Луиз Бегшоу - Родена в понеделник

На сутринта се събуждам малко дезориентирана. Може би, защото съм заспала отвита и ми е студено, а може би, защото си легнах с дрехите, без да съм пияна. Бързо ги свалям, пъхвам ги в коша за пране и обличам захабения си хавлиен халат, за да не разберат всички каква мърла съм.

— Добро утро на бъдещата булка! — весело ме поздравява Лили, когато излизам от стаята си.

Сепвам се, но изведнъж си спомням всичко.

— Можеш да вземеш душ — добавя благосклонно. — Джанет вече тръгна. За снимки. Не зная кой би проявил интерес към нея — добавя с нотка на презрение.

— Вероятно „Вог“ — застъпвам се за приятелката си.

— Да бе — подигравателно отбелязва Лили. — Впрочем можеш да ползваш шампоана ми „Авида“, ако искаш — предлага с крайно нетипична щедрост.

Ококорвам се.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Знаеш, че нещата ми винаги са на твое разположение — подхвърля нехайно. — Всичко мое е и твое.

— Добре ли си? — питам я шеговито. Тя слага чертички на флаконите си докъде ги е използвала и все заплашва, че ще ме съди за кражба, ако ползвам дори капка от скъпите й мазила. Но я надхитрявах. Изтривах белезите, а веднъж дори изсипах всичката й пяна за вана и я замених с евтина, а тя не забеляза разликата.

— Разбира се — бърза да ме увери. — Познаваш ме, споделяме всичко една с друга — чаровно ми се усмихва. — Трябва да поддържаш красотата си, за да изглеждаш добре като булка.

Какво да поддържам?

— До сватбата има много време — отбелязвам. Явно Лили е поразмишлявала и се страхува, че може би това, което е мое, няма да бъде и нейно. Но няма причина за безпокойство. Ако зависи от мен, не бих имала нищо против да поживее една година в някоя от многобройните стаи за гости в Честър Хаус. Изведнъж ми се приисква наистина да дойде там. Отчаяно бих се вкопчила във всичко познато, дори в нея.

— О, знаеш какъв е Чарлс. Сигурно скоро ще определи дата — казва Лили.

Аз също съм убедена в това.

— Каза ли на родителите си?

Не. Решавам да го направя точно в този момент. Набирам номера, нетърпелива да се отърва от този товар час по-скоро, и изпитвам облекчение, когато се свързвам с телефонния секретар.

— Здравейте, мамо и татко. Аз съм, Анна — започвам, макар и да е излишно да се представям. — Имам чудесна новина, ще се омъжвам. Той се казва Чарлс Доусън и е… — какво да кажа? — … писател. Не исках да чуете това от секретаря — това си е опашата лъжа. — Но Чарлс настоява да публикува съобщения в пресата, така че трябваше да се погрижа да го узнаете от мен. Много е добър, ще го харесате. Ще ви се обадя отново, дочуване!

Затварям с чувството, че от плещите ми е паднал цял тон. Не бих понесла въпросите им: „Какво? За кого? Откога се виждате? Защо не си ни запознала с него? Ще може ли да ти предложи стандарта, с който си свикнала?“ Е, с последното би се справил дори Брайън. При моя стандарт сандвичите от заведения за бързо хранене са върхът на лукса.

Все пак не мога да отлагам вечно. Мислено си обещавам довечера да им звънна. Иначе рискувам, когато им представя Чарлс, да заподскачат около него като кученца, щом разберат какво състояние притежава. Представям си ги. Трябва да предотвратя това, да ги предупредя, че противно на всички закони за вероятностите (освен в очите на баща ми) аз, Анна Браун, ще се омъжа за богат човек.

— Да излезем да си избереш булчинска рокля — предлага Лили. — Зная един страхотен бутик… влиза се само с покани, но щом си с мен, нямаш проблем.

Сепвам се.

— Не мога. Имам работа.

Тя нацупва устни.

— Все още ли не си напуснала?

— Нямам намерение да напускам — сещам се за комедията си. Изгарям от нетърпение отново да се заема с нея. В началото на втората част съм.

— Е, изборът си е твой — казва с неохота. — Щом държиш да се трепеш за жълти стотинки, когато не е нужно…

— Жените трябва да работят, Лили — изказвам мнението си. — Имаме нужда от независимост и собствена кариера.

— Мили боже. Защо? — недоумява тя.

Мога да й изнеса дълга и пламенна реч по въпроса, но решавам, че няма смисъл, и се отправям към банята. Слава богу, че имам работа, за която да мисля, иначе бих полудяла. Да, аз съм жена с кариера.

Впрочем не е важно, но Марк Суон се връща в Англия днес. Няма да ходя в офиса, а отново ще работя с него, което е невероятна възможност за професионално развитие.

