„Грешиш — иска ми се да изкрещя. — Не съм такава. Обичам Лондон, с претъпканото метро и с офисите с климатици, със заведенията за бързо хранене и скъпи квартири. А най-много от всичко обичам да обикалям из Сохо и да си фантазирам, че ставам прочут сценарист и член на клуб «Граучо»19.“

Аз съм всичко на света за Марк Суон, но само в мечтите си. В действителност съм сгодена за собственик на провинциално имение и всички очакват да се откажа от кариерата си, да започна да нося дълги поли и да се разхождам с лабрадорите в задния двор на огромната си къща.

Мишел ми се усмихва одобрително.

— Голяма късметлийка си — казва тя.

— Мм — отвръщам.

В този миг вратата се отваря и скачам на крака. Суон подава ръка на някакъв мъж с костюм. Американец е, личи си по шоколадовия тен и широкия костюм със свободна кройка, не твърде официален и все пак невероятно скъп. Прилича на Ели Рот.

— Благодаря. Радвам се, че се видяхме, Марк. Надявам се, че ще обмислиш предложението.

— Да — отговаря Суон, но тонът му издава, че не обещава нищо.

— Приятен ден, госпожице — обръща се непознатият към Мишел.

Тя му се усмихва чаровно.

— Доскоро, господин Джало.

Почакайте. Не… не е възможно това да е Франк Джало. Господи! Наистина е той. Едва сега разпознавам лицето, което заемаше цяла страница в последния брой на „Варайъти“. Джало е новият президент на „Артемис Студиос“, който пое поста от Елинър Маршъл. Един от най-влиятелните хора в Холивуд, третият след Дейвид Гефън и Стивън Спилбърг.

А е дошъл тук да ухажва Марк Суон.

Усещам лек световъртеж. Суон среща погледа ми. Изразът на очите му е хладен. За миг се спират на пръстена ми, а когато долавя ужаса, изписан на лицето ми, тялото му се отпуска, сякаш изведнъж му е хрумнало нещо.

— Почакай, Франк — казва той. Джало спира, обръща се и го поглежда с надежда, сякаш очаква да даде одобрението си за предложението му още сега. — Искам да те запозная с един човек. Анна Браун, това е Франк Джало.

— Приятно ми е… сър — казвам с пресъхнала уста.

— Сър! — възкликва Джало, хваща ръката ми и се разсмива. — Обичам тези английски обноски. Много ми допадат. Можеш да ме наричаш Франк, скъпа. Всеки, препоръчан от Марк, ми говори на ти.

Мишел се мръщи, но мисля, че съм единствената, която го забелязва.

— Анна е талантлив продуцент, но възнамерява да започне да пише сценарии — казва Суон с широка усмивка.

— Така ли? — обръща се Джало към мен, но единственият звук, който издавам, е скимтене. — Добра ли си?

— Ако е добра — намесва се Суон, — ще ти предоставя сценариите й, за да ги прегледаш.

— А ти би ли ги разработил, Марк? — лукаво пита Джало.

— Но няма да ги даваш на никого от проклетите вицепрезиденти — добавя Суон, сякаш не е чул въпроса му.

— О, не се безпокойте — обаждам се с пламнали страни, които навярно вече са в тон с рубина. — Не е нужно да си правите труда, господин… Франк.

— Господин Франк! — казва Джало с насмешка. — Слушай, скъпа, ще ти дам един съвет. Щом имаш влиятелни приятели, които могат да задействат връзките си за теб, не отказвай помощта им. Така се действа в Холивуд. Престани с тази британска резервираност. Ще прочета първия сценарий, който ми даде Марк Суон, защото той те препоръча. Щом си впечатлила него — свива рамене, — ще впечатлиш и мен. Разбра ли?

— Да — едва успявам да отговоря.

— Не можеш да получиш по-мощен тласък от неговата дума — уверява ме.

Не смея дори да погледна Суон.

— Е, какво ще кажеш сега? — пита Джало.

— Ами… благодаря.

Мъжът се усмихва.

— Бързо се учи, Марк. Радвам се, че се запознахме, Анна — казва, за да ми покаже, че е запомнил името ми. Пожелава ни приятен ден, излиза в коридора и виждам как асансьорът го поглъща.

Оставам с Марк и Мишел, загледана след него със зяпнала уста, шокирана от изненада.

— Не мога да повярвам, че направи това — казвам.

— Защо не? — нехайно пита Суон. Посяга към сакото си, окачено на облегалката на един стол. — Готова ли си? Имаме среща с Триш тази сутрин.

— О! — преглъщам с мъка. Все още ми е трудно да се опомня. — Да.

Цяла сутрин не обръща никакво внимание нито на пръстена, нито на прическата ми. Триш непрекъснато мърмори за промените, за които настоява, но той не отстъпва, а продължава да й обяснява какво иска от нея. Най-сетне тя се предава. Аз водя записки за Кити и Ели, но го правя на автопилот. Съзнанието ми е на километри разстояние. Опитвам се да проумея случилото се.

Знаех, че е гениален. И популярен. Но толкова влиятелен… досега не предполагах, че притежава такава власт. И че може да се застъпи за мен на високо ниво. Мислех, че просто ме насърчава, вдъхва ми увереност. Не очаквах да направи нещо подобно за мен.

За тридесет секунди преобърна целия ми живот. Писането на сценарии стана нещо повече от мечта. Вече наистина имам шанс. Шеф на киностудия ще прочете творението ми. Някои хора правят опити да пробият в Холивуд по десет-петнайсет години без успех.

