— Няма да слушам обяснения — отсича Суон. — Отнасям се сериозно към ангажиментите си и очаквам същото от хората, с които работя.

Понечва да се качи в таксито. Хващам ръката му.

— Трябва да ме изслушаш!

— Не, не съм длъжен — упорства той. — Чао.

— Е, добре — повишавам тон. — Чудесно. Напълно си прав, Анна не заслужава да й отделиш десет секунди, поне от любопитство дали наистина има основателно извинение. Оо, не! Просто се опияняваш от властта си да караш хората да страдат дори когато не са виновни.

Завъртам се на пети и се отдалечавам с разтуптяно сърце. Иска ми се да заплача. Това е краят на приключението ми с Марк Суон. Защото ще се обади на Кити и тя с удоволствие ще ме уволни и ще заеме мястото ми като представител на компанията.

— Анна.

Обръщам се. Той е.

— Слушай, съжалявам за това, което казах! — говоря с насълзени очи. — Денят ми започна ужасно. Моля те, не ставай причина за уволнението ми, защото имам нужда от пари за наема и всичко останало.

Изражението му става по-благосклонно.

— Разкажи ми какво се случи.

— Тъкмо тръгвах за срещата, когато ми позвъни Кити — казвам. — Нареди ми да отида в офиса и трябваше да тичам, защото метрото е затворено. Задържа ме там известно време и после веднага хукнах насам…

Суон остава неподвижен няколко секунди. След това отваря вратата на таксито.

— Извинявай. Права си. Трябваше да ти дам шанс да ми обясниш.

Изваждам от чантата си хартиена кърпичка и издухвам носа си, което не е особено изискано и не подобава на една дама, но за съжаление се налага.

— Качвай се — подканя ме. — Отиваме с художниците да нахвърлят няколко скици.

Изпълнена с благодарност, забързвам към колата и се настанявам на задната седалка. Триш и Грета ми правят място. Актрисата свива вежди, когато Суон се качва отпред и се обръща към мен.

— Ще поговорим по-късно, съгласна ли си?

— Добре — отговарям.

Онази поглежда зачервените ми очи с неодобрение.

— Не прави сцени — прошепва укорително. — Не бива да разсейваме маестрото.

Суон повежда всички към ателиетата на художниците, които се помещават в невзрачна сграда до Оксфорд Стрийт.

— Вие вървете, ще ви настигна — казва той.

— След мен, Анна — нарежда ми царствено Грета. — Ще ти съобщя изискванията си.

— Разбира се — отвръщам покорно.

— Всъщност трябва да поговоря с Анна за секунда — намесва се Суон. — Ще дойде при теб след малко.

Грета кимва.

— Както кажеш — въздъхва със страхопочитание, но присвива очи срещу мен.

Преглъщам с мъка. Явно двете с Кити са духовни близначки и никак няма да ми бъде забавно.

— Слушай — започва Суон, когато вратите изсъскват и се затварят зад останалите, — извинявай за преди малко. Държах се като кръгъл идиот.

— Няма нищо — не съм свикнала да слушам признания от знаменитости, че са сгрешили. Нито да приемам извиненията им.

— Помислих си… нали разбираш, вчера хубаво си поговорихме. И… — нервно прокарва пръсти през косите си. — … бог знае защо, страшно се ядосах, когато отново закъсня. Не зная защо го приех така. Толкова лично.

— Няма проблем.

— Не гледам на теб по същия начин, както на другите — споделя той. — Не зная защо. Ти си различна. Не си толкова изкуствена. Мисля, че затова бях бесен. Не исках да мислиш, че можеш да правиш каквото поискаш.

— Шефката ми настоява да й докладвам всяка сутрин, преди да дойда при теб — обяснявам му.

Поклаща глава.

— Не съм съгласен. Ще й кажа, не се тревожи.

Усмихвам му се с благодарност.

— Ще ти бъда много признателна.

— Прощаваш ли ми?

Кимвам. Не мога да престана да се усмихвам. Страхотен е.

— Добре. Обещавам, че повече няма да се отнасям с теб като робовладелец. Поне с теб. А актьорите трябва да държа изкъсо.

Намига ми. Господи, колко силно ме привлича. Откъсвам очи от него.

— Е, най-добре е да се качвам — гласът ми прозвучава ужасно пискливо.

— Само ще позвъня в офиса си, кажи на всички, че идвам веднага.

— Разбира се — отвръщам бързо.

Веднага щом стигам до етажа, Грета потупва свободното място на масата до себе си.

— Седни тук, Анна, скъпа — направо мърка. — Кити ми каза за теб.

Представям си какво. Стискам зъби. Никак няма да бъде доволна, когато Суон я уведоми, че сутрин ще отивам направо при него. Затова трябва да бъда много внимателна с Грета.

— Ако има нещо, което мога да направя за теб — казвам плахо, — каквото и да е… Кити държи всяко твое желание да бъде изпълнявано.

Очите й заблестяват.

— Разбира се, скъпа. Имаш ли химикал?

Потърсвам в чантата си. Като по чудо намирам и бележник с жълти листове.

— Какво да запиша?

— Първо, не мога да понасям воднистата течност, която сервират в тези офиси вместо кафе — започва тя. — Искам да изтичаш и да ми намериш истинско капучино, разбира се, не в картонена чашка, пия само от порцеланова. Въпрос на самоуважение.

