Може би в крайна сметка е по-добре, че ще вечеряме в апартамента. Не искам да мисля за това, което ще последва по-късно. Отпивам нова голяма глътка джин с тоник.

— Да ти налея ли още? — предлага ми с усмивка.

Поклащам глава.

— Не искам да бъда замаяна още преди вечеря.

— Правилно — отбелязва с одобрение. — Много разумно. Заповядай на трапезата.

Държи се толкова официално. Питам се дали роклята ми е достатъчно елегантна. Доколкото го познавам, изглежда от онези старомодни възпитаници на „Итън“, които държат на официалното облекло за вечеря.

— Къде е икономът? Няма ли да каже: „Вечерята е сервирана“?

— Нямам иконом — смутен е. — Ако искаш, ще наема.

— Не ставай глупав. Пошегувах се — направо съм удивена. — В наши дни никой няма прислуга.

Поглежда ме малко глуповато.

— Да не би ти да имаш?

— Само няколко души — признава. — В Честър Хаус. Най-елементарен персонал — извинява се. — Иконом и две чистачки. И градинар. И готвачка.

— Е, добре, значи всичко е наред — казвам.

— И личният ми камериер — добавя накрая.

— Чарлс, сигурно ти струват цяло състояние.

— Необходимо е, когато живееш извън града — заявява.

Според мен не е.

— Разбирам.

— Не, слушай, Анна — започва да се оправдава, забелязал изражението ми, — не ме смятай за богат егоманиак, който се е обградил със слуги.

Почти е отгатнал мислите ми и се чувствам виновна.

— Хей, живеем в свободна страна, нали? Можеш да правиш каквото искаш с парите си.

— Всички те работеха за баща ми — пояснява той. — Освен камериера. Но му било трудно да си намери друга работа и икономът ми го препоръча. А останалите са твърде възрастни, за да ги изхвърля на улицата.

Успява да ме трогне.

— Значи просто си задържал хората, които дълги години са работили за семейството ти?

— Може да се каже.

Изпитвам симпатия към него заради тази благородна постъпка, огромна симпатия. Мислено се упреквам за своята мнителност.

— Къде е работил камериерът по-рано?

— От петнадесет до двадесет за тежка телесна повреда в „Стрейнджуейс“ — пояснява Чарлс. — Не могъл да си намери работа след това. Но беше познат на Уилкинс и се оказа експерт по избор на вратовръзки.

Засмивам се.

— Знаеш ли какво, Чарлс, наистина ми харесваш.

Лъчезарно се усмихва.

— И ти на мен — посочва към трапезарията. — Да сядаме.

Добила кураж от джина и забавния разговор за неговия камериер-побойник, успявам да вляза в трапезарията, без да изпитвам страхопочитание. Заслужавам златен медал, защото е още по-разкошна от другите стаи в апартамента: дъбова ламперия, великолепна маса и столове, в чиито облегалки е резбован семейният герб. Струват ми се малко тесни, може би защото очевидно са на стотици години. Порцелановите съдове са бели, с посребрени ръбове, старинните прибори са от сребро, из цялата стая са поставени купички с цветове от жълти рози и свещи, а в кофа с лед се охлажда голяма бутилка шампанско. „Крут.“ Много добро.

— Дано ти хареса — смутено казва домакинът.

— Прекрасно е! — усмихвам се, за да му вдъхна кураж.

— Предлагам да започнем с хайвера. Обичаш ли хайвер? — пита ме тревожно. — Някои хора не го понасят.

— Никога не съм опитвала, но съм сигурна, че е вкусен.

— После печена токачка с плънка и пащърнак.

Звучи дяволски примамливо. Устата ми се напълва със слюнка, което не подобава на една дама.

— Има и зелен чай сорбе, а за десерт сладкиш с натурален шоколад, сладолед и джинджифилов сироп, петифури и кафе или ако предпочиташ, сирене и плодове. Поръчах една купа, в случай че не си падаш по сладки неща.

С тъга поглеждам издутото си коремче.

— Падам си — осведомявам го. — По сладки неща.

— Шампанско, а после страхотно бренди или ако предпочиташ, портвайн. Имам и други напитки за…

— Чарлс — прекъсвам го и се усмихвам с искрена топлота, — всичко е чудесно, честна дума. Никой не е правил нещо толкова мило за мен — целувам го по бузата.

— Е… — изчервява се. — Добре.

Загубил е ума и дума и се налага аз да поема инициативата.

— Да започваме с вечерята — настоявам. — Изгарям от желание да опитам хайвера.

Застава, сякаш очаква да го хвана под ръка, но зная как да реагирам в такъв момент — като Елизабет Бенет от „Гордост и предразсъдъци“ или някоя от водещите на следобедни шоу програми в неделя. Позволявам му да ме съпроводи, докато изминем двете крачки до масата, където сяда на почетното място, а аз на стола вдясно от него. За миг се сещам за Лили и Джанет и множеството бляскави кавалери, които са ги придружавали. Това е чест, която обикновено се полага на красивите жени. Значи това очакват привлекателните момичета, когато отиват на среща? Мъжете, с които излизат, да ги обграждат с внимание и отчаяно да се стараят да им доставят удоволствие.

