— Аха! — озадачена съм. Може би се дължи на феромони. От онези, които рекламират на задните корици на клюкарските списания и „Прайвит Ай“. Напръскваш се с тях и изведнъж започваш да привличаш мацките като магнит. Подушвам въздуха. Не долавям нищо друго, освен все още неизветрелия парфюм на Джанет.

— Избират най-добрите ресторанти — продължава авторът на скучни книги. — И много харесват апартамента ми. Разбира се, че е чудесен. Решават да пренощуват в него, без да съм ги канил. Случайно се оказва, че са си взели тоалетни принадлежности! — просъсква той. — И остават…

— Може би някои просто те харесват — предполагам.

Чарлс разклаща чашата си с вино и пръстите му здраво стискат столчето.

— Започват да ме харесват, щом дочуят за Честър Хаус.

— Честър Хаус — повтарям, но пристига сервитьорът с поръчката ни и трябва да почакам, докато се оттегли.

Слага пред него нещо е божествен аромат, а пред мен купчина малки варени яйца и чинийка със сивкава сол.

— Какво е това? — питам.

— Пай с козе сирене и карамелизиран лук — отговаря Чарлс, без да ми предложи хапка. — Опитай пъдпъдъчите яйца.

Енергично набождам едно и снишавам глас.

— Мисля, че солта е леко замърсена.

— Замърсена? — изглежда ужасен. — Примесена е със смляно семе от целина. Не си ли яла пъдпъдъчи яйца?

— О, да. Милиони пъти — отвръщам, уверено топвам яйцето в солта и го изяждам. Не е лошо на вкус. Като варено яйце, но по-малко. Бих могла да си сваря яйца и у дома.

— Да, Честър Хаус — връща се Чарлс на темата. — Щом узнаят, че аз съм собственикът… е, не мога да се отърва от тях.

— Не съм чувала за Честър Хаус — признавам.

— Това е семейното имение — обяснява ми. — Къщата е внушителна. От осемнайсети век. Около нея има чудесен малък парк. Намира се в Глостършир.

Едва сега получавам просветление. Чарлс е като господин Дарси от „Гордост и предразсъдъци“, който живее в огромно имение с прислуга, а из земите му пасат сърни.

— А тези момичета не са ли привлекателни?

— Някои. Но това не е от значение. Нямат желание да… — поглежда ме и замълчава. — Или много рядко. Сякаш им се приисква точно когато събера достатъчно смелост да ги разкарам.

— Разбирам.

Започвам да изпитвам известно съжаление към него. Може да е превзет негодник, но заслужава по-добра съдба.

— Е, не всички момичета са такива — уверявам го. — Има и много свестни.

— Ти не ме покани да излезем — изтъква той.

— Не можеш ли да намериш добро момиче, достатъчно богато, за да няма нужда от твоите пари?

— Ти богата ли си? — пита, явно заинтригуван.

— Никак — отговарям шеговито и от плещите ми пада голям товар. Вече няма да се налага да се преструвам, че разбирам от добро шампанско и други подобни неща.

Леко помръква.

— Все пак аз те поканих — казва Чарлс, сякаш това е страхотна новина. — И ти се съгласи. Ванна каза ли ти за Честър Хаус?

Поклащам глава.

— Може би, ако дойдеш с мен в апартамента ми, ще… — пита с надежда.

— Чарлс! Едва се познаваме — възразявам. — Няма да се самонастаня в апартамента ти. Честна дума.

Усмихва ми се широко.

— Харесваш ми — казва. — Какви са плановете ти за утре вечер?



Джанет и Лили са будни и ме чакат. Явно любопитството е надделяло над злобата на Лили. Заварвам ги седнали на дивана пред телевизора, с подвити крака и димящи чаши в ръце.

— О, какво е това? Горещ шоколад?

— Глупости — изсумтява Лили. — Топла вода с лимон.

— Създава чувство за ситост — казва Джанет. — Страхотно е! — добавя не много уверено. — Е, как мина срещата с Чарлс Доусън?

— Добре — отговарям. — Стори ми се свестен. Иска да се видим отново.

— Къде те заведе?

Свивам рамене.

— В „Савой“.

Джанет побутва Лили.

— Казах ли ти? Има забележително потекло. Дядо му е бил граф.

— Откъде знаеш? — питам.

— Обадих се на няколко места — спокойно признава Джанет.

Разбира се. Поставила си е за цел да узнае всичко за всеки с поне капка синя кръв на британските острови, както и на континента.

— Има огромен замък — разпалено продължава тя. — Наистина огромен. Той е един от най-желаните ергени.

— Тези неща не ме интересуват — заявявам твърдо. Това до голяма степен е истина. Не мога напълно да загърбя факта, че притежава имение и купища пари. Но ще се постарая.

— Глупости — казва Лили и мята коси. — Голяма късметлийка си, Анна — добавя завистливо. — Има ли необвързани приятели?

— Предполагам, че има доста.

— Впрочем, Клод ми се обади. А той наистина е червив с пари.

— Така е, доколкото зная.

— Не ми се вярва да искаш да ходиш с него — казва й Джанет.

Тя нацупва устни.

— И двете просто завиждате.

— Красив ли е? — настойчиво ме пита Джанет.

Досещам се, че става дума за Чарлс.

— Хм, не.

