— Тогава не казвай нищо — съветва ме. — Помисли си. Откакто се запознахме, не съм преставал да мисля по въпроса. Може би една нощ няма да ти бъде достатъчна да решиш.

— Не мога да обещая нищо — казвам.

Чарлс свива рамене и доизяжда последните хапки от суфлето си.

— Не съм обезпокоен. Както отбелязах, ти си изключително умна.

— Много мило, но какво общо има това?

— Е, как… След като поразмишляваш, ще проумееш, че съм прав. Приемаме за даденост, че решенията за любовта и брака се вземат със сърцето, но това е глупаво. Твърде важни са и трябва да ги вземаме с ума си.

Замислено се взирам в него няколко мига.

— Не искам да бързаш — успокоява ме той. — Ще ти дам време.

Знаете ли, ужасно е да бъдеш самотна толкова дълго. Да излизаш с неудачници, които се отнасят с теб като с боклук, да ги търпиш само и само за да имаш гадже. Да мечтаеш за различна външност, а всяка сутрин да се будиш със същото високо, грубовато тяло и невзрачно лице с голям нос. Всички да мислят, че не можеш да си намериш нещо по-добро от отрепка като Брайън… и дори той да те зареже. Шегувам се с това, разбира се. Човек трябва да се надсмива над болката, за да оцелее, нали? Мислех си, че сега, когато ми потръгна в кариерата, ще се избавя от любовните терзания. Просто ще се откажа от романтиката и ще намеря удовлетворение в работата си.

Но кой знае защо, не се получава. Все още търся любов. Виното и приглушеното осветление в ресторанта ме карат да изпитвам известна нежност към Чарлс. Както каза той, след няколко бутилки шампанско, на угасени лампи… сигурна съм, че бих се справила. Освен това го харесвам, а той иска семейство и е готов да ми осигури охолен живот. В главата ми зазвучава песента от „Четири сватби“. Онази, в която се пее, че бракът е край на самотата.

Точно това искам. Да се избавя от самотата. И мога да го получа. Поглеждам Чарлс и усещам силен прилив на благодарност, искрена благодарност. Мисля си: „Обичам те, защото ти си моето спасение“.

— Няма нужда — чувам се да казвам. — С радост ще се омъжа за теб, Чарлс. Много ти благодаря.

Навеждам се над масата и го целувам по устните.

— Господи! — промълвява той и примигва като бухал. — Наистина ли? Това е фантастично. Ще бъдем толкова щастливи.

— Зная — съгласявам се и отпивам още една голяма глътка вино.



Чарлс плаща сметката и се качваме в такси.

— У дома ли искаш да се прибереш? — пита той.

Поклащам глава. Щом ще се женим, ще трябва да спя с него, така че е най-добре да свикна с това още сега. И аз мога да разсъждавам логично.

— Да отидем в апартамента ти — предлагам, снишавайки глас.

Усмихва ми се.

— Разбира се.

Галантно целува ръката ми. За миг ми се завива свят, но опирам чело на стъклото и се заглеждам в дъждовните капки, които проблясват като скъпоценни камъни. Опитвам се да не мисля за това, което предстои. Чарлс, изглежда, разбира как се чувствам. Отмества ръката си и се заглежда през другото стъкло. Благодарна съм му, че не е твърде настойчив.

Когато спираме пред кооперацията, дава щедър бакшиш на шофьора и ми подава ръка да влезем заедно във входа, което е или кавалерски жест, или просто хитър начин да ми помогне да вървя изправена. Залитайки, влизам в апартамента и той ме завежда право в спалнята, която изглежда както очаквах: уютна, със светлобежови чаршафи и етажерки за книги, но нищо секси.

— Ще отида да се освежа — казвам нехайно.

Има малка самостоятелна баня с вана, без душ. Отчаяно започвам да ровя в аптечката за паста за зъби. Не откривам, така че се налага да използвам само вода. Изплаквам устата си с ментов лосион за свеж дъх и приключвам с ритуала. Събличам се и със стиснати зъби се връщам в стаята, полагайки неимоверни усилия да не изглеждам изплашена. Все пак ще бъде просто секс. Правила съм го и преди. Никога не ми е харесвало, но какво от това? Ходенето на зъболекар също е неприятно, но е неизбежно, нали?

— Идвам, дори и да не си готов — казвам шеговито и съблазнително пристъпвам напред. Но в стаята е тъмно като в рог и се препъвам в ръба на килима, който се затъва леко, и в резултат тупвам на пода.

— По дяволите, добре ли си? — пита Чарлс някъде в мрака пред мен.

— Да — отвръщам, но се чувствам като пълна глупачка.

— Ще светна лампата — казва той.

— О, не, недей — умолявам го. За нищо на света. Не зная каква е причината за ужаса, който ме обзема. Вероятно е мисълта, че ще ме види гола и възглавничките от тлъстини около кръста ми ще го отблъснат, или опасенията за моята реакция при вида му такъв, какъвто майка го е родила. Толкова е нисък, особено в сравнение с мен. И съм сигурна, че ребрата му се броят, щом е толкова кльощав…

— Добре — обажда се той с облекчение. — Върви направо. Да… да… Ето тук.

Залитам напред и усещам допира на пухения юрган.