— Ммм — съгласявам се.

— Освен това всеки ден имам дрехи за вземане от химическо чистене. Искам там, където ще работим през деня, да бъдат доставяни свежи цветя и да отскачаш до „Дародс“ за моя „Крем дьо ла Мер“ по поръчка.

Кимвам, но ръката ми затреперва от гняв, докато записвам всичко.

— Можеш да започнеш с капучиното — предлага Грета.

— Добре — прошепвам.

Марк Суон влиза точно когато ставам. Повдига вежди.

— Ще се върна след малко — казвам му припряно. — Отивам да донеса кафе на Грета. От днес съм нейна лична асистентка — обяснявам, когато долавям недоумението му. — Шефката ми държи всяко нейно желание да бъде изпълнявано.

— Така ли? По…

Хвърлям му умоляващ поглед.

— Добре — казва по-спокойно. — Но се връщай бързо. Вече загубихме доста време.

— Благодарение на теб — изтъква Грета на висок глас.

— Всички имаме нужда от чаша свястно кафе — отбелязва Суон. — Какви са предпочитанията ви?

Обикаля масата и приема поръчки. Старателно ги записвам и се питам как ще нося толкова чаши.

— А за теб, Анна?

— За мен?

Кимва.

— О, не искам, благодаря. Няма да мога да донеса повече от пет. Иначе пия кафето чисто, каквото и да е. Понякога си поръчвам с лешникова сметана, но… — забелязвам, че Грета гневно се взира в мен, и осъзнавам, че пелтеча. — Тръгвам — припряно казвам.

— Ще донесеш кафе само на Грета — казва Суон, — защото си нейна лична асистентка, нали, Грета?

Грета кимва.

— Е, тогава някой друг трябва да донесе кафе на Анна — обяснява. — Аз ще го направя. Анна ще изпълни твоята поръчка, Грета, а аз тези на всички останали.

— Какво? — процежда Грета през зъби. — Това е нелепо.

— Повиках Анна, за да се учи от мен — спокойно й напомня той, но с малко хладен тон. — Щом тя няма да бъде тук, няма смисъл и от моето присъствие. Ще отидем заедно. Естествено, работата ще трябва да почака, но не искам да заставам между теб и Кити Симпсън, Грета. За каквото и да сте се разбрали, ще го приема.

Грета преглъща.

— Е, разбира се, не искам да забавям работата още повече — казва тя и злобно ме поглежда.

Но той не се предава.

— Тогава няма да настояваш Анна да изпълнява задълженията на твоя асистентка, нали?

Грета поклаща глава.

— Добре — продължава режисьорът. — Естествено, Кити няма да изрази несъгласие, щом такава е твоята воля. Така ли е?

— Няма да има нищо против — мънка актрисата.

— Чудесно — въздъхва Суон с облекчение и Грета свежда поглед.

Беше сблъсък на характери, при който неговият надделя без проблем.

По кожата ми пропълзяват хладни тръпки. Не се осмелявам да го погледна.

— Знаете ли какво ще ви кажа — отново подхваща Суон. — Анна, ако искаш, сега изпълни поръчките на Грета и ще се видим отново утре.

Поглеждам го с благодарност, доволна от възможността да натрия носа на Грета. И да се измъкна от тук. Зная, че не бива да ми хрумват подобни мисли, но това, че ме защити, ме кара да се чувствам…

Сякаш през тялото ми преминава електричество. Не бива да го приемам по този начин.

— Разбира се — покорно се обръщам към Грета. — Ще се погрижа за всичко. До утре.



Следващата седмица е напрегната. Ходя на съвещания при откачения тиранин Марк Суон и ги изтърпявам. Пристигам рано, водя записки, слушам всичко, което казва на актьорите, на екипа, гледам предварителните дубли за филма, който той наистина започва да заснема. Суон ми дава пропуск за снимачната площадка и необезпокоявана минавам покрай охранителя, който си дава вид, че не ме е познал. Стоя зад Марк в „Хампстед Хийт“, гледам как се качва на кран, разхожда се наоколо с мегафон или надъхва актьорите да показват най-доброто, на което са способни.

Наблюдавам го и запомням всичко. Гениален режисьор. Непреклонен е и притежава удивителната дарба да извлича максимума от екипа си. Сцената на монитора ти се струва идеална, но той настоява за нов дубъл и се получава още по-добре. Следвам го като пале. Задава ми въпроси, пълни с уловки, за да се увери, че съм разбрала. А когато отговоря вярно, кимва одобрително, сякаш кутрето се е научило да подава лапа.

Но ще ви кажа нещо за този процес. Пълна скука е.

Отегчена съм до припадък. Кой би стоял навън в дъжда и брулещия вятър, за да гледа как тайфа луди рецитират или имитират страстна целувка? На кого би му било интересно да гледа как асистент-режисьорът подрежда и преподрежда скици? Но се чувствам виновна, защото зная, че мнозина биха убили за подобен шанс, както казва той.

Нали се досещате що за хора са това? Студенти от филмовата академия, които харесват умопомрачително скучни стойностни филми като онези, които са любими на Джон. Хора, които могат да изгледат „Обичам Люси“ от край до край, обожават онези допълнителни кадри на DVD дисковете, които показват сцени от заснемането на филмите, и са готови да платят двадесет лири за голяма книга за „творческия процес“, довел до създаването на трилогията „Властелинът на пръстените“.