— Виждаш ли? — обажда се Лили. — И ти не си по-различна от… Искам да кажа — бърза да обясни тя, — че си лицемерка! Твърдиш, че не бива да се виждам с Клод заради нещо дребно като възрастта му, а самата ти нямаш нищо против да излизаш с някакъв грозник, който притежава имение за милиони лири.

В гласа й се долавя огорчение.

— И апартамент до Итън Скуеър — напомня й Джанет.

Лили се намръщва.

— Не мога да си позволя да бъда придирчива по отношение на външността — оправдавам се аз. — Нямах представа, че е толкова богат, честна дума. Мисля, че е малко уязвим.

Не мога да отрека, че искам да бъда с някого, а онези, които истински ме привличат, са недостижими за мен.

Това е жестоката истина, нали? Човек трябва да се среща с хора, с които е равен по привлекателност. Красавиците нямат нищо против, те излизат с мъже като Ели Рот. Но момичетата като мен са принудени да се примирят. Чарлс е префърцунен и непривлекателен, но мисля, че това е главно защото е тъжен и самотен. Просто защитна реакция. Както и да е, защо да не му дам шанс? Той е единственият ми кандидат. Все пак е по-добре от нито един.

Много сполучливи бракове са изградени така.

Може би звучи цинично? Помислете. Една жена може да чака Чаровния принц на бял кон цяла вечност или да се опита да си намери някого. В повечето случаи това, изглежда, означава да не бъде претенциозна. Ако отблъсква всеки, който прояви интерес към нея, е доста вероятно на тридесет и пет да се окаже неомъжена и да остане сама завинаги, намирайки утеха в компанията на някакво домашно животинче.

„Не, благодаря. Аз съм практична жена“, казвам си. Искам мъж. Нямам голям избор, така че ще се задоволя с това, което е достъпно за мен.

— Е, добре — заявява Лили. — Уязвим и за твой късмет потънал в самосъжаление. Не мога да го разбера — поклаща глава. — Би могъл да има всяко момиче.

Изчервявам се.

— Много благодаря, Лили.

— Просто съм откровена — повтаря тя за милионен път. — Като приятелка.

— Е, и аз ще ти кажа нещо като приятелка — заявявам. — Не би се спрял на момиче като теб. Излизал е с безброй красавици с тела на модели и всички са го преследвали заради парите му. Мъжете не са толкова глупави, за колкото ги смятате. Знаят какво целите.

— Не разбирам за какво говориш — рязко казва Лили. — Напоследък се държиш много странно, Анна. Хрумват ти глупави идеи.

— Мисля, че е страхотно — заявява Джанет. — Впрочем, Лил, не би ли предпочела да се запознаеш с някого от приятелите на Чарлс, вместо да се срещаш с Клод Рание?

— Може би — признава Лили, макар й с неохота.

— Аз бих се радвала — въодушевено споделя Джанет.

— Хм, ще го попитам — отправям се към банята, за да измия зъбите си.

Пета глава

На следващата сутрин все още съм развълнувана. Страхотно е. Събуждам се с невероятното чувство, че се е случило нещо прекрасно. Само да можех да си спомня какво.

Сценарият. Филмът.

Изскачам от леглото — е, достатъчни са ми по-малко от пет минути, за да се разсъня и да отметна завивката — и тръгвам към банята. Докато разресвам косите си, мисля за актьори и режисьори. Рейчъл Уейс… дали би проявила интерес? Или Сейди Фрост може би за булката. Непознати лица за главните мъжки роли. С единствената цел да излезе евтино…

Толкова е вълнуващо. Кити наистина цени мнението ми. Иска да предложа състава, да бъда част от всичко важно. Подсушавам косите си, измивам зъбите си с малко от пастата на Лили „Рембранд“, доста по-добра от моята „Аква фреш“. Избирам равни обувки (разбира се), черни джинси с ниска талия и една от онези къси тениски с три-четвърти ръкави в различен цвят, в стил „Бон Джоуи“ през осемдесетте. Дори слагам грим, този път „Шу Умера“, откраднат от Лили. Тя има толкова много, че дори няма да забележи, а днес наистина искам да изглеждам добре.

Не „добре“, естествено. По-скоро… приемливо.

Грабвам чантата си и се отправям към вратата, отбивайки се само да добавя две лири към спестяванията си за пластична операция на носа.

Може би ще получа голяма премия, когато „Майката на булката“ бъде заснет, и вместо да я пропилея за апартамент на изплащане, разумно ще я инвестирам в малко нежно носле като на Мишел Пфайфър. За съжаление, хирургията не е толкова напреднала, че да може да превръща високите, грубовати момичета в стройни хубавици с нормален ръст. Но ще почакам!

Джон вече се мотае край бюрото ми, когато излизам от асансьора.

— Кити иска да те види — перчи се той.

— Веднага отивам.

— Иска предложенията ти за актьорски състав още сега — сякаш ме заплашва. Не зная защо се вживява в ролята на личен говорител на Кити. — Дано си се постарала.

— Разбира се — отвръщам троснато. — Надявам се, че и ти си се постарал да потърсиш нов проект за Кити.

— Засега нищо, което си струва да бъде разработено — изсумтява. — Има доста по-високи критерии за проектите, които й предлагам. Знаеш, че тя е носителка на Оскар, Анна.