Марк Суон успя да ми осигури този пробив за десет секунди.

Опитвам се да се съсредоточа върху професионалната страна, но е безсмислено. Не мога да престана да се взирам в него. Закача се с Триш, което е смешно. Тя е дребничка, крехка блондинка със светла кожа. Губи се до него. Представям си как биха изглеждали, ако я целуне. Питам се…

— Анна.

— Да? — откликвам виновно.

— Имаш ли да добавиш нещо? — пита Суон.

— Не, не. Мисля, че си напълно прав — казвам.

За щастие само кимва и не задава повече въпроси.

— Добра работа — усмивката на Триш разцъфва като цвете, огряно от слънцето. — Какво ще кажеш да обядваме заедно?

— Не мога — отвръща тя. — Ще обядвам с Питър.

— Кой е Питър?

— Приятелят ми — обяснява му весело. — Той е адвокат. Но не е пълен задръстеняк.

— Това определено е добра препоръка — отбелязва Суон с усмивка.

— О, стига — Триш махва с ръка. — Честно казано, по-добре да излизам с него, отколкото с грозен великан като теб.

— Разбирам те — казва Суон. — Е, добре.

— Върви с Анна, приятен обяд.

— Анна. Да — Суон се обръща към мен не особено въодушевено. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? — пита я отново, малко по-настойчиво.

— Не. Благодаря — отказва Триш. — Доскоро.

— Чао, Триш — отвръщам аз, преди да се отдалечи.

Суон втренчва поглед в мен и бавно свеждам очи към пода.

— Хайде — подканва ме след кратко мълчание. — Да вървим да обядваме.

— Добре — чувствам се гузна. Копнеех да го видя отново, за да му разкажа за сценария си и да му благодаря за подаръка, а сега ми се иска да избягам.

Не желая да разговарям с него за връзката си с Чарлс.

— Какво ще кажеш за „Едгардос“?

— Не ми е познато.

— Малко испанско ресторантче до Холънд Парк. Не твърде луксозно — добавя Суон. — Предполагам, че напоследък се храниш само в най-изисканите заведения.

Кимва към пръстена ми.

— Кой, аз? — поклащам глава. — Представата ми за лукс е „Макдоналдс“. Познаваш ме.

— Явно не много добре — възразява. Какво ли иска да каже? — Ще отидем в „Едгардос“.

— Чудесно — отвръщам. — Стига да не забраниш да ми носят меню — добавям с част от предишната си духовитост. — Защо мъжете си мислят, че това е секси? Не е. Аз се дразня.

Суон ме поглежда и крайчецът на устните му трепва.

— Обещавам, че сама ще си поръчаш каквото искаш.

— Добре тогава. Да тръгваме.

Колкото по-скоро отидем, толкова по-скоро мъчението ще свърши. Жалко, че Триш не пожела да дойде. Никак не искам да обядвам насаме с него.

Чувствам се като на тръни.



Наистина „Едгардос“ не е луксозен ресторант. Има малки маси с карирани покривки от промазан плат, бели стени и избледнели менюта. Масите са твърде близо една до друга, сервитьорите изглеждат изнервени и е претъпкано. Веднага ми харесва.

Носят се приятни аромати на испански ястия, звънят стъклени чаши с евтино червено и бяло вино, всички се тъпчат и се забавляват, от време на време разговорите са прекъсвани от смях и никой не зяпа Суон.

Внимателно си проправяме път покрай столовете с преметнатите през облегалките връхни дрехи до една от последните свободни маси.

— Тук никой ли не те познава? — питам, когато сядаме.

— Само сервитьорите — казва той. — Никой друг. Не обичам да ме безпокоят, докато се храня. Или някой фотограф да ме снима през стъклото и на другия ден да се появя във вестниците.

— Как успяваш да го избегнеш?

— Проста логика — обяснява той. — Папараците не висят край претъпкани евтини заведения с надеждата да щракнат Марк Суон. Висят пред „Куалинос“ в петък вечер, където ще се появят поне четири-пет известни личности. Хората хленчат за липсата на личен живот, но никой не прави нищо, за да се защити. Освен ако не си Мадона, не е нужно непрекъснато да бъдеш в светлината на прожекторите, без да го желаеш.

— Хората мислят, че съзнателно си създаваш имидж на загадъчна личност — казвам. — Марк Суон, великият режисьор-отшелник. Марк Суон, потайната холивудска звезда. Марк Суон… — Замълчавам, осъзнала, че думите ми започват да звучат малко лирично, и се изчервявам. — Нали се сещаш…

— Не — отвръща ми суховато.

— Мнозина смятат, че това е твоя стратегия.

— Да ставам все по-известен, като избягвам публичните изяви? — изсумтява. — Много хитро. Но единствената ми цел е да не бъда безпокоен по всяко време.

Пристига усмихнат сервитьор с поднос с четири-пет горещи вкуснотии.

— Сеньор Марк — казва той. — Много се радвам да ви видя! Заповядайте.

Подрежда пред нас чиниите с димящи сардини на грил, залята с ароматен сос, мариновани маслини и пържени чушки „халапено“, пълнени със сирене.

Намръщено поглеждам Суон.

— Gracias — казва той.

— Ще донеса и останалото. Ето виното ви, сеньорита — кимва сервитьорът към мен. С всяка секунда ставам все по-напрегната.