Викам си такси. Защо не? Скоро ще бъда жена със състояние.

Не собствено, естествено. Но може би, ако се постарая върху филма си, това ще се промени.

— Добро утро, Анна — хладно казва Мишел. — Радвам се да те видя отново.

Съмнявам се. Не сме се виждали често, защото почти винаги Марк ме чакаше на снимачната площадка, в някой хотел или в дома си. Едва ли съм й липсвала.

Мишел е млада, със спортен стил на обличане, но това не може да ме заблуди. Усърдна, робски предана на Суон и, разбира се, доста привлекателна. Днес изглежда зашеметяващо, с впити джинси и тениска, нашарена със спрей, която подчертава малките й стегнати гърди. Надписът е: „Ще нося черно, докато измислят нещо още по-тъмно“.

— Той тук ли е? — глуповато оглеждам офиса. — Добре ли е прекарал?

— Не е бил на почивка в Холивуд, а е водил битка с шефове на киностудии — отвръща Мишел с укор. — Кафе?

— Не, благодаря — осмелявам се да откажа.

— Ще трябва да почакаш — злобно излайва Мишел. — Има важна среща — кимва към затворената врата.

— Колко ще продължи?

Поглежда ме с нескрито презрение.

— Колкото трябва. Гениите не бива да бъдат принуждавани да бързат.

Изкушавам се да кажа, че той е просто режисьор, но се сдържам. Търся нещо за четене, но налице е само брой на „Варайъти“, който отдавна съм прочела.

— Какво е това? — изведнъж пита Мишел.

Сочи пръста ми.

— Годежният ми пръстен — отговарям. Защо ми се иска да го скрия? Съвършен е. — Ето, можеш да го разгледаш — казвам дръзко и го приближавам към нея. Разбира се, че няма от какво да се срамувам.

— Оо, невероятен е — възкликва тя със значително по-приятелски тон. Замълчава и красивото й лице помръква за миг. — От кого… от кого е?

Давам й стандартния си отговор:

— Казва се Чарлс Доусън и е много мил.

— О! — очите й засияват. — Е, това е страхотно! Поздравления. Истинската любов управлява света, нали? Сигурна ли си, че не искаш кафе? Имаме също билков чай, както и плодов — предлага ми любезно.

Преставам да подозирам, че ще се изплюе в чашата ми.

— Не, благодаря.

— Ще позвъня на Марк, за да му кажа за теб.

Удостоява ме с ослепителната си усмивка. Струва ми се странно, сякаш ме е смятала за психопат-убиец, а изведнъж е разбрала, че съм Майка Тереза.

— Нали има важна среща?

— О, няма значение, щом имаш такава новина — нехайно отвръща Мишел. Връща се на бюрото си и натиска бутона на телефона, преди да я спра. — Марк?

— Какво има? — пита безплътният му глас малко раздразнено.

— Анна Браун е тук.

— Така ли? — като че ли е доволен да чуе това. — Страхотно, идвам веднага.

— И се е сгодила! — почти изкрещява Мишел.

— Какво?

— Сгодила се е — повтаря тя. — Ще се омъжва. Да видиш само какъв пръстен!

Настъпва мълчание. Усещам, че се изчервявам.

— Чудесно — учтиво казва Суон. — Ще дойда да видя прекрасния пръстен веднага щом свърши срещата.

— Добре — напевно отвръща Мишел.

— И без повече прекъсвания, ако обичаш — смъмря я той и затваря.

— Не беше нужно да му се обаждаш — казвам, но тя поклаща глава.

— Добри новини като тази трябва да се разчуват бързо, редно е да я узнае пръв. Значи си лудо влюбена, а?

— О… да, разбира се.

— Той е висок, мургав и красив, нали?

— Не е висок… но ми харесва как изглежда — убеждавам я. — Ще бъдем идеална… Истински джентълмен е.

— Съвременен мъж?

— Държи винаги да плаща сметката в ресторанта — защитавам го.

— С какво се занимава? Във филмовия бизнес ли е?

Безпомощно поглеждам вратата. „Помощ!“

— Писател е.

— Талантлив писател — казва Мишел, сякаш искрено се радва за мен. — Ще си имате ли много дечица?

— Надявам се.

— Богат е, нали?

— Как позна?

Посочва пръстена.

— Е, да. Но не се омъжвам за него по сметка.

— Разбира се — промърморва момичето. — От провинцията ли е?

— И това ли си личи по пръстена?

— Знаех си — доволно казва тя. — Просто се досетих, че си падаш по този тип мъже. От богата провинциална фамилия. Писнало ти е от всичко тук и искаш да избягаш.