— Да, зная.

Като че ли някой от нас би могъл да забрави.

— Малко се намръщи, когато видя цветята — злобно добавя Джон.

— Какви цветя?

Посочва бюрото ми.

— Не е желателно да пренасяш личния си живот в офиса. Не бива да се разсейваме.

Проследявам жеста му и зяпвам от изненада. Какво е това на бюрото ми, за бога? В ъгъла е сложен най-големият букет рози, който съм виждала, и заема почти цялата ми работна площ. Навярно са най-малко тридесет. Жълти и розови рози, а между тях бръшлян и клонки със ситни плодове, явно от много изискан цветарски магазин. Всеки, който мине, се заглежда. И нищо чудно. Божественият им аромат се долавя отдалеч.

Не мога да повярвам. Това не ми се е случвало никога. Момичета като Лили, Джанет и Ванна получават цветя, но не и такива като мен. Не си спомням някой да ми е подарявал букет, освен боядисаните карамфили, които Брайън купи тази година от една бензиностанция на „Шел“ в последния момент, защото бе забравил за Свети Валентин.

Шарън ме съзира от другия край на етажа и се приближава.

— Обожател ли имаш, Анна? — пита. — Провери картичката, сигурно е надписана с брайлово писмо.

— Много смешно — отивам до бюрото си и търся малкия плик сред огромния облак от цветове. Ето го най-сетне, кремав и обемист, с името на цветарски магазин в Челси, напечатано с лъскави букви.

— „Лайла Стърджън“ — казва Шарън с насмешка, но не може да скрие, че е впечатлена. Зная, че прави същите изчисления като мен, за да отгатне цената. Във всеки случай, луксозните букети в Лондон струват около двеста лири. Може би повече.

Преглеждам картичката.

„Благодаря за чудесната вечер. Ще ти се обадя днес.

С обич, Чарлс“.

Е, определено е много мило от негова страна. В интерес на истината, не е толкова лош.

Кити подава глава през вратата.

— Шарън — просъсква, — защо не отидеш да занесеш кафе на Майк? Анна, за мен ли са тези цветя? Можеш да ги внесеш.

— Всъщност не, за мен са — отговарям и леко се изчервявам.

— За теб? — пита Кити с широко отворени очи. — Е, кажи на приятеля си да не прави това друг път. Вредно е да държим цветя в офиса, някои хора страдат от алергии — добавя злобно.

Нямаше нищо против, докато мислеше, че са за нея, нали?

— Чарлс? — Шарън наднича над рамото ми.

Веднага закривам картичката от погледа й.

— Не е твоя работа — отвръщам с пламнали страни.

— О, много забавно — отбелязва тя подло. — Крачун и Малчо! Разбира се, това е онзи с книгата. Може би се опитва да те подкупи — добавя.

— Не, не е така — започвам да го защитавам. — Много е мил, а ти просто завиждаш.

— О, позеленяла съм от завист — подхвърля иронично. — Наистина мечтая да получа цветя от такова нищожество.

— Не е нищожество — възразявам. — Чарлс е милионер.

Шарън се засмива с презрение.

— Анна, трябва да престанеш да фантазираш. Никога няма да свалиш милионер, приеми истината!

— Защо не? — макар да зная отговора, нали?

Свива рамене, сякаш не иска да нарани чувствата ми.

— Е — казва тя след няколко мига мълчание. — Щом не се досещаш сама…

— Чарлс ме харесва — заявявам предизвикателно. Хвърлям поглед към розите и се убеждавам, че е истина. Приятно е да се чувстваш харесвана, наистина. Определено бих предпочела него пред Брайън. Или никого. Това бяха двете ми възможности за избор преди.

— Анна! — Кити отново изпъва тънката си шия през вратата. — Престани да съзерцаваш тези глупави рози и ми донеси списъците си.

Кимвам, събирам страниците на едно място и шумно ги прелиствам.

— Съжалявам, Шарън — казвам. — Трябва да вървя. Някои от нас вършат работа тук.

Мята къдрици, повдига брадичка към розите и се оттегля.

— Няма да продължи дълго — предрича тя.

Може да е права, но не ме интересува колко ще продължи, просто искам да се насладя на това преживяване, поне за известно време. Да бъда ухажвана и обградена с внимание като момиче с нормален ръст и малък нос. Защото е много приятно да получиш цветя в офиса. Ще го запомня и по-късно ще се обадя на Чарлс. Заслужава още една среща.

Кити подава главата си за трети път.

— Анна, нямам цял ден на разположение. Донеси ми кафе, умирам от жажда.

С въздишка тръгвам към кухнята. Още един вълнуващ ден в бляскавия свят на киното!



— Да… да — одобрително казва Кити и записва имената на всички актриси, които предлагам за ролята на булката. — Залавяй се за работа. Обади се на импресариите им… не, почакай, аз ще им се обадя. Все пак аз притежавам магическия подход към талантливите хора — изтъква самодоволно. — Грета се съгласи да играе.

— Наистина ли? Това е фантастична новина. Поздравления — казвам.

Кити почуква по бюрото с пръсти, обсипани с диаманти, които разпръсват разноцветни лъчи из стаята.

— Заслужавам ги — заявява. — А сега режисьорите.