Никога досега не ми се е случвало и не зная как да се държа. След онази дискотека в „Сейнт Джон“ при редките си връзки с мъже винаги аз съм била тази, която е полагала усилия, за да получи одобрение. Долавям в очите на Чарлс същия израз, който съм виждала в своите.

Обзема ме невероятно чувство за власт, защото мога да направя за него това, което никой не стори за мен. Мога да го накарам да се почувства щастлив. Мога да го обсипвам с комплименти, да казвам добри думи за него пред всичките му приятели, да приемам с въодушевление всичко, което ми предлага. Мога да го предпазвам от злонамерени шеги, обиди и подигравки, каквито самата аз понасям всеки ден.

— Не мога да повярвам, че не си вкусвала хайвер — Чарлс загребва с малка лъжичка с дръжка от слонова кост от лъскавите черни перлички. — Можеш да го полееш с лимонов сок или да го смесиш с натрошено яйце, но мисля, че първия път трябва да го хапнеш чист.

Опитвам. На вид хайверът не изглежда особено апетитно, но наистина е вкусен. Казвам му това.

— Не се изненадвай — отвръща ми. — Шампанско?

Умело отваря бутилката. Подавам му високата си кристална чаша и казвам:

— Защо не, по дяволите.

Прекарвам си чудесно. Не мога да си спомня кога за последен път съм се чувствала толкова добре. Храната е превъзходна. Отначало малко се смущавам преди всяка хапка, питайки се колко ли струва, но постепенно се отпускам (може би донякъде благодарение на искрящата течност) и просто се забавлявам. Харесва ми да ме глезят. Чарлс не е най-остроумният събеседник, но не е и за оплакване. Често споменава Ванна и Рупърт, защото ги познавам, и така ме предразполага. Задава въпроси за работата ми, за сценария, за Кити и Ели, за Марк. Или наистина проявява интерес, или е много добър актьор.

Както и да е, това ме ласкае.

— Значи просто си се представила — поклаща глава с удивление. — Невероятно. И си му дала сценария. Много смела постъпка.

— Реших, че нямам друг избор — обяснявам му.

— Наистина е била нужна голяма смелост — заявява. — И си била справедливо възнаградена, което доста е подразнило Кити, но тя няма право да те тормози.

Отвръщам на тоста му, напълно осъзнавайки, че се хиля глуповато, но е приятно да зная, че имам нечия подкрепа.

— Беше прекрасна вечер — казвам.

— Е, все още не е свършила — изтъква той. — Портвайн? Коняк? Бренди? Нещо…

— Не мога — побутвам последното парченце сладкиш с натурален шоколад и джинджифилов сироп в чинията си. — Вече преядох. Утре съм на работа. Представяш ли си какво ще каже Суон, ако отново закъснея?

— Поне пийни кафе — настоява Чарлс.

— Разбира се. С удоволствие.

— Петифури?

— Ммм!

Би трябвало да откажа, но ги обожавам. Тези миниатюрни сладкишчета с толкова сложно име. Това представляват, нали? Съвсем малки пастички. Част от мен се пита защо Чарлс е избрал най-висококалоричната храна. Нали на вечерята у Ванна каза на онази кльощава кучка, че уважава самодисциплината? И подхвърли хапливи реплики за теглото ми. А сега ме глези с шоколадови сладкиши и печени картофи…

Е, вече не се подиграва с мен, но може би просто е решил да ме приеме такава, каквато съм.

И все пак не мога да се отпусна напълно, защото нещо в цялата картина ми се струва нередно. Има нещо необяснимо, което не ми дава покой.

— Ще се задоволя само с кафе.

— Но трябва да опиташ поне една — настоява той и побутва сребърния поднос към мен. Петифурите са от любимите ми: с бренди, със сметана, с парченца лимон и бял шоколад, с бадемов крем върху вафлена коричка…

— Би трябвало да пазя диета — казвам.

Изглежда изненадан.

— Защо? Какъв смисъл има?

Не съм сигурна дали да приема това като комплимент.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си дебела — уверява ме той. — Просто бъди такава, каквато си.

— Нали каза, че уважаваш самодисциплината? — напомням му.

— А, това ли? Отнасяше се за Присила — обяснява нехайно. — Но ти си Анна и не искам да се променяш.

Би трябвало тези думи да събудят романтични чувства у мен, но кой знае защо, не ми въздействат.

— Може би само една — посягам към петифурите, защото днес ми писна да анализирам всичко. — Благодаря.

Отново му се усмихвам.

Откарва ме до дома ми около единайсет, след като е отказал да ми позволи да хвана такси. Чувствал се длъжен да „съпроводи“ дамата. По пътя напрегнато очаквам да се самопокани „на кафе“ в нашия бордей и се чудя как да го разубедя. Но не го прави. Когато спираме пред кооперацията, пита плахо:

— Мога ли…

Когато кимвам, невинно ме целува по бузата.

— Прекарах чудесно — уверявам го, замаяна от облекчение. — Ще се видим в събота в Честър Хаус, нали?

— Разбира се — отвръща ми с топлота. — Нямам търпение.

Хваща едрата ми ръка и я целува.

— За какво беше това?

— О, нищо — отвръща. — Просто мисля, че ти си идеалната жена за мен.

Отвръщам на усмивката му, защото не съм сигурна какво да кажа, и може би Чарлс долавя това, защото включва на скорост и извиква: