Луиз Бегшоу - Родена в понеделник

Когато влизам, Джанет и Лили лежат на пода. Между тях се търкаля голяма празна бутилка от шампанско. „Кристал“ е, навярно подарък от някого от многобройните обожатели на Лили с повече пари, отколкото вкус. Навсякъде има списания с откъснати страници, разпилени по килима.

— Какво става тук? Въстание против тиранията на съвършеното тяло? — питам. — Получили сте просветление? Отказали сте се от непосилните физически норми, налагани на британската жена, която по природа е четиридесет и шести размер?

— Толкова си жалка, Анна — сопва се Лили. Повдига глава и по костеливите й рамене се разпилява облак от скъпо боядисани платиненоруси коси. — Просто преглеждаме някои скорошни снимки на Джанет. Опитвам се да й покажа недостатъците й.

— Джанет няма недостатъци — възразявам.

— Имам — мрачно се обажда тя. — Никой не ме търси.

— Предложили са й да се снима за каталог — казва Лили с пренебрежение.

— Всичко, което носи пари, е добре дошло, нали? — изказвам предположението си.

— Грешиш — заявява Лили. — Ако човек започне да се задоволява с подобни трохи, с него е свършено. Фотографите го знаят, както и агенциите и дизайнерите. Нима мислиш, че „Версаче“ или „Долче“ биха допуснали до модния подиум момиче, чиято последна работа е била за „Ю Кей Фешънс“? — щраква с пръсти. — Загубена е. Завинаги. Окончателно.

— Отхвърлих предложението — смутено казва Джанет.

— Разбира се, скъпа — съгласява се Лили. — Правилно си постъпила.

— О, стига глупости — избухвам. — Джанет, и без това няма да стигнеш до ревю в Париж, а няколко снимки за каталог няма да ти попречат отново да бъдеш на кориците. Веднъж видях снимка на Хелена Кристенсен в каталог.

— Съмнявам се — казва Лили.

— Видях я.

— В кой каталог?

Не мога да си спомня.

— Би Ейч Ес — лъжа убедително.

— Е, дори и да е истина, тя отдавна вече не е на върха — тотално ме закопава Лили.

Бих се обзаложила, че Хелена Кристенсен печели повече на месец, отколкото тя за година, но си замълчавам.

— Може би Анна има право — смирено казва Джанет.

— О, така ли? — Лили присвива очи. — Тя разбира от тези неща, нали? Готова си да приемеш съвет във връзка с работата си като модел от жена, която изглежда така!

Посочва ме, докато стоя там с приличната си тъмносиня рокля и изкуствени перли. Хей! Това е един от хубавите ми тоалети.

— Мога да помогна на Анна да изглежда добре — застъпва се Джанет.

— Не, не можеш. Не ставай смешна — казва Лили. — Не се обиждай, Анна.

Преглъщам. Това минава границите на шегата.

— Но ти ме обиди.

— Моля? — въпросително вдига поглед към мен. — Казах: „Не се обиждай“.

— Чух те. Така казваш винаги, след като изречеш нещо ужасно и злонамерено — отвръщам. Лицето ми е пламнало, но не ме интересува.

— Често го правиш — съгласява се Джанет.

— Не е така.

— Преди малко каза: „Джанет, вече си на двадесет и осем. Трябва да работиш като роб, за да накараш някого да те повика за снимки“. После добави: „Не се обиждай“.

Лили мята русите си коси.

— Много сте чувствителни, и двете. За бога, Джанет, просто исках да кажа… за колко корици се е снимала Анна напоследък? Коя е професионалистката тук, аз или тя?

— Ти — смирено отговаря Джанет. Поглежда ме виновно. — Извинявай за това, което казах — че мога да ти помогна да изглеждаш добре. И така изглеждаш страхотно.

— Няма проблем — успокоявам я, защото очевидно е ужасно разстроена. — Нали ще излизаме да си купя нови дрехи за танците в Честър Хаус?

— Да — потвърждава тя, малко по-весело. — Мога да направя чудеса за теб. Само почакай и ще видиш.

— Джанет — строго се намесва Лили, — май си губя времето с теб.

— Не, не, слушам те — уверява я Джанет.

— Ето, заеми поза като Шалом12 на тази снимка — продължава Лили с измъчено изражение.

— Аз си лягам — заявявам, но никой не ми обръща внимание. Прибирам се в своя килер, свалям дрехите си и заспивам след по-малко от пет минути.

Миг преди да изляза от апартамента, мобилният ми телефон звънва.

— Анна, къде си, за бога? Кити е.

Уплашено подскачам.

— Тъкмо тръгвам към „Суон Лейк“13.

Така се нарича компанията му.

— Не съм съгласна — заплашително просъсква шефката ми. — Трябва да идваш в офиса всяка сутрин, преди да отидеш да се мотаеш при господин Суон. Ще ти давам инструкции за доклада, който искам.

„Уау. Сякаш съм агент 007 или нещо подобно“.

— Хм, добре — отговарям с примирение. Не бива да ядосвам Кити. — Идвам веднага.

