— Нали ти казах, че мразя някой друг да поръчва вместо мен — сопвам се. — Ти си ужасен егоманиак, Марк Суон!

Взема една маслина и с възхищение оглежда лъскавата й черна повърхност, преди да я хапне.

— Няма ли поне да ми отговориш? — питам гневно.

— Тези неща не са за теб, сладурано — казва. — За мен са.

Ах. Отпускам се на стола, чувствайки се като кръгла идиотка.

— Паелята ви, сеньор — съобщава сервитьорът, когато донася още ястия. — Студената шунка… пърженият артишок…

Слага чинийките на масата в безкрайна редица.

— А за вас, госпожице? — пита той.

Поклащам глава.

— Ще си взема от неговите.

— Много добре — сервитьорът оставя голяма кана с червено вино и се оттегля.

— Извинявай.

— Кой е казал, че можеш да си вземеш от моите порции? — шеговито пита Суон, набожда една сардина и я схрусква. Налива си чаша вино. — Не искам да ти се бъркам, когато вземаш решения по кулинарни въпроси.

— Харесва ти да ме караш да се чувствам неловко, а?

— Толкова е лесно — намига ми.

Очарователен е. Мургав, едър и самоуверен. И се подиграва с мен с такава лекота…

Трудно ми е да овладея разтърсващата вълна на желание, която преминава през мен. „Не бъди глупава, по дяволите, Анна“, окопитвам се. Протягам ръка към чинийките, хапвам и пийвам вино с единствената цел да се разсея.

— Ето това обичам да виждам — казва Суон. — Момиче с добър апетит.

Свеждам поглед. Чинията пред мен е пълна с колбаси, палачинки, ориз, маслини, риба, сирене… сякаш съм изгладняла бежанка, попаднала на шведска маса. Представям си момичетата, с които Суон е излизал в Ел Ей. Всичките до една блондинки, клонинги на Хедър Локлиър, чиято представа за обяд са две листа маруля без олио и сол. Сигурно, докато ме гледа сега, си казва: „Нищо чудно, че е толкова дебела“. Унивам при тази мисъл.

Е, твърде късно е.

— Благодаря ти за това, което направи — казвам. — Днес, в офиса. Както и за „Файнъл Драфт“.

Учтиво кимва в отговор.

— Винаги се радвам да помогна на приятел.

— Няма да те разочаровам — уверявам го.

— Значи все още възнамеряваш да го използваш?

Примигвам.

— Какво имаш предвид?

— Наистина ли ще се опиташ да пишеш? Няма ли да напуснеш работа?

— По дяволите! Защо всички ми задават този въпрос? Дори и ти?

— Хей — протяга ръце напред. — Просто искам да се уверя, че не се чувстваш задължена да правиш нещо, което вече не желаеш.

— Защо да не желая да пиша? Нали каза, че имам талант. Вече съм по средата на първото си творение — заявявам гордо. — А и ти ме препоръча на Франк Джало. Той се съгласи да прочете сценария ми.

— Не бъди толкова сигурна — предупреждава ме Суон, докато унищожава поредната пълнена гъба.

— Какво искаш да кажеш? — питам. — Нали обеща?

— Нима не знаеш, че в Холивуд никой не казва „не“? Отговорът е „да“ дори когато се подразбира „не“. Джало беше готов да приеме всичко, за да спечели благоразположението ми — свива рамене. — Най-вероятно само след пет минути напълно е забравил за теб.

— Ясно.

Засрамено навеждам глава. Този човек е така добър с мен. Толкова ми помага, а аз се държа враждебно и раздразнително.

— Можеш ли наистина да го направиш? Да напишеш добър сценарий?

— О, разбира се — усмихвам му се, възвърнала спокойствието си. Киното. Моята кариера. — Имам ценен сюжет.

— Разкажи ми — подканва ме той. Не го изрича като молба. Тъмните му очи изпитателно се взират в моите. Сякаш се опитва да претегли таланта ми на везни. Без усилие може да ме издигне или унищожи.

Осъзнавам, че бъдещето ми е в неговите ръце.

— Не е много претенциозен филм — започвам. — Просто лека комедия и…

Протяга ръка напред.

— Спри. Не се прави така.

— Кое?

— Не бива да започваш с оправдания. Щом имаш история, давай смело. Не започвай, като казваш колко е лоша. Или колко е добра. Просто я разкажи.

— Добре — устоявам на изкушението да кажа: тъй вярно. Наставническият му тон ме влудява.

— Най-вече — добавя с усмивка — не започвай, като го наречеш кръстоска между еди-какво си и еди-какво си.

— Каква кръстоска?

— Например нещо средно между „Умирай трудно“ и „Рамбо“ — цитира някого той. — „Нещо средно между «Гладиатор» и «Хубава жена».“

— Последното не звучи зле.

— Права си. Бих се заел с подобна продукция.

Споглеждаме се усмихнати и изпитвам облекчение.

Въпреки закачките и голямата подкрепа, досега се държеше малко студено. А аз бях неблагодарна и дръпната. Харесвам усмивката му. Отпуска ме. Наистина ценя приятелството му.

— Продължавай — нарежда той.

— Добре — неспокойно преглъщам, но няма къде да побягна. — Казва се „Госпожа Уоткинс“.

— Скапано заглавие.

