— Понякога си толкова сляпа — въздъхва Ванна. — Представи си, че си на мястото на… как се казваше?

— Кити.

— Кити. Жена на средна възраст в индустрия, в която се ценят само младите. Страдаш от параноя, че възрастта ти ще проличи, и при появата на всяка бръчка се подлагаш на пластична операция. Наскоро компанията, в която работиш, е била закупена, и единственият човек, предложил ценен сценарий, е младо момиче, което работи за теб. Открадваш го и си приписваш заслугите, но момичето привлича прочут режисьор и става негова предпочитана партньорка от продуцентския екип. Какво е направила тази Кити? Нищо. И се досеща, че големият шеф навярно е наясно.

— Каза на Рот, че тя е открила сценария.

Ванна изсумтява.

— Нима мислиш, че не се е досетил? Акула като него?

— Явно не е. Нито веднъж не ме е похвалил.

— Това не означава, че признава заслугите на Кити, скъпа — цинично отбелязва тя. — Знае. Не е глупав. Единствената причина да не е започнал с уволненията е, че все още търси финансово ефективен начин.

— Но Кити е спечелила Оскар.

— За какво?

— Най-добър чуждестранен филм.

— Не се брои — нехайно казва Ванна. И е права. — Рот няма да те уволни, защото буквално си открила игла в копа сено за него. Но не очаквай нито похвала, нито премия, ако не отстояваш своето.

— Но защо не?

— Защото не е длъжен — пояснява Ванна. — Помниш ли какво са ти казвали като малка? Че с думата „искам“ не можеш да получиш всичко.

— Хм, да.

— В реалния живот обаче можеш — заявява тя.

— Уау! — възкликвам. Наистина съм впечатлена. Иска ми се да бях като Ванна, ниска и все пак страховита, грациозна и свирепа като прелестна сиамска котка.

— Но на кого му пука за скапания бизнес? — казва тя. — Покажи ми пръстена! Оо, рубин — хваща ръката ми и внимателно оглежда камъните отблизо. — Скъпа, зашеметяващ е. Рубините все по-рядко се намират, особено съвсем прозрачни, колкото и пари да имаш… Толкова е изящен. Избран е с вкус.

— Чарлс наистина има добър вкус — признавам. — Не мислиш ли, че ще изглеждаме смешно като двойка?

— Смешно? Защо, заради разликата в ръста ли? Не говори глупости — изсумтява. — Никой не би се осмелил да нарече двойка за милиони „смешна“. Ще бъдеш господарка на близо сто акра превъзходна английска земя, огромна къща, за която всеки от познатите ми би дал едното си око и зъбите си, включително и самата аз, прекрасен апартамент в Лондон…

— За апартамента няма спор.

— Гарантиран достъп до висшето общество.

— Висшето общество не ме интересува.

— Зная, но ще започне да те интересува — уверява ме Ванна. — С всички е така. Твърдят, че не ги вълнува, разбира се, но дълбоко в себе си знаят, че това е лъжа. Чарлс няма благородническа титла, но родът му е толкова стар… Май имам едно ранно издание на именника на богатите провинциални фамилии.

— Ванна, престани.

Кокетно свива рамене.

— Но, скъпа, толкова се радвам за теб! Всички ще позеленеят от завист. Всички. Толкова години са говорили… — замълчава, осъзнала, че е на път да издаде нещо, което като че ли не зная — … питали са се защо все още не си омъжена, а сега това! Не би могло да ти провърви повече. Освен ако се бе сгодила за принц Андрю, разбира се. Чудя се… — замислено поклаща глава. — Не, твърде късно е. Анна вече не е свободна!

Усмихвам й се леко.

— Не е за вярване. Но не искам да се омъжа за Чарлс заради парите му.

— Разбира се — веднага се съгласява Ванна. — Срещнала си истинската любов. Сигурно ще ми се смееш, но на онази вечеря си помислих, че не си допадате.

— Така беше — лицето ми пламва. — Но постепенно започна да ме привлича — няма как да не излъжа. — Освен това е свестен, като го опознае човек.

— И се държи страхотно с теб, нали? Не се скъпи за нищо!

— Много е щедър — потвърждавам, поглеждам огромния искрящ рубин и си спомням за всички превъзходни ястия, за такситата и цветята.

— Кара ли те да се чувстваш добре?

— Да.

— Подкрепя ли те в кариерата?

— Така е — казвам. — Въпреки че попарих надеждите му за книгата.

С мъка преглъщам при мисълта колко съкрушен изглеждаше тогава и дори пророни няколко сълзи в градината в Честър Хаус. Почувствах се толкова засрамена. Дали Чарлс изпитва негодувание сега, когато аз се опитвам да пиша? Ни най-малко. Готов е да ме подкрепи, докато работя върху диалозите и комичните ситуации от третата част.

— Значи е идеалният партньор — тържествувайки заключава Ванна.

— Предполагам.

Тя поклаща глава.

— Би трябвало да подскачаш от радост, Анна. Не разбираш ли? Ти спечели голямата награда от лотарията! — явно се чувства длъжна да добави: — Както и той, разбира се.

— Да, зная. Поласкана съм — изведнъж усещам умора и я прикривам с прозявка.

— Прибери се у дома и поспи, за хубост — предлага приятелката ми и оставя банкнота на масата. — Имаш нужда от сили. Предстои ни планиране на голям годеж. Чарлс иска да бъде запомнящо се събитие.

Усмихвам се.

