Осъзнавам, че не съм една от тях.

Не разбирам. В интерес на истината съм доста обезпокоена. Години наред се задоволявах с ниската си заплата и непрестижната си работа с надеждата един ден да направя голям пробив, да започна да участвам истински в осъществяването на продукции, да забогатея и да се чувствам удовлетворена…

— Анна.

Вдигам поглед и притискам бележника си. Четвъртък сутрин е. Стоим в „Уимбълдън Комън“ под ръмящия дъжд. Небето над нас е сиво като косите на Барбара Буш.

— Прозяваш ли се? — пита Суон, подозрително присвивайки очи.

— Ааа… — припряно се опитвам да замаскирам прозявката с кашлица. — Не, за бога. Настинала съм.

Придавам си бодър вид.

Всички други на снимачната площадка са бодри, а повечето дори не поемат кофеин. Непоносимо е. Хора, луди на тема здравословен живот, сноват наоколо в дъжда и спорят дали това или онова място е най-подходящо за сцената с кучето…

По-лесно ми е да стоя край Суон, когато съм така отегчена. Не мога да го гледам замечтано, защото ще ме хване, а и се срамувам. Затова, докато обсъжда с Триш и специалиста по дигитална снимачна техника как да нагласят камерите за тези кадри, се оттеглям настрана и се съсредоточавам върху опитите да стопля ръцете си.

— Ммм — промърморва Суон и очите му заблестяват.

По дяволите. Дали не съм загазила?

— Мисля, че онова езерце ще изглежда добре на заден план — предлагам плахо. — Какво ще кажете кучето да подгони патица, да задърпа Елси към водата и да съсипе роклята й?

— Ще бъде смешно — съгласява се Триш. — Харесва ми.

— Тя се ядосва, но кучето не го е грижа.

— Може да оближе лицето й.

— И да развали грима й — добавям, когато се сещам за песа на Ванна. — Когато се връща при свещеника, изглежда като пълна глупачка.

— И госпожа Уилкинс й се присмива — въодушевено казва Триш. — Елси затреперва от гняв. Това е супер! Ти си гений, Анна.

Усмихвам й се с благодарност и хвърлям поглед към Суон, чувствайки се спасена.

— А каква е връзката с приготовленията за сватбата? — пита той.

— Моля? — недоумявам.

— Приключихме с обсъждането на тази сцена още преди час. Решихме да не я заснемаме тук — суховато казва той. — Светлината не е подходяща. Не помниш ли?

Не помня нищо.

— О, да, да — смутолявам. — Спомних си — добавям уверено. — Светлината не ставаше.

— Пет минути почивка за всички — обявява Суон. — Анна, би ли дошла при мен за секунда?

О, проклятие.

„Не се издавай, не се издавай“. Режисьорите са като акули. Надушват страха! Тръгвам към него с фалшива лъчезарна усмивка като американска мажоретка. Той спира на уединено място в сянката на една върба.

— Анна…

— С какво мога да ти бъда полезна? Върви страхотно, нали? Панорамните снимки и прочие…

— А как според теб върви твоята работа? Що за въпрос е това?

— Фантастично, бих казала — отговарям решително. — Не съм закъсняла нито веднъж!

— Вярно.

— Нахвърлях цял куп записки, наблюдавам те, докладвам в „Ред Крест“ и всички са доволни.

Ха! Неудобните въпроси не ме карат да изпадна в паника, както някои други хора, например Шарън, която веднъж стана нервна и запелтечи, защото Джон я обвини, че не върши никаква работа и флиртува с всеки мъж от компанията, за да избегне уволнение.

— Всички, освен един човек.

— Няма проблеми с Грета. Донесох й „Крем дьо ла Мер“ — възразявам. — Много е послушна. Маестро.

— Не е редно да се присмиваш на Грета.

— Не й се присмивам — всъщност правя точно това.

— Както и да е, нямах предвид нея, а теб. Гледаш ме както при обсъждането на сценария. Очевидно е, че си отегчена.

— Е, какво очакваш? — изказвам на глас протеста си. — Стоя тук по цял ден, без да има дори къде да се стопля, и се взирам в едно и също парче земя с трева. Как да издържа?

— Анна — започва търпеливо, — така се създава филм. Това е предснимачният процес. Избирането на фон е важна част.

— Внимавам през повечето време. Идвам рано. Правя всичко, което поискаш. Мога да се преструвам, че ми е интересно, ако желаеш. Не съм неблагодарна, честна дума.

— Няма проблем — казва. — Не ти се сърдя.

— Така ли?

— Да — отдъхвам си. — Следобед искам да дойдеш у дома. Ще поговорим за нещо.

Поклащам глава.

— Не мога. Искат ме в офиса веднага щом свършим предснимачната работа.

Кити прави всичко възможно да прекарвам колкото може по-малко време с Марк Суон. Следи по колко часа съм при него, зорко, като орлица. Веднага щом приключи скицирането на кадри, избирането на места за снимки, репетициите и преработването на сценария, за пет минути трябва да стигна до метростанцията, а след десет да бъда в офиса. Нямам нищо против, защото това е претекст час по-скоро да изчезна надалеч от Суон, от неустоимите му очи и мускулестите му гърди. Спасява ме от изпитанието да гледам как контролира всичко, заобиколен от привлекателни млади момичета, които съблазнително примигват срещу него…

Впрочем няма приятелка. Сам ми го каза един ден, докато пиехме кафе. Видях ослепителната русокоса художничка да го гледа така, сякаш е готова да се хвърли на врата му. Казва се Сюзън и задачата й е да скицира всеки кадър от филма както би трябвало да изглежда. Суон държи на това.

