— Така е, защото Чарлс е страхотен човек — казвам и поглеждам пръстена си.

— Хубав е, макар и малко претрупан — изсумтява Кити. Явно само тя има право да размахва ръце и да показва скъпите си бижута в офиса. — Поздравления — изведнъж очите й светват. — Да кажа ли на Марк, че вече няма да работиш с него?

— Какво? — изпадам в паника. — Защо?

— Е, вече няма да има нужда, нали, скъпа? — пита тя. — А и ще бъдеш твърде заета да планираш сватбата. По-късно ще се появят и децата и кой знае дали изобщо ще се върнеш на работа.

Очите й се превръщат в съвсем малки процепи. Има по-закостенели разбирания и от дядо ми.

— Ще продължа да работя, Кити — заявявам с цялата решителност, на която съм способна. — Искам да правя филми.

Усмихва се насила.

— Може би ще убедиш съпруга си да спонсорира някой от тях.

Давам си вид, че не съм я чула.

— Донеси ми докладите най-късно след час — нарежда и се оттегля с пъргавата си походка.

Думите й помрачават донякъде светлия ми ден. Зная какво ще последва. Ще отиде при Ели Рот, ще изкара, че се омъжвам по сметка и че скоро ще се откажа от света на киното. Но няма да й се оставя да ме изрита.

— Прекрасен пръстен — подмазва се Шарън. — Винаги си имала добър вкус, Анна… Нямам търпение да видя булчинската ти рокля. Нали ще ме поканиш на сватбата?

Долавям нетърпението й и не мога да откажа.

— Разбира се — отговарям.

— Супер. Благодаря ти, Анна — казва прочувствено. — Сватбите са идеалното място за запознанства с нови хора. Може би ще си намеря съпруг като твоя — добавя замислено.

А наричаше Чарлс „дребосък“ и твърдеше, че жена като мен не би могла да очаква нещо по-добро. Иска ми се да й го припомня, но се въздържам. „Не бива да допускам нищо да развали чудесния ми ден“, давам си кураж.

Най-сетне оставам сама на бюрото си. Зареждам „Файнъл Драфт“, за да довърша първата част от сценария си.

Настроението ми отново се повишава. Кипя от енергия и трескаво започвам да печатам, хвърляйки поглед към вратата на Кити от време на време. За нищо на света не бива да види какво правя.



Чарлс упорито се старае да заслужи наградата „Гадже на годината“. Следобед изпраща двадесет и четири кървавочервени рози в офиса ми, които предизвикват въздишки на искрена завист у повечето момичета (новината се е разчула тридесет секунди след като Шарън се отдалечи от бюрото ми). После се обажда, за да ми съобщи, че е направил резервация в „Айви“ за вечеря, защото е шик и е близо до работата ми. Пита дали „Джейн и Люси“ биха искали да дойдат. Отказвам от тяхно име.

— Ще трябва да съобщим на всички — въодушевено настоява той. — Мислех да започнем от приятелките ти. След родителите ти, естествено.

Мама и татко! Изведнъж започвам да се чувствам виновна, когато осъзнавам, че бях забравила за тях. Разбира се, че трябва да им кажа.

— А твоите?

— И двамата са покойници — отговаря. — Ако бяха живи, нямаше да бъда собственик на Честър Хаус.

— Да, вярно.

— Но сега имам теб! — казва го със задоволство. — Ти ще бъдеш моето семейство.

— Разбира се — уверявам го.

— Искам да пусна съобщения в пресата. Трябва да направим тържествен годеж. Ванна много ще се зарадва.

— Несъмнено — съгласявам се.

— Бихте могли да го планирате заедно — предлага Чарлс. — Тя умее да организира тържества. Ще бъде голям прием с много гости. Всички твои приятели.

— Точно така — повтарям. Всички мои приятели? Кои са те? Джанет и Ванна със сигурност. Лили и Шарън… може би. Клер Едуардс. Хм, няма други.

Е, освен Марк Суон. Побиват ме хладни тръпки при мисълта да го поканя. Не мога да си обясня защо. Лили и Шарън няма да го оставят на мира, но така или иначе вече е свикнал с подобен род държане.

Не зная защо, но определено не искам да присъства на сватбата ми. Не ми се струва добра идея да смесвам професионалния и личния си живот. Вече имам сериозна кариера. Като сценарист. Да, аз съм бъдещ сценарист. Излишно е да обърквам живота си. Точно това е.

— Ще отидем да се видим с тях в неделя на обяд. Около единайсет.

— Какво?

— С родителите ти — търпеливо казва Чарлс. — И по-добре да използваш „моля“ вместо „какво“, скъпа.

— О, да, разбира се — отвръщам, опитвайки се да изразя повече ентусиазъм.

— Нямаш нищо против, нали? — пита плахо.

— Нямам. Просто ми се струва, че нещата се развиват твърде бързо. Но е страхотно — добавям веднага. — Пусни съобщения в пресата.

— Добре. Предупреди родителите си да ги изрежат и да ги запазят — съветва ме. — Вдругиден. Доскоро, скъпа.

— Доскоро, скъпи — отвръщам покорно. Ще трябва да свикна с това обръщение. Изведнъж се виждам след десет години — достолепна провинциална дама с румено лице, загрубяло от вятъра и слънцето, с шуба и гумени ботуши, която крачи през земите си, за да нагледа конете или нещо друго. И често употребява думи като „чин-чин“.

Малко е потискащо и свеждам поглед към рубина и диамантите, за да повдигнат настроението ми. Това помага. Толкова са ярки и бляскави, сякаш на пръста ми искри фойерверк.

