— Заслужи си го — отбелязвам.

Накланя глава встрани.

— Да. Права си.

Изведнъж си спомням с кого разговарям. Трябва да внимавам. Това е Марк Суон, богът на филмовото изкуство и единственият човек, на когото дължа този шанс.

Не мога да си обясня как успява да ме накара да забравя това.

— Сигурно студентите от киноакадемията не подхвърлят подобни реплики — предполагам плахо.

— Така е. Първо, веднага ме познават.

Изчервявам се.

— Второ, в първия момент са като вцепенени. Сякаш съм Джордж Бест или някой от същата величина. Понякога искат да поседят до мен в някоя кръчма и ако им позволя, просто скръстват ръце и ме зяпат. Гледат ме, без дори да мигнат. Без да проронят думичка.

— Сякаш си маймуна в зоопарк — казвам шеговито.

— Точно така.

Усмихва се и настъпва мълчание. Извръщам глава. Не бива да показвам колко ми допада компанията му. Поглеждам часовника си.

— Време е да тръгвам.

— Почакай! — изражението му отново става сериозно. — Какво беше това?

— Кое?

— По време на срещата седеше като на тръни. Неприятно ли ти беше?

— О! — възкликвам уплашено. Дали няма да ме изрита? — Не, напротив. Много се радвам, че ме покани. С удоволствие те слушах — опитвам се да лъжа, но след миг се изчервявам. Не биваше да казвам това. Не искам да долови възхищението ми.

— Тогава какво има?

— Стараех се да слушам внимателно.

— Но не каза нито дума.

— Ти говореше на Грета и Триш.

— Това не означава, че не искам да чуя и твоето мнение. Не те поканих на срещата само за украса.

За украса! Ха-ха.

— Но аз съм само представител на продуцентите.

— Ако питаш мен, не е така — възразява Суон. — Слушай, не бях длъжен да каня някого от „Уининг“…

— „Ред Крест“.

— Добре де. Бих могъл просто да откажа. Нима мислиш, че не биха се съгласили с всичко, което им кажа?

Поклащам глава. Зная, че биха отстъпили.

— Ценя мнението ти. Затова те повиках тук — поглежда ме. — Когато обсъждахме сцените с организаторката, ти се мръщеше, сякаш си захапала лимон, но пак не каза нищо.

— Не мислех, че имам право да се меся — страните ми пламват.

Усмихва се.

— Аз ти казвам, че имаш. Някакви предложения?

— Амм… — чувствам се глупаво и не виждам смисъл да си мълча. — Според мен тези сцени с Джема са неуместни. Действието не се върти около нея, а около Елси, която прави всичко възможно да възпрепятства сватбата. Би могла да си измисля неизпълними прищевки, за да създаде хаос, или организаторката да вдигне ръце.

— Хм… Продължавай.

— Но Елси трябва да говори разумно. А трябва да бъде и смешно. Ако изброява трудно постижимите неща, които иска, с лукава усмивка и… се разтапя от любезност…

Замълчава за миг. Не се осмелявам да го погледна. Усещам как сърцето ми започва да препуска.

— Мога ли да погледна това?

Посяга към жълтия бележник, в който съм нахвърляла диалога. Страните ми пламват и смутено дръпвам бележника.

— О, това е нищо — възразявам.

— Дай ми го — настоява той и го грабва.

Нервно пристъпвам от крак на крак, докато погледът му се плъзга по страниците и прочита всичко, което съм написала. Изглежда изумен.

— Ти ли съчини това?

— Кое? — питам, за да печеля време.

— Тези реплики.

— Да, но те слушах, кълна се.

— Анна. Никак не са лоши — препрочита ги по-внимателно. — Доближават се до това, към което се стремя. Хуморът, общото настроение.

— О…

Не зная какво да кажа. Облива ме вълна на задоволство.

— Имаш страхотен усет за диалог — добавя той. — Мислила ли си някога да се захванеш с писане на сценарии?

— Кой? Аз?

— Тук няма никой друг — изтъква трезво.

— Не ставам за сценарист. Аз съм само продуцент. Уча се за продуцент — поправям се припряно.

— Можеш да постигнеш много повече като сценарист — настоява Суон. — Поне помисли върху идеята.

— Наистина ли смяташ, че мога да пиша сценарии? — питам развълнувано.

— Глуха ли си? Колко пъти трябва да го повторя?

— Е, благодаря. Много благодаря.

— Пак заповядай, сладурче.

Изведнъж помръквам и извръщам глава. Досега го гледах, изпълнена с радост и благодарност. Неотразим е и се държи толкова мило с мен. Но това „сладурче“ е подигравка, която не мога да понеса. С мъка преглъщам буцата, която изведнъж е заседнала на гърлото ми. Глупаво е, разбира се.

— Къде изчезна усмивката? — пита, ухилен до уши. — Имаш ли планове за вечерта? Какво ще кажеш да отидем да пийнем по нещо? По това време с Мишел обикновено пием бира.

О, разбира се. С удоволствие бих седяла на една маса с него, докато много по-красиви жени го зяпат и са готови да се хвърлят на врата му, а кльощавата Мишел ми се присмива. Твърде опасно е да бъда на обществено място в компанията на Марк Суон.

— Имам планове — отговарям, без да го погледна.

— Отмени ги — предлага Суон.

— Имам среща — признавам и ме обзема чувство на благодарност към Чарлс. Отново ме спасява, без дори да го знае. Поглеждам Суон. Очаквам на лицето му да се изпише познатата насмешка и недоверие, но това не се случва.

— О… С кого?

— Казва се Чарлс Доусън — отвръщам спокойно, доколкото мога.

Той леко се намръщва.

— Чарлс Доусън, онзи, който те е насочил към сценария? Братът на работодателката на Триш?

— Откъде знаеш това?

— Днес следобед се обадих на Триш. Старая се да опознавам хората, с които ще работя. Ако им вляза под кожата, успявам по-лесно да ги накарам да покажат най-доброто, на което са способни.

— Да, с него.

— Хм — уклончиво промърморва Суон.

— Какво, мислиш, че това ще попречи на работата по филма ли? — питам неспокойно. — Защото е брат на лейди Картрайт?

— О, не! Впрочем Триш е напуснала работа.

— Така ли? — чувствам се виновна. Сега осъзнавам, че не отделих достатъчно време, за да се сближа с нея след срещата ни за сценария. Бях толкова заета. Суон я познава от няколко секунди, а вече е новият й най-близък приятел. — Не е ли малко рисковано? Никой не знае как ще потръгне филмът, а и тя ще получи незначителна част от приходите.

— Филмът ще стане голям хит — уверено заявява Суон. — Щом аз съм го поел.

— Много си скромен — усмихвам се.

Свива рамене.

— И двамата знаем, че това е истината — убедена съм. — Впрочем, един ден ще разбереш, че най-опасно е да няма какво да рискуваш.

Отново поглеждам часовника си.

— Ако нямаш нищо против, наистина трябва да тръгвам — казвам му. — Да се издокарам.

— Няма проблем. Сигурно и Чарлс не обича да го карат да чака. До утре. Точно в десет.

— Ще дойда — уверявам го. — Благодаря за шанса.

Не ме поглежда, само кимва. Вече се е заловил отново със записките си. Излизам, сдържайки желанието си да хвърля поглед назад към него.

Не искам да изпитвам такива чувства. Толкова силни. Това, че един мъж има внушителна външност и все пак е забавен и непринуден, не е достатъчно, за да хлътна по него, нали?

Или може би е.

Но никога няма да имам Марк Суон. Не съм в категорията му. Той се състезава в първа лига, а аз съм аутсайдер. Ето една основателна причина да се опомня. Няма смисъл да храня илюзии. Важното е, че каза чудесни неща за дарбата ми да пиша сценарии като потенциал за бъдеща кариера. Трябва да мисля точно за нея, а не да се увличам по красивия, известен и влиятелен режисьор.

Твърдо се заричам, че няма да се влюбя в Марк Суон. Добре. Тази вечер няма повече да мисля за него.

Но е необходимо голямо усилие да се отърся от това чувство, когато излизам на улицата, претъпкана с бързащи към домовете си хора. Не бива да се увличам по Марк Суон. Не мога да стана по-близка с него. Много е мил, но все пак той е шефът и трябва да внимавам да не го ядосам. Какво би станало тогава? Никакви неразумни постъпки. Няма да проявявам глупава и непрофесионална ревност, когато е близо до Триш или някоя друга хубава жена. Та той работи с Мишел всеки ден.

Жена! Забравих да го, попитам дали има приятелка, както обещах на Шарън. Е, ще почака. Но сигурно има някоя късметлийка, нали? Известните, богати и привлекателни мъже не стоят без компания. Шарън не го намира за красив. Или е луда, или си пада по изнежени типове. Суон е огромна маса от тестостерон. Безспорно е привлекателен. Невероятно, неустоимо привлекателен…

„Анна. Престани. Имаш Чарлс и това е чудо“.

Мисля си за него и хубавите цветя, докато стигам до метростанцията и си проправям път сред потните, уморени човешки същества. Поне съм само на две спирки разстояние и часът е едва шест. Трябва да успея да си направя прическа и да поискам съвет от Джанет за грим, прикриващ недостатъците ми, и подходящ тоалет. Искам да изглеждам добре заради Чарлс тази вечер, поне веднъж. Искам да се чувствам хубава. Зная, че това е невъзможно, но бих се задоволила да се чувствам нормална.



— Влизай, влизай — кани ме Чарлс и широко отваря вратата. — Толкова се радвам да те видя.

Усмихнат е до уши. Очаквам комплимент и съм малко разочарована, че не го получавам, след като доста се постарах. Първо измих косата си, намазах я с укрепващ балсам и я подсуших със сешоар с опустошителната въздушна струя на ураган. (Какво ли са правили жените, когато не е имало балсам за подхранване?) Джанет ми помогна с грима. Използва неутралните ми сенки и руж, но направи така, че очите ми да се открояват. Надявам се поне малко да отклоняват вниманието от големия ми нос, но по-важното е, че това придава изисканост. Облечена съм със същата тъмносиня рокля, с която бях на вечерята у Ванна, когато се запознахме.

Джанет поклаща глава, когато ме вижда с нея.

— Задникът ти изглежда огромен — много е тактична. — А не е такъв. И коремът ти изпъква — добавя и щипва тлъстините ми, за да покаже какво има предвид. — Гърдите ти са сплескани, а краката ти не се виждат.