— Точно сега би било нарушение на моралните ми принципи — мрачно заявява той.

— Извинявай, не разбирам странния език, на който говориш — казвам и в следващия миг съжалявам.

— О, да, това е типично — сопва се той. — Винаги си била пречка за себеутвърждаването ми!

С мъка преглъщам.

— Извинявай. Какво искаше да кажеш?

— От доста време си част от живота ми, както и аз от твоя — започва Брайън.

— Три месеца.

Смръщва тъмнорусите си вежди. Мрази да го прекъсват.

— Да, добре. Мисля, че това е неповторимо преживяване и за двама ни, от което сме натрупали полезен опит — смутено се усмихва.

Хей! Може би ще ми предложи да се преместя при него. Брайън има малък собствен апартамент. Едностайно бивше общинско жилище в Кемдън с мъничка тераса. Бих могла да седя на шезлонг там цяло лято и да чета сценариите си.

— Аз със сигурност — съгласявам се и го подканвам с усмивка да продължи.

— Разбира се — казва Брайън, сякаш това е пределно ясно. — Но аз се чувствам като в задънена улица. Нуждая се от свеж стимул в живота, какъвто не бих казал, че досега сме си давали взаимно.

Трябват ми няколко мига, за да проумея накъде бие. Изведнъж ми просветва.

— Скъсваш с мен — произнасям бавно. Измервам го с поглед, цялото му шестдесеткилограмово тяло, проскубаните червеникави коси, пъпчивото лице и издайническите сивкави петна под мишниците (предупредих го поне да носи тъмни ризи, но не ме послуша). Казано накратко, Брайън е един от най-непривлекателните мъже, които съм виждала. — Ти скъсваш с мен.

— Не разбирам защо реагираш толкова бурно — казва ми раздразнително. — Аз го приемам просто като трупане на опит.

Мили боже. Това е върхът на унижението.

— Не мога да повярвам!

Старая се да прозвучи учудено, но гласът ми затреперва и издава единствено огорчение.

— Страданието прави човека силен, Анна — мъдро изтъква той.

— Ти си пълен боклук — изтърсвам. — Просто си върви, Брайън, махай се.

Но стои като закован.

— Не е заради външността ти — благородно се опитва да ме утеши. — Е, до известна степен. Не бива да си кривя душата. За мен е важно как изглежда една жена, защото външният вид е отражение на духа — посочва към издутото ми коремче. — Мисля, че трябва да поработиш върху това. Просто приятелски съвет.

— „Отражение на духа“? — сопвам се аз. — Дано не си прав, защото, ако съдя по лицето ти, твоят дух е болен от шарка.

Леко се изчервява.

— Милдред ме намира за доста привлекателен.

— Коя е пък тази? Новата ти приятелка?

Не отговаря.

— Е, твоята Милдред или е лъжкиня, или е сляпа, а ако не е доловила отвратителния ти дъх, значи страда и от липса на обоняние — заплашително се изправям. — Вън от тук.

Тежа с десетина килограма повече от него. Обръща се и се изнизва.

Вратата на кухнята се отваря.

— Всичко наред ли е? — пита Лили, уж нехайно.

— Да — лъжа.

Заставам до прозореца и поглеждам навън. Долу пред книжарницата се мотае някакво момиче. Има руси коси и изглежда що-годе добре, което означава, че не е нито в моята категория, нито в тази на Брайън. Но, разбира се, той притежава жилище в Кемдън…

Той излиза от входа и я поздравява. После плесва дланта й в стил „Дай лапа“ и това е поредният му жалък опит да се прави на американец.

— Е — ласкаво казва Лили. — Радвам се, че те цени заради това, което си!

Втора глава

Господи, колко мразя метрото.

Всеки божи ден се заричам повече да не пътувам с него. Мога да ставам час по-рано и да вървя пеша. Или да си купя колело. Би се отразило добре на задника ми, както и на банковата ми сметка. Ако не се налагаше да си купувам карта за транспорт, сигурно щях да бъда богата.

Но отново е понеделник сутрин, осем и тридесет, и ето ме тук, заклещена между четиринадесетгодишно момче, което подозрително се търка в момичето пред нас — навярно има ерекция — и петдесетгодишен пияница, вонящ на алкохол и телесни течности. Най-ужасното е, че се чувствам почти обидена, че хлапакът не прави нито един опит да се отърка в мен. Не би трябвало да дискриминират жените заради възрастта им, нали? Годините им дори не би трябвало да ги интересуват.

Може би съм малко чувствителна заради случката с Брайън. След като се позабавляваха, Лили и Джанет се опитаха да бъдат мили с мен.

— Той не те заслужава.

— Разбира се, че можеш да си намериш нещо по-добро — каза Джанет не особено уверено.

— Беше твърде млад за теб — отбеляза Лили.

Стрелнах я с поглед.

— На тридесет и шест години е.

— Ти не си ли на тридесет и осем? — невинно попита тя.

— Може би изглеждам на толкова — отвърнах мрачно.

И така, днес е поредният тъп понеделник. Единствената разлика с предишните е, че вече нямам гадже. Излизах с най-невзрачния мъж на света, а той ме заряза.

— Слава богу — извиква Ванна (това е истинското й име), когато чува новината. Тя е най-добрата ми приятелка. Запознахме се в колежа и останахме приятелки, въпреки че животът ни пое в различни посоки: аз се захванах с преглеждане на посредствени сценарии и слугуване за жълти стотинки, а тя стана отговорен редактор в едно от най-престижните издателства за около сто и петдесет хиляди на година. Аз бях изоставена от един грозен неудачник с вонящ дъх, а тя е щастливо омъжена за банкера Рупърт и има две малки деца.

Всички мъже се заглеждат по нея. Не разбирам как е възможно все още да сме близки.

— Беше негодник, скъпа.

— Зная. Но той ме заряза.

— Коя друга би се захванала с него? — изсумтява Ванна.

— Някакво момиче — унило отговарям аз. — Видях я.

— Хубава ли е?

— Да — признавам. — Е, поне в сравнение с мен.

— Сигурно е кучка — казва Ванна. — А и ти не го харесваше истински.

— Но беше хубаво да имам приятел — споделям с тъга.

— Ще си намериш друг. По-свестен. Все пак работиш в „Уининг Пръдакшънс“. Помисли само колко надарени хора влизат там! Имам предвид, надарени в панталоните — добавя Ванна. — Знаеш, че смятам всички актьори и сценаристи за самодоволни чешити.

— Зная.

— Наистина са такива.

— Наясно съм, че мислиш така.

— Не мога да си представя как ги понасяш — казва тя, сякаш всеки ден ходя ръка за ръка със звездите на „Бритпак“2.

— Точно както ти понасяш писателите — изтъквам аз.

— Тях ли? И те са негодници, които се мислят за много важни. Оставям ги на отдел „Връзки с обществеността“ — самоуверено казва приятелката ми. — Разговарям с тях само когато е неизбежно. Например при представяне на нови книги.

— Нямам много възможности да общувам с известни хора в работата си.

— Трябва да опиташ — решително заявява Ванна. — Може би пропускаш най-големия си шанс.

— Нали на връзките между колеги се гледа с лошо око?

— О, да. Ако те хванат. Но къде другаде да срещнеш половинката си? Заета жена с кариера като теб!

Не съм сигурна дали бих могла да се определя по този начин, но си замълчавам.

— Преуморена от отговорна работа — уверено продължава тя. — Творческа работа. С много малко свободно време вечер. Няма къде другаде да откриеш подходящия човек, освен на работното си място. Трябва да гледаш на случилото се с Брайън като на зов за пробуждане.

— Какво искаш…

Когато е в стихията си, човек не може да я спре. Това е едно от нещата, на които дължи успеха си. Никой не се осмелява да я прекъсне.

— Зов за пробуждане, който звучи така: „Повече няма да бъда пренебрегвана! Няма да се задоволявам с каквото ми падне! Ще излизам само с неустоими мъжкари, които се смятат за късметлии, че огън-момиче като мен им е обърнало внимание!“ Това е новата ти мантра, скъпа: „Анна е огън-момиче!“

— Много мило — казвам, но вече не мога да сдържам смеха си.

— Не се шегувам — сериозно заявява тя.

Ванна е напълно сляпа, когато става въпрос за мен.

Както и да е, поне ме убеди, че краят на историята с Брайън не е чак толкова лошо нещо. Всъщност не можех да го понасям. Естествено, това не означава, че ще го заменя с някой по-добър. Вече зная каква е реалността. Но бих могла да се съсредоточа върху работата си, да се старая да правя добро впечатление. Може би ще получа повишение. Ще постигна нещо.

Казват, че за всеки влак си има пътници, но е общоизвестен факт, че на света има много самотници, нали? Може би някои хора трябва да свикнат да бъдат щастливи сами.

Поглеждам например четиринадесетгодишния хлапак, който упорито се притиска към хубавицата пред мен.

Вдига глава.

— Какво зяпаш? — пита той и се изчервява.

— Не мислиш ли, че трябва да направиш малко място на момичето?

— Млъквай, дебелано — казва той с чаровна усмивка.

Явно не е прочел лозунга, издигнат от Ванна: „Анна е огън-момиче“. Вдигам крак и го стоварвам с все сила върху неговия.

— Ооох! — изкрещява той.

Всички извръщат глави към нас. Хубавицата се обръща.

— Този тук се търкаше в теб — обяснявам й аз.

Хвърля му гневен поглед.

— Малък извратеняк!

— Не е вярно. Тая повлекана си измисля — злобно просъсква хлапакът.

— Как смееш! Жената може да ти бъде майка — казва тя и ми кима с благодарност.

Влакът спира и слизам. Денят е адски горещ и когато най-сетне се измъквам от метростанцията, сякаш преминавам от пещ в сауна.

„Да“, мисля си. Страхотно начало на страхотна седмица!



— Здравейте — казвам на Шарън и Джон, другите двама асистент-продуценти и роби. Всеки от нас има малко бюро, сбутано в кабина точно пред офиса на Кити Симпсън, до секретарките. На книга не сме помощен персонал като тях, а както Ванна често изтъква, ние сме ръководни кадри. Все пак ни се плаща много по-малко и сме длъжни да правим каквото ни наредят.

Шарън и Джон ме поздравяват еднакво вяло. Шарън е оперено двадесет и две годишно момиче, което върши тази работа само защото е за предпочитане пред сервитьорската, докато усъвършенства актьорските си умения. Очевидно е решила, че ако флиртува с достатъчно от мъжете, заемащи ръководни длъжности тук, може би някой от тях ще й даде роля (не каквато предполагате), ще й намери импресарио или нещо подобно. Тя няма нужда от съвети как да търси романтична близост с някого от офиса. Шарън е професионалистка в това отношение. Светлокафявите й къдрици винаги подскачат, а луничките по нежната й кожа сияят. През лятото носи къси ефирни рокли и красиви жилетки с бродерии на цветя. През зимата избира много тесни панталони и плътно прилепващи якета. През цялата година предпочита обувки с тънък висок ток и големи обици.