— Зная, трябва да измисля нещо по-приемливо. Както и да е, става дума за двама търговци на антики, които мамят възрастни дами и домакини и плащат жълти стотинки за ценните им вещи. Купуват някакъв бюфет от една старица, но когато го откарват, той се оказва обитаван от дух. Духът прави живота им черен и затова те се опитват да върнат бюфета. Но старицата се е преместила, а не могат да го продадат или зарежат, така че се налага да обикалят из страната да я търсят…

Не смея да го погледна. Взирам се в една от апетитните миниатюрни палачинки, но съм твърде напрегната, за да ям.

— И следва поредица от комични ситуации? — строго пита той.

Въздъхвам. Не му харесва. Трябваше да очаквам това.

— Да, поредица от комични ситуации — признавам. В момента ми е до смях колкото на Йори в потискащ мрачен ден.

Суон мълчи, а аз вяло побутвам парчетата в чинията си.

Той повдига брадичката ми със загрубелия си пръст, за да срещне очите ми.

— Не е зле, Анна!

Засилвам.

— Наистина ли?

Кимва.

— Старомоден тип комедия, но свежа, забавна… поне като сюжет. Трябва доста да се потрудиш, докато някой се съгласи да го разработи, но аз бих проявил интерес.

— Благодаря…

— Не ми благодари — смъмря ме той и отпива глътка вино. — Довърши сценария и ме накарай да се гордея с теб.

Гърлото ми пресъхва. Отчаяно искам да се гордее с мен.

— Ще се постарая.

— Ако имаш време, разбира се.

— Какво?

— Е! — плъзга поглед по тялото ми. — Нали все още трябва да ме шпионираш и да докладваш на „Уининг“.

— „Ред Крест“.

— Да де. А и със сигурност ще бъдеш доста заета с новите си интереси.

— С новите си какво? — питам примигвайки.

Суон повдига буйните си вежди.

— Годеникът ти. Не ми казвай, че си забравила за него.

— О — сепвам се, — не, разбира се.

— Много красив пръстен — казва той с топлота.

— Благодаря.

— Кога щеше да ми кажеш?

— Случи се едва миналата седмица — оправдавам се. — Щях да ти кажа днес. Но Мишел ме изпревари.

— Да.

Настъпва дълго мълчание. Изяждам голяма маслина, за да запълня паузата. Чудесна е, но в устата ми остава вкус на пепел. Не искам да обсъждам Чарлс с него. „Защото темата е твърде лична“, самоубеждавам се.

— Надявам се, че ще бъдете щастливи.

— Не искаш ли да знаеш кой е годеникът ми?

— Вече зная — отвръща. — Чарлс Доусън.

Примигвам.

— Откъде знаеш името му?

— Имам си източници.

Отново мълчание. „Не одобрява годежа ми“, мисля си тревожно. Може би също като Лили и Кити смята, че ще се откажа от кариерата си.

— Значи знаеш за Честър Хаус и всичко останало? — пелтеча. — За мен нищо няма да се промени.

— Разбира се, че ще се промени.

— Ще продължа да работя. Искам да пиша сценарии — възразявам. Защо изведнъж ми се доплаква? Гневно стискам клепачи, за да спра сълзите. — Имам мечти.

— Радвам се да го чуя.

— Няма ли да ме поздравиш? — питам, като се надявам гласът ми да не звучи твърде пискливо.

— Не — отвръща Суон. — Ще ти пожелая радост. Както в една адаптация на Джейн Остин, която режисирах в колежа. В миналото на жените пожелавали радост. Поздравления поднасяли само на мъжете, които са имали късмета да спечелят ръката на някоя дама.

Старая се да не го зяпам.

— Много… благородно.

— Старомоден съм в доста отношения — Суон извръща глава.

— Много… — продължавам, сякаш човъркам болен зъб. — Много хора ме поздравяват, защото Чарлс е заможен.

— Доста повече от заможен, доколкото разбрах.

— Така е — признавам.

— Какво значение има това? — пита той и ме поглежда с присвити очи.

— Никакво — отвръщам припряно. — Точно това се опитвам да ти кажа. Никакво. Няма да стана богата провинциална дама и да се откажа от писането на сценарии.

— Значи не се омъжваш за него заради парите му?

— Никога не бих направила такова нещо! — изкрещявам гневно. Този път наистина съм ядосана. Очите ми святкат. Не мога да търпя да ми говори така. Не ме е грижа, когато другите хора отправят подобни намеци, но той? За нищо на света!

Отново настъпва изнервящо мълчание, след което го чувам да казва:

— Вярвам ти, Анна.

Махва на сервитьора, който след по-малко от пет секунди се появява до масата ни със сметката. Суон дори не го поглежда, докато му подава две банкноти от петдесет лири, които той прибира в джоба си и изчезва светкавично. Нищо в менюто не струва повече от четири лири.

Суон става и грабва сакото си.

— Вече разбирам защо те обслужват толкова любезно — отбелязвам шеговито.

Усмихва ми се, но някак вяло. Изглежда тъжен и замислен.

— Трябва да отида в хотела — казва той, когато излизаме от ресторанта. — Да те оставя ли до „Ред Крест“?

— Няма нужда. Ще повървя пеша. Съвсем близо е.

Кимва и махва на такси. Не се обръща.



Когато се връщам в офиса, веднага се залавям за работа. Тоест да напечатам няколко бележки за „работния обяд“. Остава ми час-два време да продължа сценария си. Това е единственият начин да се освободя от стреса. Втората част върви гладко. Пръстите ми чаткат по клавишите и когато най-сетне изваждам дискетата, въздъхвам. Поне успях да свърша нещо полезно днес.