„Не е кльощав — казвам си. — Само е слаб. Не е нисък, просто… дребничък“. Иска ми се да попитам дали можем да започнем с двете бутилки шампанско сега, но не се осмелявам. Би прозвучало твърде жестоко. Освен това съм замаяна достатъчно. Не искам да изпадна в пълно умопомрачение и да му се нахвърля. Едва ли би се заблудил, че е от страст.

Пропълзявам в леглото. Чарлс е отметнал завивките, протяга костеливата си ръка (да, наистина е костелива) и я плъзга около закръглената ми талия.

— Не се тревожи за нищо — успокоява ме. За миг ми хрумва дали не може да чете мисли, но осъзнавам, че просто е усетил как цялата съм скована от напрежение. — Всичко ще бъде наред.

Старае се, нежно ме докосва, гали ме и не е толкова неприятно, колкото очаквах. Поне не ми причинява болка. Но ме кара да се чувствам гузна и засрамена и единственото, което искам, е всичко да приключи по-скоро. Не трае дълго. Чарлс не говори, само сумти. Всичко свършва за две минути, през които, макар да ми се струват безкрайно дълги, си повтарям, че това няма да бъде проблем и ще свикна.

После ме кара да се обърна, целува ме по рамото и почти веднага заспива. Леко похърква, а аз си мисля, че няма да мога да мигна цяла нощ, но скоро тялото ми се отпуска и се унасям.



— Добро утро, поспаланке.

Примигвам. Не съм сигурна къде се намирам. Изведнъж си спомням. Чарлс се е надвесил над мен като Ричард Гиър над Джулия Робъртс в „Хубава жена“. С известна разлика в размерите. Би изглеждал жалък пред Ричард Гиър.

О, не, да не би да иска едно бързо за добро утро? Инстинктивно се загръщам с мекия юрган, но виждам, че той е напълно облечен — сив костюм, бяла риза с ръкавели и смешна розова вратовръзка. Не предприема агресивни ходове към голото ми тяло.

— Колко е часът?

— Девет и петнайсет.

— О, по дяволите, закъсняла съм — скачам от леглото, светкавично се втурвам към малката баня и затръшвам вратата, за да не му дам възможност да огледа голата ми плът на утринна светлина.

— Не можеш ли да си вземеш свободен полуден? — пита, почуквайки тихо на вратата.

Леко я открехвам, за да види само лицето ми.

— Не мога. Ужасно съжалявам. Трябва да отскоча до вкъщи да облека чисти дрехи. Ще стигна най-рано в десет и половина. Кити ще ме убие!

— Кажи, че си на среща със сценарист — предлага той. — Всъщност, това е истина.

Замислям се за миг.

— Струва си да опитам.

— Искам да отскочим до един магазин — изтърсва Чарлс…

Примигвам.

— За какво?

— Е, нали ще се женим, за бога — напомня ми той. — Не мислиш ли, че е редно да ти подаря пръстен?



— Добър ден — поздравявам весело и приглаждам кичур коса зад ухото си. — Прекрасен ден, нали? Не твърде горещ, просто съвършен — добавям и правя широк жест с лявата си ръка, уж въодушевена заради хубавото време. След това хващам чашата си с кафе и нехайно започвам да барабаня с пръсти по бюрото.

Два следобед е и току-що съм влязла в офиса след обяд с Чарлс. Казах на Кити, че съм на разузнаване по молба на Марк Суон. Ще трябва да прекарам следобеда в писане на измислени доклади за подходящи места за снимки, но напълно си струва. Цяла сутрин обикаляхме бижутерски магазини, в които обикновено се страхувах дори да надникна, а сега размахвам ръка като телевизионен проповедник с надеждата някой да забележи огромния скъпоценен камък на пръста ми…

— Какво е това? — внезапно пита Шарън. „Забелязала е!“, мисля си със задоволство. Е, може би го е видяла още преди пет минути и оттогава се бори със себе си, за да не ми достави удоволствието, но най-сетне се е предала.

Нима е възможно да не забележи?

— Това ли? — питам нехайно. — Годежният ми пръстен.

— Стига глупости — сопва се Шарън. — Не е истински…

— Мисли каквото искаш.

— Мили боже — казва тя и лицето й пребледнява. — Значи наистина… — хваща ръката ми, затаила дъх. — Няма начин, Анна. Няма начин!

— Какво става тук? — Кити излиза от офиса си. Опитвам се да освободя ръката си, но е твърде късно. Тя се приближава към нас като ястреб, заплашително навъсена.

— Какво има? — пита с фалшива любезност. — Анна, готови ли са докладите ти?

— Все още не.

— Какво е това? — дръпва ръката ми от Шарън. — Красиво е. „Бътлър енд Уилсън“?

Пръстенът ми е великолепен. Бляскав правоъгълен рубин с цвят на гълъбова кръв, прозрачен, четири карата, с по два стъпаловидно изсечени диаманта от двете страни.

— Не. Истински е.

Кити повдига изписаните си вежди.

— Какво? Истински?

— Да, Чарлс ми го купи от „Джерардс“.

— Сгодила си се за Чарлс? — просъсква Шарън.

— Кой е Чарлс?

— Онзи с книгата! — осведомява я Шарън. — Случайно се оказа, че е гадже на Анна.

— Не можеш да лансираш личните си приятели, Анна — строго казва Кити. Изглежда скована цялата.

— Не зная защо си прави труда да пише, няма нужда от пари — изтъква Шарън. — Притежава голямо имение и какво ли не — въздъхва. — Браво, Анна — добавя злобно.

— Наистина удари голямата печалба.