— Какво чувам? — изръмжава тя. — Наистина ли беше на среща със Суон? Ако е така — барабани с маникюрите си по махагоновия плот, — защо не ме уведоми? Не е твоя работа да преговаряш с режисьорите и актьорите, Анна. Аз се срещам с тях.

— Не съм се опитвала да правя това — възразявам припряно. Кити ме гледа намръщено. Мисълта, че някой й е отнел възможността за среща с Марк Суон, я влудява. — Просто отскочих до Хампстед Хийт, където снима, и помолих да ми позволят да му дам сценария.

Яростта, изписана на лицето на Кити, преминава в ужас.

— Какво си направила? Това е толкова непрофесионално, Анна! Как можа! Нали не е разбрал, че работиш в „Уининг“? — пита тя. — Че работиш за мен?

— Не, разбира се. Няма представа.

— Едва ли си се срещнала с него — поуспокоява се тя.

— Всъщност успях — казвам предпазливо. — Реши да вземе сценария и да му хвърли един поглед. Но се съгласи, че е много различен от тези, по които е работил.

— Разбира се! — крещи Кити в нов прилив на гняв. — Ако ме бе послушала, щеше да спестиш на всички ни голям срам.

Телефонът й звънва и тя нервно натиска бутона за тонколоната.

— Какво има, Клер?

— Обаждане за Анна — кротко отвръща безплътният глас на секретарката.

— Какво от това, по дяволите? — тросва се Кити ядно. — Ще отговори, когато има време.

— Човекът… твърди, че се казва Марк Суон — плахо промълвява Клер.

С Кити се споглеждаме.

— Ще отскоча до бюрото си — предлагам.

— Никъде няма да ходиш — процежда през зъби и пъхва слушалката в ръката ми. — Ще говориш от тук. Свържи го — нарежда на Клер.

Поемам слушалката с разтуптяно сърце. Кити натиска бутона за заглушаване на странични шумове, за да може да подслушва, без Суон да чува тежкото й дишане. Проклятие. Дано не каже нещо, заради което да загазя.

— Анна Браун — казвам.

— Добре, Бъд Фокс — уверено заговаря Суон с плътния си баритон. Представям си усмивката му. — Искам да купиш двадесет хиляди акции на „Блустар“…

Онемявам. Очите на Кити ще изскочат. Явно не схваща.

— Господин Суон…

— Ако ще работим заедно, по-добре ме наричай Марк.

— Значи ви е харесал? — притаявам дъх. Вътрешностите ми се разтапят. — Харесал ви е?

— Браво, Шерлок — поздравява ме. Господи, колко секси звучи. — Импресариото ми ще припадне, но мисля, че ще бъде забавно. През есента имам малко свободно време в графика си. Ти ли ще продуцираш този филм?

Кити размахва ръце като обезумяла.

— Не — казвам, — шефката ми, Кити Симпсън.

— Е, кажи й да се обади на асистентката ми Мишел и да уреди нещо — разпорежда се той. — Но държа и ти да присъстваш на срещата, малката.

Бог да го благослови. Обичам го!

— Както кажеш, шефе.

— Аз имам последната дума — предупреждава именитият режисьор. — Не подлежи на обсъждане.

Поглеждам Кити, която енергично кима.

— Няма проблем — казвам. — Много благодаря.

— Няма за какво — отвръща. — Вече съм твой господар. Ще те карам да работиш здравата, докато останеш без дъх.

— Харесва ми как звучи — отбелязвам.

— Кажи й да се обади. Чао, Бъд Фокс.

Затваря, както и аз.

Кити ме зяпа, сякаш не може да повярва.

— Кой е Бъд Фокс, по дяволите? — пита.

— От „Уолстрийт“. Нали се сещаш?

— Аха! — проехтява звънливият й смях. — Онова наивно филмче. Този Марк, толкова е забавен. Браво, Анна. Ще се обадя на „Личен състав“ по-скоро да увеличат заплатата ти.

По-скоро? Мислех, че увеличението вече е факт.

— Не е зле да позвъниш на сценаристката… онази Триш — казва Кити. — Нека бъде готова за среща с режисьора утре сутринта. Ще се обадя на Ели Рот. И на Карли Смит — усмихва се лукаво като котка и се заглежда в жълтия диамант на пръстена си. — Филмът ми наистина започва да става реалност — поглежда ме и кимва, сякаш е кралицата, а аз току-що съм спечелила златен медал от състезанията за наградата на единбургския херцог.

Излизам от офиса й и виждам Джон да подскача обратно към бюрото си. Нима наистина е подслушвал с ухо, долепено до вратата?

— Е, какво стана там вътре? — пита нехайно.

Удостоявам го с усмивка.

— О, побъбрих си с Кити и Марк — отговарям със същото нехайство.

— Наистина ли? — явно е вбесен, направо съска. — Поздравления.

За нищо на света няма да поискам да ми донесе кафе в обозримото бъдеще.

Зная, че е детинско, но се чувствам чудесно. Ще се отбия в магазинчето за алкохол и ще си купя бутилка евтино шампанско. А после ще мина през видеотеката за касета с „Уолстрийт“…



Телефонът звънва, докато вървя към вратата.

Ръцете ми са натоварени с покупки. Купила съм си скариди с пикантен сос от „Маркс енд Спенсър“, голям млечен шоколад, естествено узрели праскови (доста скъпи, но какво от това, по дяволите). Нищо не ме интересува. Тази вечер имам повод за празнуване, а Джанет и Лили не биха отказали шампанско (Лили си е внушила, че е нискокалорично), така че трябва да има достатъчно. Взех и шест пакета чипс със сол и оцет, ще изям най-малко два. А може би три.