Подавам й следващия си списък. Кратък е: Роджър Мичъл, който създаде „Нотинг Хил“ и „Смяна на платната“; Майк Нюъл, чиито творения са „Четири сватби“ и „Хари Потър и Огненият бокал“; Питър Катанеос с „Време за мъже“ и братя Уайс, режисирали „Американски пай“ и „Маркъс“.

— Хм, да — провлачва тя. — Много добре, но повечето са твърде заети. Кой друг?

Какво още иска? Това е целият ми списък!

— Има още едно име — казвам. — Но едва ли има начин…

— Кой? — настоява.

— Ами… Марк Суон.

Кити втренчва поглед в мен.

— Марк Суон?

— Да.

Надава кратък гърлен смях.

— Не бъди глупава, Анна! Не можем да се доберем до Марк Суон. Какво си въобразяваш?

Всъщност не зная. Какво си въобразявам? Марк Суон е известен с покъртителни драми. Нима би се съгласил да режисира романтична комедия? Само защото случайно се запознахме в гардеробната и се държа любезно с мен? Е, добре де, много любезно. Все пак това не означава, че ще мога да го придумам да се заеме с комедия. Навярно съм откачила.

— Нека поне се обадя на импресариото му — настоявам, преди да се разколебая.

Кити свива рамене.

— Действай, скъпа. Но не очаквай да постигнеш нещо. Ясно ли е?

Права е, разбира се. Импресариото на Суон, ужасно припряна кучка на име Карли Смит, ми отделя десет секунди, след което бърза да затвори телефона. („Не е неговият тип филм. Благодаря, че се сетихте за нас. Дочуване“.) Трябваше да го предвидя.

Но не преставам да мисля за него.

Толкова искам този филм да бъде заснет. Ели Рот със сигурност ще се съгласи, щом Грета е привлечена, но не мисля, че само нейното участие ще бъде достатъчно убедително, за да бъдат вложени пари. Рот държи студията да поема поне половината от разходите, за да може да претендира за по-голям дял от приходите. Име като Марк Суон би ни дало солидно основание, че си струва. За първи път в така наречената си „кариера“, имам чувството, че съм близо до нещо голямо.

Надничам в офиса на Кити. Щорите са спуснати. Може би разговаря с Грета. Няма да усети отсъствието ми, ако изляза за час-два. Вземам чантата си от бюрото.

— Ранен обяд, а?

Въпросът е зададен от Джон. Започва да крачи покрай бюрото ми и присвива очи. Не може да живее, без да доносничи на Кити. По-рано докладваше главно за Шарън, но откакто Майк я отмъкна, останах само аз.

— Не — отвръщам. — Просто излизам.

— Излизаш? — преструва се на шокиран. — Не можеш, Анна. Мисля, че Кити беше достатъчно ясна, когато каза, че точно сега сме й нужни в офиса. За да търсим проекти. Всички на борда.

— Излизането ми е свързано с проект — казвам.

— Така ли? — скръства ръце. — Кой по-точно?

Въздъхвам.

— Имам среща с Марк Суон във връзка с „Майката на булката“ — отговарям. — Скоро ще се върна!

Тръгвам към асансьорите и го оставям със зяпнала уста да гледа след мен.

Когато вратите се затварят, вече съм плувнала в пот, но трябваше да му кажа. Не мога да допусна да изтича при Кити. Разбира се, сега наистина трябва на всяка цена да се добера до Марк Суон. Това е посоката, в която съм се запътила.

Няма нищо страшно. Какво ще ми сторят? Най-много да ме изхвърлят. В края на краищата, той е просто един режисьор, по дяволите. Сигурна съм, че ще постъпи разумно.



— Назад, ако обичаш.

Едрият мъж с шушляково яке повдига мускулестата си ръка и едва не смачква гърдите ми под памучната тениска.

— Моля ви само да…

— Не си в списъка.

Вбесяващо е. На снимачната площадка кипи усилена работа, а не мога да стигна до там. Стоя под дъжда в проклетия Хампстед от четиридесет минути. Типичен английски летен ден.

— Само десет секунди — умолявам го.

— Не си в списъка.

Изглежда отегчен.

— Но аз съм от офиса на Карли Смит — казвам в прилив на вдъхновение.

Поглежда ме със съчувствие.

— Не, не си — отсича равнодушно.

Така е, не съм.

— Добре, добре — промърморвам с въздишка на отчаяние. — Тръгвам си — поглеждам, за да видя дали няма да се смили. Явно не.

Обръщам се и бавно поемам по улицата. Не извиква след мен. Всичко е наред, не очаквах да се случи нещо друго. Свивам зад ъгъла и влизам в едно магазинче, за да си купя нещо сладко. Може би „Баунти — Вкусът на рая.“ Дозата рафинирана захар ще ми помогне да се примиря с мисълта, че днес няма да постигна нищо. Пълно е с примамливи лакомства. Грабвам по един вестник „Сън“ и „Мейл“, новия брой на списание „Хийт“, голям пакет „Куейвърс“, „Баунти“, „Снежинка“, крем карамел и диетична кола и уверено се отправям към касата.

— Извинете — списанието се изплъзва от ръцете ми. — Може ли да оставя тези неща тук, докато вие…

— Разбира се.

Хваща го и предотвратява неизбежното му падане на пода. „Уау. Какъв красавец“. Широкоплещест и мъжествен като по-младо копие на Тед Хюз. Не знаех, че на света все още има такива.

— Благодаря — мънкам смутено.

— Диетична кола — казва той с насмешка.