— Какво от това?

— Трябва да ги показваш — съветва ме тя и красивото й мургаво лице става сериозно. — С тази рокля нямаш никаква талия.

— Аз нямам талия.

— Можем да направим така, че да имаш — уверява ме.

— Да не си Господ? — сопвам се. — Слушай, това си е моето тяло. Най-добре е да нося нещо консервативно.

— Демоде.

— Класическо.

— Скучно.

— Неутрално.

— Грозно — казва Джанет със съжаление. — Анна, знаеш, че разбирам от мода. Не си правиш услуга. В петък ще те заведа в „Харви Никс“ и ще ти купим нещо шик за танците.

— Безсмислено е — възразявам. — Няма да изглеждам по-шик от Ан Уидикъм11.

— Всеки може да изглежда добре — заявява съквартирантката ми. — С удоволствие бих се заела с кралицата — добавя замислено. — Има голям потенциал.

Примигвам.

— Ти си луда.

— Само кажи „да“ — умолява ме горещо.

Поглеждам часовника си. Нямам време за това.

— Горе-долу, добре. Само ми подай обувките.

— Щом трябва — донася ми равните „Хобс“ с бели шевове, които намирах за много подходящи за тъмносин тоалет и перли. — Като ги гледам, ми се повръща.

След това насърчение се отправям към Итън Скуеър с такси, въпреки че струва дванадесет лири. Не бих понесла още едно пътуване с метрото тази вечер. Старая се да не изпитвам страхопочитание, преди да вляза в прословутия апартамент. Той е просто подслон в края на деня, какво от това, че струва цяло състояние? Нали получих повишение. Вече ще изкарвам по тридесет хиляди на година.

И ето ме тук. Сградата е внушителна. Няма нито общо фоайе с портиер и кресла с черни кожени тапицерии, нито трева, растяща в бели мраморни сандъчета като в повечето нови баровски къщи в Лондон. Тази е стара и дори боята е леко излющена. Подът на просторното фоайе е облицован с каменни плочи, а асансьорът е страховит, истинска атракция, представлява желязна клетка, чиято врата трябва да затвориш, преди да натиснеш бутона.

Според мен това говори за богатство далеч по-ясно, отколкото абстрактни скулптури и надменен портиер. И то не просто богатство, а огромно, старо състояние, с което не е нужно да се парадира.

Нищо чудно, че Чарлс не може да се отърве от златотърсачки. Съчувствам му. Много мъже в неговото положение не биха се оплаквали. Просто биха избрали най-сексапилното маце и биха си лягали с него, докато го заменят с поредния модел.

— Значи това е домът ти — казвам, когато влизам.

— Да.

Чарлс се оглежда донякъде смутено, донякъде с гордост. Жилището му е почти такова, каквото си го представях, но все пак съм впечатлена. Стените са облицовани с червена дамаска и по тях са окачени репродукции на ловни сцени и викториански картини, няколко живописни платна, рафтове, отрупани с антики, и действаща камина с жарава и метална решетка. Върху полицата над нея има безброй бели луксозни покани, повечето с гербове. Всички книги по етажерките са с кожени подвързии и изглеждат доста стари. Плетена рогозка на пода, няколко избелели персийски килима, дълбоки и леко изтъркани кресла в бургундскочервено и с месингови орнаменти по облегалките. Всичко издава изисканост, уют и разкош. Единствените модерни придобивки са последните постижения на електрониката — телевизор с огромен плосък екран и ултракомпактен лаптоп на бюрото, върху което са разпилени безброй листове, нашарени с червено мастило и маркер. Изведнъж се досещам, че са части от романа му.

— Извинявай за безпорядъка. Чистачката ще дойде едва утре.

— Трябва да видиш моята стая — за нищо на света не бих искала да надникне в нея. Опитвам се да събудя у себе си социалистически, либерални чувства и да си кажа, че Чарлс е враг. Той е паразит, живеещ на гърба на работническата класа, и в деня на революцията ще бъде изправен до стената. Тогава защо да се безпокоя, че живея в стая колкото килер в апартамент над магазин?

Но истината е, че обстановката ми харесва и не изпитвам негодувание срещу Чарлс, задето е богат. Той няма вина за това. Нито пък че е собственик на разкошен апартамент и потомък на хора с добър вкус. Питам се какво би било да живея на такова място за постоянно.

— Значи тук работиш — казвам и съжалявам на мига. Какво ме прихваща днес?

— Да, върху книгата си — поглежда ме. — Можеш ли вече да кажеш нещо за нея?

— Все още я чета. Твърде заета съм покрай „Майката на булката“, а искам да й посветя вниманието, което заслужава. Доста е сложна.

Това е истина. Обърках се още след първите два абзаца.

— А, да — стоически се съгласява Чарлс. — Сложна, многопластова. Разбирам, че ти е необходимо време, за да си изградиш преценка.

— Да — потвърждавам с лека усмивка. — Време. Впрочем апартаментът ти е страхотен.

Той подозрително се вглежда в лицето ми.

— Имам стая за гости — подхвърля. — Ако искаш да останеш…

— Не, не. Едва те познавам. Няма да се самонастаня при теб — уверявам го с раздразнение. Чувствам се ужасно, защото зная, че скоро ще се наложи да го зарежа. Би трябвало вече да съм го направила. Никак не ме привлича, колкото и да се опитвам да го харесам. Бих могла да си кажа, че излизам с този нещастник, за да му дам шанс, но всъщност е заради начина, по който се държи с мен, и старанието му да подхранва самочувствието ми. Имах лош ден и зная, че той ще ми каже нещо хубаво по време на вечеря. Кавалерски ще излъже, като ме нарече „красива жена“, и дори ще ми целуне ръка, ако му позволя.