— О, господин Суон — казва му с въздишка, — за мен е огромна чест да работя с вас.

Запърха с дългите си мигли и се наведе така, че да види по-добре съвършените й, сигурна съм, силиконови гърди през изрязаното деколте. Дори бе използвала пудра, за да подчертае още повече вдлъбнатината между тях. А нима мислите, че е нужно една художничка да идва на работа с десетсантиметрови токчета? Не, разбира се.

Завъртях очи и Суон ме видя.

— Някой иска ли кафе? — попита той и за да прикрие смеха си, забърза към кухнята до офиса си. След онази случка с Грета всяка сутрин носи кафе на всички. Не се държи като примадона и никой друг не си позволява това в негово присъствие, дори тя. Както и да е, връща се с подноса и едрогърдото момиче отскача до тоалетната, вероятно за да подсили бойните си краски. Колегата й излиза да изпуши цигара и Суон ме вика настрана.

— Извинявай за преди малко — започвам.

— Няма за какво — усмихва ми се. Неотразим е. — Тези неща се случват заради Мисти.

— Мисти?

— Приятелката ми.

Застивам. Не мога да не реагирам така. Не съм изненадана, че Марк Суон си има приятелка, при това на име Мисти. Несъмнено е американка, безупречна красавица като Хедър Локлиър, със златист загар, съвършени, лазерно избелени зъби и платиненоруси коси. Някоя от кралиците на красотата, които само стоят и леко махат с ръка, защото всичко друго би било твърде вулгарно за момичета като тях (нали се сещате, жени, които никога не ругаят, не пият и винаги са с изписани вежди).

— Модел ли е? — цинично питам.

— Актриса — отвръща.

— И?

Личи си, че има още нещо.

— Бивша мажоретка на „Ел Ей Лейкърс“ — признава.

Знаех си.

— Както и да е, скъсах с нея преди месец и напоследък около мен се навъртат доста… — твърде тактичен е, за да каже „златотърсачки“. — … флиртаджийки.

— Защо скъса с Мисти?

— Беше скучна.

Искрен е. Аха. Питам се колко красива трябва да бъде една жена, та Марк Суон да не я намира за скучна.

— Извинявай, ако ти се струва малко неловко — кимва към затворената врата на тоалетната.

— О, не се безпокой — казвам. Неловко? Защо? Съвсем нормално е едно хубаво момиче да преследва богат, красив мъж. На нейно място и аз бих се държала така.

„Това е животът, Анна — казвам си. — Примири се“.

— Можеш да излезеш с нея — предлагам. — Не можеш да отречеш, че е много привлекателна.

Суон ужасено кимва към вратата на тоалетната.

— Кой, тя ли?

Мрачно свеждам поглед към превъзходното си кафе с лешникова сметана. Купил го е специално за мен, защото знае, че го харесвам, въпреки че самият той за нищо на света не би погълнал нещо толкова калорично. Суон не намира момичето с огромните гърди, тънката талия и платиненорусите коси за привлекателно. Е, поне зная мястото си.

Не мога да си обясня какви илюзии съм хранила досега за мъж, недостъпен за мен. Това не е в стила ми. Имам Чарлс и трябва да му посветя цялото си внимание. Връщам се в офиса и съобщавам на Шарън новината, че е свободен. Пожелавам й късмет, може би тя има шанс. Аз определено нямам.

— Не се тревожи за „Ред Крест“ — Суон ме връща към настоящето. — Веднага ще реша този проблем.

— Не разбираш — умолявам го аз. Не искам да ходя в дома му. Сама? Достатъчно мъчително е да стоя край него сред толкова хора. Защо в къщата му? Защо кани точно мен? А ако ме хване да го зяпам твърде дълго? — Не можеш да направиш нищо. Кити ще побеснее. Веднъж вече й се обади заради мен и я накара да ми позволи да идвам направо при теб сутрин. Не й харесва да прекарвам толкова време с екипа…

Замълчавам. Твърде много се разприказвах.

Суон ми намигва.

— Познавам този тип хора, скъпа. Гледай сега.

Изважда мобилния си телефон и набира номера.

— Кити Симпсън, ако обичате. Марк Суон. О, здравей, Кити — казва той. Представям си как е скочила. — Как си? — заслушва се за секунда. — Да, много мило от твоя страна. Много мило. Всъщност обаждам се, за да те попитам нещо за Анна. Разказа ми всичко за твоя Оскар и за инициативата ти за „Майката на булката“. Да… признавам, че съм впечатлен.

Не мога да повярвам. Трудно ми е да се сдържа и се усмихвам до уши, докато той я слуша как се разтапя от любезности.

— Мм… Анна не престава да говори за теб — продължава разговора с нея, — ти си нейният кумир. Какво ще кажеш да ми изпратиш идеите си за разпространение на нашата лента в чужбина? Особено в Италия. Нали филмът, за който си получила наградата, е бил създаден там… Предполагам, че отлично познаваш пазара, а моите хора нямат представа как да популяризираме английския хумор… страхотно, значи можеш? Това е чудесно. Искам да ти открадна Анна за малко досадна работа днес следобед, един от куриерите ни е зает. Има ли възможност? Благодаря. Ще бъде полезно. Да, за нея също. Е, с нетърпение очаквам да чуя идеите ти, Кити. Идеално. Добре, чао.