Толкова съм изненадана, че загубвам равновесие, политам назад и събарям цялата закачалка с палта.

— По дяволите! — изревава жената.

— Не се безпокойте, няма нищо — казва Суон и ми помага да стана. Благодаря на бога, че е полутъмно и не може да види как се изчервявам. — Лесно ще ги вдигнем.

С една ръка изправя закачалката заедно с всички палта.

— А, добре — мънка жената, поразена.

— Съжалявам — извинявам се аз.

— Следващия път бъди по-внимателна — сопва ми се гардеробиерката. Но погледът ми е втренчен в Суон.

— Успокой се, беше забавно — уверява ме той. — По-забавно от речта.

Намига ми.

Грабвам чантата. Смея да твърдя, че дори аз никога не съм се излагала така.

— Най-добре да тръгвам — казвам. — Пазете се.

Господи, как можах да го изтърся? Пазете се?

— Приятно ми е да се запознаем. Как се казвате?

— Анна. Анна Браун — отговарям. — Е, довиждане, господин Суон.

— Марк — настоява той и се усмихва. — Чао, Анна.

— Къде изчезна, по дяволите? — пита Кити и дръпва чантата си от треперещата ми ръка. — Не можа да чуеш речта на Марк Суон.

— Хм… да.

— Жалко за теб. Донеси ми още една чаша шампанско — нехайно казва тя.

— Разбира се — отвръщам, доволна от възможността да се измъкна.

Е, добре поне, че никога няма да узнае за случката. Нали?



Съквартирантката ми Лили се е закотвила пред компютъра си. Жълтата й лачена къса пола подчертава тъмнозлатистия загар на дългите й крака. Блузата й е от бяло еластично жарсе и под нея се открояват съвършените й силиконови гърди. Лъскавите руси коси се спускат по гърба й.

Аз също съм облечена с най-хубавия си летен тоалет. Черни джинси, черна тениска и обувки „Док Мартинс“. Едноцветното облекло „оптически вталява фигурата“, както винаги казва Лили. Все пак, не изглеждам, сякаш съм се стопила. Нито хоризонтално, нито вертикално.

И двете ми съквартирантки са модели. Не участват за ревюта, само във фотосесии. Лили е метър и шестдесет и пет, а Джанет метър и шестдесет и осем, но са стройни и нежни, особено Лили, която прилича на момиченце. Аз стърча и над двете и ръстът ми е подходящ за професията им, но бих станала манекенка само на някоя друга планета. Хората любезно ме описват като закръглена. Безспорно съм едра жена. Наистина съм висока, но не съм кльощава дългучка. Имам яки ръце, коремче, огромен бюст, почти никаква талия и приличен задник — не е дебел, но е малко сплескан от седене по цял ден, а от това, че краката ми са прави, няма голяма полза. Не бива да ги показвам, нали? Ако човек изглежда като мен, не би искал да привлича внимание. Най-често нося равни обувки и широки дънки. Камуфлаж.

Какво мога да кажа за лицето си? Дъщеря съм на чаровник с мъжествени йоркширски черти и прелестна майка. На петдесет години все още е красива. Има скули като на Мишел Пфайфър, на които можеш да окачиш кърпа. Не е много висока, метър и шестдесет и три, с крехко тяло, огромни сини очи и прекрасни гарвановочерни коси. По-скоро би могла да мине за майка на Джанет, отколкото за моя.

Но аз явно съм се метнала на татко. Къде е стройната фигура на мама? Къде е гарвановочерната й грива? Няма и помен от тях. А малкото чипо носле, толкова нежно и женствено? Не съм наследила нищо от нея. Имам рядка пепеляворуса коса, лунички, едро, силно тяло и голям нос, съразмерен с широкото ми лице. Докато растях, татко често ме наричаше хубавица. Постепенно разбрах, че това не е вярно. Когато Джак Лафърти, който трябваше да бъде мой кавалер на една дискотека в четвърти курс, ми върза тенекия и станах за смях пред всичките си съученици, все още недоумявах защо постъпи така. Следващата година на голямото тържество в училище „Сейнт Джон“ всичко ми се изясни. Петокурсниците празнуваха завършването си с голям купон в класическата гимназия в другия край на града. Готвихме се за него цяла година. Повечето момичета не желаеха да бъдат придружавани от кавалери, защото момчетата от „Сейнт Джон“ бяха апетитна плячка и съученичките ми искаха да опитат късмета си с тях. Не се срамувах, че нямам кавалер, нали повечето момичета нямаха. Издокарах се, както всички. Прекарах съботния следобед във фризьорски салон и получих като подарък безплатен грим „№ 7“ (тогава сините сенки бяха на мода). Избрах рокля „Лора Ашли“ от черно кадифе, с панделка отзад. Знаех, че съм твърде висока и носът ми е голям, но все още не се срамувах от това. Мислех се за хубава. И принцеса Даяна бе висока и с голям нос, но хората я смятаха за най-красивата жена на света. Не бях излизала с много момчета, но си въобразявах, че е, защото повечето се срамуват да ме поканят.

