Дългите нокти на Лили чаткат по клавишите, докато въвежда цифрите една по една.

— Понеделник! — извиква тя.

Джанет ме поглежда. Облечена е с прилепнала момичешка розова рокля, която изглежда невероятно в съчетание с матовата й кожа. Дрънкулките по ръцете й звънят при всяко движение.

— „Родените в понеделник са красиви“1 — рецитира Джанет.

Лили тихо се засмива.

— Извинявай — казва тя и повдига костеливата си ръка към устата. — Просто ми се изплъзна! Честна дума!

— Анна разбира от шеги, нали, Анна? — казва Джанет.

— Няма проблем — въздъхвам. Наистина няма. Искам да кажа, не чувам това за първи път. Може би в началното училище е най-трудно. Но след първите десет години човек свиква. Имам предвид, с мисълта, че е грозен.

Не се самозаблуждавам относно външността си. Когато станах на петнадесет, дори баба ми престана да казва: „Преживяваш етап, който ще отмине. Ще видиш“.

Сега не ми се говори за това. Опитвала съм много неща. Равни обувки, пастелни цветове. Грим, който „намалява“ носа ми, оттенъци и светлосенки, но нищо не помага. Остава си голям. И се набива на очи. В случай че си позволя да забравя за него, мъжката част от обществото услужливо ми напомня.

— По дяволите, страхотен хобот имаш!

Това бе реплика, която чух миналата седмица от пиян тийнейджър, докато се прибирах у дома от „Теско“. Признавам, подигравката все пак беше остроумна.

— Не се безпокой, Анна, аз те намирам за красива — казва Джанет.

— Защото истинската красота е вътрешната — изрича лъжата Лили. — Тя е важна.

— Какво е това на върха на носа ти? — пита Джанет.

— Кое? — уплашено пита Лили.

— Някакво червено петънце. Може би ти излиза пъпка — злобно предполага Джанет.

— Господи! — ужасено изпищява Лили. Втурва се към огледалото над камината и се взира в едва забележимата розовина. — Боже мой! Не съм за пред хора! А утре съм на работа!

— Изглеждаш добре — успокоявам я аз.

— Какво разбираш ти?

Разхленчва се и мята буйните си платиненоруси коси като в реклама на шампоан „Тимотей“.

Джанет мъдро поклаща глава.

— Казах й да не ползва този фон дьо тен. Наистина мисля, че запушва порите.

— Ти в кой ден си родена, Лили? — питам, но опитът ми да отклоня вниманието й е безполезен.

— Ще погледна — казва Джанет. Пристъпва към компютъра, поклащайки съвършено стегнатия си, заоблен задник. Джанет има мания да подражава на Джей-Ло. Гледа всичките й клипове с религиозно благоговение и се кичи със златни бижута и естествени кожи, задигнати от фотосесии. Освен това прекалява с хип-хоп аксесоарите и настоява да я наричат Джей-Ми, вместо с истинското й име Джанет Мийкс.

— В сряда — обявява тя.

— „Родените в сряда са злочести“ — шеговито подхвърлям. Кой знае? Всичко бе възможно. Например Лили да се разболее от едра шарка или да прояви остра алергична реакция към колагенов имплантант. Би било фантастично!

— Това е само глупав стих — нехайно казва Лили. — Не означава нищо.

— За разлика от астрологията — изтъквам шеговито.

Хвърля ми злобен поглед.

— Астрологията е напълно доказана.

— От кого?

— От всички — заявява тя и тържествувайки ме затапва.

— Трябва да се залавям за работа — казвам аз и протягам ръка към поредната червена картонена папка. Очилата тежат на носа ми, а очите ми сълзят, но вече е неделя, а трябва да напиша рецензии за още пет сценария, всеки от които, без съмнение, ще бъде толкова ужасен, колкото шестнадесетте, които вече прегледах.

— О, почини си, Анна. Поне за малко! — весело казва Джанет.

Тя работи най-много два дни в седмицата, а изкарва тройно повече от мен. Взира се с премрежен поглед в обектива три-четири часа и ходи по разни кастинги. А аз цял уикенд пиша, докато пръстите ме заболят, съчинявам рецензии за скапани сценарии, по които никога няма да бъдат заснети филми, а през седмицата тичам по поръчки, набирам писма на компютъра, вдигам телефона, правя ксерокопия, разхождам кучета и буквално робувам на една долна кучка на име Кити.

Джанет и Лили печелят по четиридесет хиляди на година. А аз едва шестнадесет.

Те са на двадесет и осем и двадесет и три. Аз съм на тридесет и две.

Все пак, колкото и да е наивно, не преставам да вярвам, че един ден животът ми ще се промени. Работя в обещаващ бранш. Загубих четири години, докато си намеря работа като асистент по подбор на сценарии, но сега съм служител на престижна продуцентска компания с луксозен офис в Ковънт Гардън. Имам пенсионна и здравна осигуровка.