Преди да тръгна от офиса днес, след като всичките ми файлове бяха незабавно прехвърлени в компютъра на Кити, от „Личен състав“ ми съобщиха каква ще бъде новата ми заплата.

Ще печеля по тридесет хиляди!

Тридесет. Хилядарки. На година!

Предвидена е и премия, ако „Майката на булката“ наистина се осъществи, но сумата не е уточнена. Кого го е грижа? За пет минути доходът ми скочи от шестнадесет на тридесет хиляди годишно! И вече имам собствено място за паркиране в подземния гараж!

Това би ме зарадвало, ако имах кола. Но не мога да си я позволя при тези цени на бензина и на паркирането. Къде бих могла да я държа тук? Месечната такса е почти колкото наема ми. Роб е богаташки син, кара порше „Бокстър“…

„Разбира се, няма да пожелае да наеме моето място“, мисля си. Би било под достойнството му! Ха-ха-ха!

Телефонът все още звъни, така че стоварвам чантите и вдигам слушалката.

— Ало?

— Анна?

— О, здравей, Чарлс — изричам с престорено въодушевление. Сякаш ми се обажда зъболекарят. Но зная, че трябва да го изтърпя. — Мм, благодаря за чудесните цветя.

Чувствам се малко виновна. Преди да започне днешната фиеста, той ми изпрати онези рози и бях адски поласкана, нали?

— Харесаха ли ти? — пита с явно задоволство.

— Страхотни са. Държа ги на бюрото си.

— Е, дано са направили утрото ти по-приятно — казва малко сковано.

Струва ми се някак плах. Познавам това чувство. Веднага се опитвам да го накарам да се отпусне.

— Бяха идеалното начало на деня — уверявам го. — По-късно получих увеличение на заплатата. Мисля, че са ми донесли късмет.

— Увеличение?

— В момента съм асистент по един проект — пояснявам. — Мога да изиграя ключова роля за осъществяването му.

— Страхотно — радва се Чарлс. — Значи ще превърнеш романа ми във филм!

Проклятие. Чувството, че разговарям със зъболекаря, се прокрадва отново. Как да го накарам да разбере, че книгата му е скапана, по дяволите? Би трябвало да проявя смелост и да му кажа истината, като професионален продуцент.

— Все още работя по твоя роман — лъжа, като се преструвам на спокойна. — Искам да помисля върху идеята.

Така е по-лесно. Разбира се, че трябва да му кажа. Но друг път. След като имам време да помисля как.

— Нали отново ще излезем заедно тази седмица? — пита нетърпеливо.

— О, разбира се — отговарям му малко вяло.

Нямам желание да мисля след колко време ще се наложи да легна с него. Мразя секса. Повечето жени го мразят, нали? Искам да кажа, истинските жени, а не кльощавите хубавици като Лили и Джанет. Толкова е смущаващо. Защо мъжете настояват да те гледат гола, макар да имаш коремче, и всъщност биха предпочели да го правите на тъмно?

Лично аз мисля, че дори на Лили и Джанет не им харесва. Излизат с такива нещастници. Може би и за тях е досадно задължение, както за мен. Всички се преструват, че сексът е нещо страхотно, а всъщност е ужасно неприятно изживяване. Понякога се налага да го правиш, за да задържиш приятеля си. Брайън все ми го напомняше. Иска ми се да се бях родила във викторианската епоха, но не като бедна проститутка, естествено.

Може би има нещо общо с факта, че не съм изпитвала никакви чувства към повечето мъже, с които съм била. Никой от тях не е карал сърцето ми да се разтуптява, както става с Брус Уилис или Брад Пит. Или дори Марк Суон. Но това не са истински мъже, а фантастични образи и вероятността да изляза с някого от тях е нищожна, нали? Зная, че са хора от плът и кръв, но сякаш не са. Споменът за Марк Суон в магазина се връща. Стои срещу мен, силен като лъв, висок и широкоплещест.

Отърсвам се от това видение и си напомням каква късметлийка съм, че Чарлс разговаря с мен. За бога, за момиче като мен дори той е гадже-мечта. Даже ми изпрати красиви истински цветя в офиса. Докато ходех с Брайън, бях готова да умра за подобен знак на внимание. Опомням се и се съсредоточавам върху думите му.

— Е — казва Чарлс. — Този уикенд организирам малко тържество, което отдавна планирах. Извън града.

— В загадъчния замък Честър Хаус? — питам, но си представям унилото му изражение и припряно добавям: — Искам да кажа, би било чудесно, ако е в Честър Хаус.

— Всички ще бъдат там — обявява. — Бинки и Джейкъб, Шарлът и Оливия.

— Не ги познавам, Чарлс — напомням му тактично. Но намеренията му са добри.

— Е, добре, разбира се… Впрочем Ванна и Рупърт също ще дойдат. Ще сме много хора. Ще бъде с преспиване. Ще има танци, а на сутринта — риба с ориз, варени яйца и шампанско. Ще се радвам, ако и ти дойдеш — добавя с надежда.

Вратата се отваря зад мен и влиза Лили, забързана право към спалнята си.

— Предполагам… че ще мога — нямам право на отказ, нали? Какво извинение мога да измисля толкова бързо?

— Ало? — казва нечий глас. Лили е вдигнала слушалката на апарата в своята стая. — Кой е?