— Разбира се — сопва се тя и затваря. По дяволите. Хуквам надолу по стълбите, смятайки наум колко време ще ми бъде нужно. Как най-бързо мога да стигна до офиса? Оглеждам се за такси, но размислям. Движението по улиците едва пъпли. А метростанцията до „Ковънт Гардън“ е затворена поради бомбена заплаха. Усещам надигаща се паника. Първо трябва да угодя на капризите на Кити, а после да отида при Суон, но е неизбежно да закъснея.

Нямам друг избор, освен да тичам. Стигам за петнадесет минути, зачервена и плувнала в пот, и на бегом изкачвам стълбите до нашия етаж, където Клер ме чака, зашеметяваща с червената си кожена мини пола и чехли с висок ток.

— Да не би Ели Рот да е тук днес? — кимвам към полата й, която е по-скоро колан с претенции.

Разочаровано поклаща глава.

— Най-добре влизай веднага — прошепва. — Днес е направо бясна.

Страхотно. Изправям гръб и почуквам на вратата на Кити.

— Влез — изръмжава отвътре.

Прекрачвам прага. Седнала е на бюрото си и нетърпеливо потропва с тънките си токчета. Облечена е с костюм „Долче и Габана“ с големи копчета, гравирани с логото, обици с огромни диаманти и дебела златна гривна. Очевидно е в много лошо настроение. Винаги, когато е ядосана, се издокарва като героините от „Династия“.

— Не мога да си обясня какво те е накарало да мислиш, че можеш да отидеш направо при Марк — тонът й е леден.

— Той не обича закъсненията — осведомявам я плахо.

— Докладвай за вчерашната среща — сопва се тя, сякаш не ме е чула.

— А, добре. Обсъждаха сценария. Господин Суон даде насоки на Триш и поговориха за ролята на Грета.

— Какво друго? — пита с присвити очи.

— Нищо.

— Ще ме разиграваш ли?

— Не.

— Защо избра точно теб? — недоумението й е искрено. — Теб! Между толкова хора!

— Навярно е решил, че не си струва да бъде изпратен по-висш служител. Единствената ми задача е да водя записки — казвам тактично.

Кити кимва.

— Да, вероятно. Впрочем това не е достатъчно работа за теб. Искам да продължиш да четеш сценарии. Както и да бъдеш лична асистентка на Грета.

Примигвам.

— Какво?

— Аз я привлякох за този проект — важно изтъква Кити. — Аз я убедих — това е истина. — И държа да се чувства специална в „Ред Крест Пръдакшънс“, особено при Кити Симпсън.

Иска ми се да споря с нея, но нямам време. Вече е десет и половина. Потръпвам при мисълта какво ще каже Марк Суон, когато се появя.

— Добре — отвръщам отчаяно. — Разбира се. Както кажеш. Ще бъда асистентка на Грета.

Това е просто страхотно. Грета има репутацията на най-разглезената холивудска актриса. Не се осмелява да показва нрава си пред Суон, но със сигурност с мен няма да има пречка.

— Вече я уведомих, че ти е наредено да изпълняваш всяко нейно желание.

Това не е моя работа, но не дръзвам да възразя.

— Добре.

Десет и тридесет и две.

— Никакво мърморене — злобно ме предупреждава Кити. — Веднага щом Марк свърши с теб, те искам тук, в офиса. Ти работиш за нас — повтаря отново.

— Да — съгласявам се. — Хм. Благодаря, Кити.

За какво й благодаря? Че ме назначава за слугиня на една застаряваща холивудска дива? Водя се асистент по подбор на сценарии, при това ми предстои повишение.

— Можеш да тръгваш — благосклонно казва Кити.

Отново хуквам навън, изваждам мобилния си телефон в движение и веднага щом излизам на улицата, набирам номера.

— „Суон Лейк“. На телефона е Мишел.

— О, Мишел, обажда се Анна Браун.

— От продуцентската къща — долавям нотка на злорадство. — Марк каза да не си правиш труда да идваш днес.

Поглеждам часовника си.

— Забавих се поради неотложен ангажимент.

— Все едно — отсича момичето. — Нареди ми, ако се обадиш, да ти кажа да не идваш.

— Все пак ще дойда — заявявам.

— Никой не може да проникне в тази сграда, ако Марк не го очаква — предупреждава ме тя. — Откажи се и може би ще те покани на следващото съвещание. А може би не.

— Имам оправдание.

— Всички твърдят така — тросва се Мишел. — Трябва да затварям. Чао, засега.

Затръшва слушалката.

Намирам се на няколко минути път от „Суон Лейк“, така че просто продължавам да вървя. Какво друго да направя? Макар и да не зная какво точно да му кажа, как да му обясня… Е, добре, стигнах. Дийн Стрийт. Ето я сградата.

А отпред са те. Суон. Грета. Триш, която ме вижда и хвърля поглед към мен със съчувствие. Още двама души, които не познавам, ослепителна блондинка и млад мъж с ангелско лице и козя брадичка, навярно журналист. Всички се качват в две таксита. Втурвам се натам.

— Марк, извинявай за закъснението, но…

Леко побутва Триш по гърба.

— Не те искам тук днес — отвръща ми хладно. — Щом не умееш да цениш времето на другите, Анна, нямам нужда от теб.

Защо хората се обръщат един към друг по име само когато се карат или съобщават лоши новини? Първо Кити, а сега и той.

— Имам обяснение.