Може пък да успея, нали? Да намеря игла в копа сено, един-единствен велик сценарий, който да препоръчам. Тогава може би ще бъда повишена в изпълнителен продуцент като Кити. Ще спечеля милиони и ще получа Оскар…

Случвало се е с други хора. Непрекъснато се случва. Понякога ми хрумва да променя живота си, да потърся по-добре платена работа някъде другаде, но какво бих могла да върша? Няма да бъде във филмовата индустрия. Тук плащат малко на заемащите низши длъжности, защото толкова могат да си позволят. В града има поне четиридесет малки Анни, току-що завършили филмовата академия, които са готови да убият за моето място. Освен това нямам време да мисля за промяна, защото съм твърде заета. Спестявам доста, като плащам само триста лири наем за този апартамент. Вместо пари, давам на Лили и Джанет всички покани и билети, до които мога да се добера — за филмови премиери, приеми на филмовите къщи и VIP пропуски за клубове.

Доволна съм, защото и без това не ходя на такива места. Всички гости са богати, красиви и преуспели. Аз не отговарям на това описание, така че си стоя у дома и чета лоши сценарии.

— Мога да ти помогна да промениш външността си — предлага Джанет.

— Не мисля, че ще има полза, но все пак благодаря.

— Хайде, зная, че ще успея да направя нещо — настоява Джанет.

— Външността не е важна, нали? — възразявам. — Харесвам се такава, каквато съм!

— Дали Брайън мисли така? — лукаво казва Лили.

Брайън е приятелят ми. Работи като банков чиновник в „Барклис“. Малко е слабичък и има проблеми с потенето и лошия дъх, но деликатно се опитвам да ги реша. Твърди, че не го интересува как изглеждам, защото истинската красота била вътрешната. Често чувам тези думи.

Самият Брайън не е красавец. Кльощав е, от време на време получава обриви и кожата му заприличва на пица с чушки. Освен това е по-нисък от мен… но кой ли не е? Все пак една жена трябва да си има приятел, нали? Особено ако е грозна. Мъжката компания е добра защита срещу съжалението на околните, така че поддържам връзка с него.

— Брайън ме харесва заради това, което съм — дръзко заявявам на Джанет.

— Добре — шеговито отвръща тя, — както кажеш.

Някой звънва на входната врата и тя скача. Лили изведнъж се отдръпва от огледалото. Сърцата им се разтуптяват винаги когато чуят звънеца, телефона или каквото и да е. Очакват да им се случи нещо страхотно. И защо не? На красивите момичета винаги им се случват страхотни неща.

— Да?

— Здравей, Брайън е — чувам провлачения му глас.

— Говорим за вълка… — леко се засмива Джанет. Не може да се сдържа. Флиртува с всеки, който носи панталони, дори с мъже, с които за нищо на света не би искала да бъде видяна. — Тъкмо разговаряхме за теб. Качи се горе.

— Добре — глуповато отвръща той.

Ставам и поглеждам лицето си в огледалото.

— Е, вече е твърде късно да направиш нещо по въпроса за разкрасяването — просъсква Лили.

След секунда чувам шума на асансьора. Апартаментът ни се намира на Тотнъм Корт Роуд над книжарница за феминистична литература, в една от старите викториански сгради с допотопни, тесни асансьори. Вътре се побира един нормален човек или две манекенки. Общо взето, чувстваш се като в ковчег без кадифена облицовка.

Брайън отваря вратата и излиза от кабината. Облечен е с бяла полиестерна риза с къси ръкави и провиснал панталон, но се радвам да го видя. Все пак ми е гадже. Да, имам гадже!

— Здравей, скъпи — целувам го по бузата. — Влез.

— Здрасти, Брайън — изчуруликват Лили и Джанет в един глас, мятат коси и приглаждат вече достатъчно прилепналите си дрехи.

— Здравейте — казва той, ококорил очи.

Неприятно ми е, че ги зяпа така. И аз съм тук, за бога.

— Искаш ли кафе? — питам с нескрито раздразнение.

— О, не — отговаря той и продължава да зяпа съквартирантките ми.

Покашлям се.

— Ще излизаме ли?

— Мислех, че си затрупана с много работа — невинно казва Джанет. Усмихва му се и избелените й зъби заблестяват. — Нали знаеш каква е Анна, все работи, работи…

— Мога да си позволя почивка — казвам аз. — Заради теб — добавям и се обръщам към Брайън.

Изглежда малко смутен.

— Не, няма да излизаме… ще ме поканиш ли в стаята си?

— Ооо! — казва Лили, широко отваря сините си очи и се преструва на смаяна.

— Никакво търкаляне между чаршафите! — укорително го предупреждава Джанет и размахва пръст срещу него.

Брайън се засмива. Цялата настръхвам от негодувание.

— Нямам подобни намерения — казва той. — Просто искам да поговорим насаме.

— О, не се смущавай от нас — успокоява го Лили. — Нямаме тайни помежду си, нали, Анна? Като сестри сме.

Примигва с гъстите си черни мигли срещу него.

— Ела.

Повеждам го към спалнята си. Повече прилича на килер с легло, но какво мога да очаквам за триста лири на месец?

— О, не се безпокойте. Ще отидем в кухнята — казва Джанет. — Хайде, Лили.

Влизат в кухнята и затварят вратата. Веднага чувам приглушения им шепот. Навярно се карат коя първа да долепи ухо до ключалката.

— Какво има, скъпи? — питам го нежно.

— Става дума за връзката ни — казва Брайън. — Трябва да споделя нещо с теб.

Господи. Отново се е ровил в книгите за себепознание.

— Не може ли да говорим, докато вечеряме? — питам го с надежда. — Какво ще кажеш да отидем в „Пица Експрес“? — Брайън е малко стиснат. — Всеки си плаща — припряно добавям, като че ли някога е било различно.