Едва ли някога ще забравя момента, когато влязохме в залата. Бях много развълнувана, както и останалите, а момчетата от „Сейнт Джон“ се хилеха, шушукаха си и след пет минути нехайно мотаене край масата с чаша безалкохолно в ръка едно от тях дръзна да се приближи към мен, при това с тежкарска походка. Беше мускулест красавец и изглеждаше страхотно в смокинга си, а на крачка зад него пристъпваха двама негови приятели. Когато срещнах дяволития му поглед, се почувствах чудесно. Всички момичета от гимназия „Фелдстоун“ стояха сами, а той щеше да покани на танц точно мен.

— Е? — каза приказното видение, поне в моите очи, въпреки пъпките по лицето и леко мазните коси.

— Здравей — закачливо го поздравих.

— Може ли един танц? — попита красавецът.

Приятелите му се засмяха.

Усмихнах се и на тримата.

— Разбира се, защо не? — казах с престорено нехайство.

— Как се казваш?

— Анна — отвърнах.

— Аз съм Гари — представи се той и с насмешка добави: — А на теб повече ти подхожда името Върлина.

Приятелите му го побутнаха ухилени.

— Как е времето там горе, скъпа? — попита единият.

— Тази трябваше да дойде с лампички на главата — обади се другият. — За да предупреждават ниско прелитащите самолети да не се блъснат!

И тримата се изсмяха гръмогласно право в лицето ми, а после се обърнаха и се оттеглиха в своя край на залата, докато аз стоях, загубила ума и дума, с пламнали страни. Искаше ми се да се престоря, че не ми пука, и дори опитах, но когато чух някои от момичетата да се подхилкват злорадо, не можах да го понеса. Разплаках се пред всички. Унижението бе толкова жестоко, сълзите запариха по бузите ми, носът ми потече и лицето ми стана още по-румено, с набразден от струйки фон дьо тен.

Грабнах салфетка от купчината до пластмасовите чинийки с кубчета сирене и парченца ананас и изтрих очите си, но бе твърде късно. Все още си спомням как хукнах към тоалетната през тълпата момичета, които флиртуваха с момчетата, кикотеха се и си шепнеха. Погледнах лицето си в зацапаното огледало във вонящата на урина и дезинфектанти тоалетна и видях зачервените си очи и нашарените бузи. Опитах се да сложа нов фон дьо тен, но не преставах да плача, и ставаше все по-зле. Лицето ми изглеждаше толкова ужасно, с размазана спирала, зачервен нос и насълзени очи, че накрая просто се наплисках с вода и измих всичкия грим, плод на два часа усилен труд. Проследих с поглед тънките черни и бежови струйки, които се стекоха в мивката и изчезнаха в канализацията.

Не се върнах в залата. Може би трябваше да отида, да намеря някоя приятелка и предизвикателно да започнем да подхвърляме обидни реплики за всички останали. Но не го направих. Не бях в състояние да сторя друго, освен да пропълзя в една от кабините, да седна върху капака на тоалетната чиния и да си поплача.

Стоях в тоалетната цели четири часа, докато в залата гърмеше диско, и слушах клюките, които момичетата си разменяха, когато идваха да освежат грима си и да си побъбрят за момчетата, с които са се запознали. В десет без пет автобусът бе готов да потегли, затова излязох направо на паркинга. Качих се първа. Когато най-добрата ми приятелка — Клара Брайънт, дойде задъхана и усмихната, само ме погледна, без да изрече нито дума, защото не знаеше какво да каже.

Онази вечер научих урока си. Не бях красива и привлекателна и никак не приличах на принцеса Даяна. По-рано бе лесно да вярвам на родителите си, особено на баща си, който винаги бе твърдял, че съм хубавица и че момчетата ще се избиват за мен. Вярвах им, въпреки образа, който виждах в огледалото. Макар че рядко се случваше някое момче да ме покани да излезем, а малцината, с които се бях срещала, ме бяха зарязали. Винаги аз бях изоставената, никога те. Сляпо вярвах на думите на татко, до онази вечер на тържеството.

Тогава най-сетне проумях истината. Приех я веднага. Натъпках всичките си красиви тоалети в дъното на гардероба и започнах да обличам най-скромните, които имах. Изхвърлих обувките с висок ток, ярките червила и тубичките брокат. Като тийнейджърка не живеех близо до магазин „Гап“, но ако имаше такъв в района, щях да стоя там цяла вечност и да избирам все по-семпли тениски, джинси и памучни панталони в бледи, пастелни цветове, които никой не би забелязал. Постарах се да избера най-доброто от „Маркс енд Спаркс“ и „Топ Шоп“. Когато пораснах, открих класически модел рокли, на които сякаш бе извезано „Не ме забелязвай“, и си купих четири в различни цветове, така че ходя на работа, на ресторант и на редките си злополучни срещи с мъже с дрехи, чийто дизайн сякаш е създаден специално, за да ме прави незабележима.

Никога не ще изглеждам като Джанет или Лили, дори ако се подложа на пластични операции на цялото тяло, което не мога да си позволя. Започнах да заделям пари в касичка, за да се сдобия с по-приличен нос, и наскоро надникнах в нея. Събрала съм цели деветдесет и осем лири и тридесет и четири пенса. Имаше малко повече, но преди шест месеца си позволих уикенд в „Ситибрейк“, през който непрекъснато валя.

— Анна, на коя дата си родена? — изведнъж казва Лили, без да отлепи очи от екрана.

— Защо? — питам.

— Просто така, забавно е — убеждава ме тя. — Ще разбереш кой ден от седмицата е било.

— Трети юли хиляда деветстотин седемдесет и първа.