Всичко е просто емоционална суетност. Преструвам се, че го харесвам, така както бих могла да облека колосана пола и да си представям, че съм балерина. В детството си го правех и мислех, че изглеждам крехка и ефирна като другите момичета. При срещите си с Чарлс получавам това, с което нормалните жени са свикнали, и си представям, че съм една от тях. Цветя, вечеря, комплименти, кавалерски жестове. Дори си фантазирам как някой от офиса ме вижда в ресторант с него. Шарън, Майк Уотсън или Джон…

Но това никога няма да се случи. Шарън и Джон не могат да си позволят да ходят по местата, където ме води Чарлс, а се съмнявам дали и Майк може. Но всички видяха розите.

Не бих имала нищо против отново да ми изпрати цветя. Или може би шоколадови бонбони. Би могъл и да ми се обади. Клер ще ме свърже, а после ще разкаже на всички. Все едно да ми бъде отделена цяла рекламна страница в „Стандарт“.

„Стига!“ Внезапно ме обзема чувство за вина.

— Извинявай — плахо промълвява Чарлс. — Толкова съм свикнал момичетата да искат това.

— Не и аз — отвръщам му закачливо. — Аз съм жена с кариера.

— Зная — казва с възхищение. — Мисля, че е чудесно. Повишението ти и всичко останало.

Чувствам се още по-виновна. Не бива да го използвам, както всички други момичета. Макар и да го правя за самочувствие, а не за пари, все пак е същото, нали? Трябва да кажа нещо. Да му дам да разбере, че няма да се получи.

— Похвалих се с теб пред всичките си приятели — казва ми с гордост. — Нямат търпение да ви запозная.

Потръпвам.

— Да ги запознаеш с мен? Мислех, че ще излезем само двамата.

— О, да! Говоря ти за уикенда в Честър Хаус.

— Аха… Разбира се.

Е, в безизходица съм. Не мога да скъсам с него. Щом е казал на приятелите си. Поглеждам го и изпитвам желание да го предпазя от болката, която неведнъж съм изживявала.

— Аз също нямам търпение да те запозная с моите — казвам от немай-къде.

— Така ли? — лицето му засиява. — Чудесно. Сигурен съм, че ще ти харесат.

Едва ли ще харесам някой клонинг на Рупърт на име Бинки или Криспин, но кимвам и се усмихвам, сякаш това е най-хубавото нещо, което съм чувала, и очаквам уикенда с нетърпение като безплатна двуседмична почивка в Мъстик.

Чарлс ми се усмихва. Отвръщам. Толкова е приятно да го видя доволен. Сякаш съм поляла клюмнало цвете и свежестта му веднага се е върнала. Харесва ми да му дарявам радост. Това е най-малкото, което бих могла да направя в замяна на усилията, които полага заради мен.

— Къде ще вечеряме? — питам.

— Тук.

— Тук? — оглеждам се. — Приготвил си нещо?

— Не точно — признава той. — Не можах да се науча дори да варя яйца.

Присвивам очи.

— Нали не очакваш аз да готвя?

Представата ми за добра кухня е сандвич „Мармайт“, а и не съм от жените, родени за домакини и майки. Дано не си е въобразил, че щом не съм привлекателна, ще вляза в живота му и ще започна да полагам майчински грижи за него.

— Не, разбира се — успокоява ме припряно. — Обадих се на фирма за доставки на готова храна. Реших, че е по-романтично да хапнем тук. По-интимно.

Усмихвам се, но кожата ми настръхва. Надявам се, че няма предвид „интимно“ в смисъла, който влага Ели Рот. Оглеждам се и се опитвам да позная къде се намира спалнята. Просто не съм готова да правя секс с Чарлс и не зная дали някога ще бъда. Сексът не е нещо приятно за мен. С Брайън се преструвах, че изпитвам удоволствие, докато отчаяно се молех да свърши по-бързо и да вляза под душа. Беше скучно, неудобно… и трудно да извръщам глава от лицето му, за да избягвам лошия му дъх, а в същото време да го карам да мисли, че стена от страст. Чувствах се нечиста и ми се струваше, че правя голяма грешка. След случилото се с Брайън разбирам защо.

Не зная дали бих понесла същото с Чарлс.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Разбира се! — развълнувано скача на крака, готов да бъде на моите услуги. — Шери? Джин с тоник? Вино? Скоч? Ирландско уиски?

Разбира се, Чарлс е много по-свестен човек.

— Джин с тоник, благодаря — казвам.

Забързва към кухнята (където уредите „Смег“ и фризерът са в тон с теракотата на пода и старинния кухненски плот) и се връща с изящна кристална чаша с бучки лед, лимонови резени и шумящо газирано питие. Отпивам голяма глътка и веднага започвам да се отпускам. Беше дълъг ден и алкохолът успокоява мускулите ми като масаж на гърба и раменете. Освен това осъзнавам, че няма да се наложи да понеса още една вечеря в ресторант и подигравателните погледи на хора, които си шушукат за нас и се подсмихват. Как се изрази Шарън? „Крачун и Малчо“? Аз с равни обувки и рокля, която ме прави незабележима, а Чарлс с елегантен костюм, старателно оформена брада и висок ток.