Телефонът звънва отново. Очаквам да чуя Чарлс, но този път е Ванна. Познавам я по пронизителния радостен вик, носещ се на честота, която улавят само кучешките уши.

— Скъпааа! — успява да произнесе, след като писъкът заглъхва. — Страхотна си! Невероятна! Фантастична! Великолепна!

— Говориш, сякаш току-що съм добила свръхестествена сила — отбелязвам.

— Така е! — крещи приятелката ми. — Рентгеновите очи са нищо в сравнение със силата да се сдобиеш с огромно имение само с една-единствена дума: „да“ — въздъхва. — Гордея се с теб, Анна. Знаех си, че ще успееш. Толкова години просто си чакала идеалния мъж. Сигурно си ми благодарна, че те излъгах за онази вечеря у дома.

— Значи си признаваш — промърморвам.

— Е, малка невинна лъжа. А виж до какво доведе! Ще намина да те видя.

— Все още съм на работа.

— Ще те взема.

Почти пет и половина е. Поглеждам към офиса на Кити. Вътре е, с Ели Рот, и вероятно обсъждат скалъпените ми доклади. Обикновено се мотая в тук до шест или по-късно, но с моя късмет Рот ще излезе, с неизменния си шикозен костюм, ще ми зададе твърде много неудобни въпроси и ще ме хване с моя сценарий. Суон смята, че направо се побърква при мисълта, че не той взема решенията за „Майката на булката“.

Питам се какво ли прави Марк в Ел Ей сега. Както и да е, няма значение.

— Добре, но побързай — казвам на Ванна.

— На една пряка от теб съм, скъпа — отвръща ми глезено. Офисът й се намира в Ковънт Гардън. — Тръгвам веднага.

Пристига след десет минути. От нея лъха безкрайна самоувереност. Или по-скоро „Шанел“ № 19. Трудно ми е да преценя. Излиза от асансьора, неотразима с тясната си черна рокля, вероятно „Азедин Алая“, страхотна чанта „Прада“ — имитация на крокодилска кожа, невероятни сандали с висок ток в стил петдесетте и големи шикозни очила. Въпреки ниския й ръст — дори с осемсантиметров ток достига едва метър и шестдесет и пет — хората се отдръпват да й сторят път. Вдъхва такова страхопочитание, че пред нея Кити би изглеждала като Антея Търнър.

Бързо вземам няколко сценария за прикритие, но вероятно надушила присъствието на съперница, Кити изскача от офиса си. По дяволите. Ели Рот се промъква зад нас.

— Хайде да тръгваме — казвам припряно, но е твърде късно.

Кити вече е застанала до бюрото ми и се взира във Ванна със смразяващ поглед, сякаш е полумъртва птичка, довлечена от някоя ужасно жестока котка. Но Ванна не трепва. Очите й отвръщат със същите ледени стрели. Поглеждам я със завист. Колко ми се иска и аз да можех да гледам така!

— Мога ли да ви помогна с нещо? — пита я Кити.

— Не мисля — спокойно отговаря Ванна. — Имам среща с Анна.

— О, така ли? — Кити се споглежда с Ели Рот и злорадо се ухилва. Избягвам да гледам към него, но с периферното си зрение виждам как стиска съвършените си устни в израз на неодобрение. — Приятелка, която е поканила, за да си говорят в работно време.

— Да, аз съм нейна приятелка — потвърждава Ванна. — Че кой в Лондон не е? — издавам нечленоразделен звук на удивление, но успявам да го прикрия с престорена кашлица. — Но съм тук по делови въпрос.

— И какъв по-точно? — учтиво пита Ели Рот с фалшива усмивка.

— Във връзка с една книга — отвръща Ванна. — Тя търси подходящ материал за разработване. Нали така?

— Да — потвърждавам плахо.

— Мили боже — казва Кити с досада. — Още един неиздаван автор. Трябва да престанеш, Анна. Губиш ценното си работно време. Дано не си решила да излезеш от офиса за тази среща или да я черпиш с кафе за сметка на компанията.

— Не съм неиздаван автор — в гласа на Ванна се прокрадват заплашителни нотки. — Изобщо не съм писател. Аз съм главният редактор на издателска къща „Артемис“. Разбира се, ако „Уининг“ не желае да обсъжда никое от нашите заглавия…

— Името на компанията е „Ред Крест“ — Рот буквално побутва Кити с лакът да се отдръпне. Лицето й пламва, докато той се опитва да замаже положението, като очарова Ванна с ослепителната си холивудска усмивка. — Значи вие сте Ванеса Кебът.

— Точно — хладно потвърждава Ванна.

— Старая се да запомня имената на всички важни хора — самодоволно казва Рот. — Значи ще дадете на Анна своя книга за прочит и преценка?

— Разбира се. Чух, че работи с Марк Суон.

— Новините се разпространяват бързо — отбелязва Рот и сърдечно ме потупва по рамото. — Добре, Анна. Тръгвай с госпожата.

Поглежда Кити малко навъсено, а тя, на свой ред, ме стрелва с убийствен поглед. Потръпвам, но Ванна се усмихва и ме издърпва настрана. Слава богу.

— Можеше да бъдеш малко по-любезна — упреквам я.

Отвръща ми с жест на досада:

— Не, скъпа. Тя ме предизвика, а следователно и теб. Не може да се държи другояче, защото се бои от теб.

Избухвам в гръмогласен смях. За щастие все още не съм отпила от обезмасленото си безвкусно капучино. Бих опръскала всичко наоколо.