Ванна ме оставя и тръгва към дома си, бързайки да съобщи сензационната новина на Рупърт (представям си го на годежа — с румено лице и безброй ръкомахалия тръби каква късметлийка съм, че няма да остана стара мома), а аз поемам към къщи. Рано е, а вече едва се държа на краката си, затова от време на време поглеждам рубина, за да ми вдъхне сила.

Нося годежен пръстен. При това невероятно скъп. Бляскавият скъпоценен камък, обаче, не може да заличи факта, че очаквах някой ден да се омъжа за неудачник, и то ако имам късмет. Макар да не изгарям от нетърпение да чуя как Рупърт Кебът го разгласява, вече няма опасност да остана стара мома. Докато минавам покрай няколко пияни студенти, тръгнали за ретро парти в „Астория“, и заобикалям някакъв алкохолик пред магазина за спиртни напитки, осъзнавам, че скоро вече няма да се налага да правя това. Имам предвид, да се прибирам пеша при Лили и Джанет. Ще се ширя в разкошната спалня с персийски килим в апартамента на Чарлс до Итън Скуеър. И няма да вечерям претоплена китайска храна. Ще живея като в „Риц“…

Изведнъж ми се приисква просто да прекарам една спокойна вечер в малкото ни жилище, на удобния диван, целият в петна от кафе, с убийствено красивите си съквартирантки, от които не мога да се вредя за банята. Забързвам, почти тичам и въздъхвам с облекчение, когато най-после стигам тясната уличка до книжарницата, влизам във входа и се качвам в стария асансьор с размери на ковчег.

Това е просто безпокойство, нали? Страх от промените, който е ужасно глупав, защото досега единственото, от което се боях, бе да не прекарам така целия си живот.

С широка лъчезарна усмивка на лицето, рязко отварям вратата. И двете са там. Джанет прелиства списание със слушалки на ушите, а Лили бъбри по телефона. Няколко пъти чувам „скъпи“ и „миличко“, но това не означава непременно, че разговаря с мъж.

— Здравейте! — казвам въодушевено. — Имам страхотна новина!

Не ми обръщат внимание.

— Страхотна новина! — скандирам като американска мажоретка.

— Ако обичаш… — процежда Лили през зъби.

С пръсти на слушалките, Джанет се обръща към мен. Запява фалшиво заедно със записа.

— Ти също млъкни! — изръмжава Лили. — Извинявай, скъпи — гука в телефона. — Нямам миг спокойствие…

Енергично ръкомахам и въртя пръсти като зайчето на „Плейбой“, но все още не забелязват.

— Сгодих се! — крещя.

Номерът се оказва сполучлив. Лили никога не е разбирала от намеци. Казва бързо:

— Ще звънна пак, скъпи, чао — затваря. — Какво?

Джанет сваля слушалките си.

— Какво?

— Сгодих се!

Протягам ръката си към тях, раздвижвам я. Един от последните лъчи на залязващото слънце пада върху рубина и разпръсва червени отблясъци из цялата стая.

— Боже мой — изумена е Джанет.

— Не. Не е възможно — отсича Лили.

— Но е истина — заявявам гордо. — Чарлс ми направи предложение. Приех.

— Ааа! Ааа! — разкрещява се Джанет. Скача от стола и се втурва към мен като подивяла красива маймунка. — Ааа!

— Шшт — шъткам й изплашена, че съседите ще се обадят в полицията.

— Не вярвам — мърмори Лили. — Честър Хаус. Итън Скуеър — изглежда пребледняла. — Честър Хаус — повтаря. После леко се отърсва. — Поздравления — успява да изрече, макар и с усилие. Сякаш сме били конкурентки във финалния кръг на „Поп идол“ и по някакво чудо съм спечелила аз. — Покажи ми пръстена — настоява с фалшива усмивка.

Трябва да призная, че поне се старае. Протягам ръка към нея.

— Господи — развълнувано бъбри Джанет. — Супер!

— Хубав е — Лили втренчва поглед в пръстена. Придърпва ръката ми по-близо.

— Правоъгълен рубин, около четири карата, прозрачен, два стъпаловидно изсечени диаманта, по два карата всеки, съвършена изработка, степен на яркост D, прозрачност… хм. S11-12 — рецитира тя.

— Лили разбира от бижута — обажда се Джанет. — Получавала е толкова много.

Но не и толкова скъпи. И двете го знаем. Личи си, че умът й не може да побере как се е стигнало дотук. Гледа като дрогирана. Тя, най-лъчезарната, най-прелестната блондинка, най-нежният модел, да бъде надмината от една дебелана с голям нос.

— Какво означава това? — питам невинно.

Лили преглъща.

— Цената ли? Около тридесет хиляди — заключава тя.

Тридесет хиляди лири? Завива ми се свят. Чарлс скри етикета с цената от мен, когато избирахме пръстена. Иска ми се веднага да го сваля и да го заключа в сейф.

— След сватбата ще бъде твой завинаги — продължава тя. — Ценна движима собственост — добавя замечтано.

— За какво говориш? Те няма да се разведат — застъпва се за мен Джанет. — Мисля, че е чудесен. Поздравления, скъпа — целува ме по бузата.

— Благодаря, Джей-Ми — отвръщам и обвивам ръка около тънката й талия.

— Е, браво — Лили отново полага усилие да се усмихне. — Бива си те — добавя тя и бързо извръща глава. Наистина е пребледняла. — Уморена съм, ще си легна. Поздравления — повтаря отново с половин уста.