Клер си поръчва само суши и бутилка минерална вода. Не е скъпо гадже. Настаняваме се на две свободни места до прозореца и тъкмо се каня да й разкажа какво е станало със сценария, но тя ме изпреварва.

— Шарън е доста сърдита — промърморва.

— Какво искаш да кажеш?

— Сърди ти се. Мисли, че нарочно си нагласила идването на онзи човек с книгата, за да я поставиш в неудобно положение.

— Това е лудост — уверявам я. — Шарън е идиотка, не биваше да получава повишение.

Клер изглежда поразена.

— Все пак сега наистина е изпълнителен продуцент. Трябва да внимаваш какво говориш за нея.

— О, глупости — възкликвам и когато срещам ужасения й поглед, добавям: — Стига, Клер. Те са просто хора. Доникъде няма да стигнеш, ако им позволяваш да те тъпчат.

— Е, и ти не си получила повишение — възразява тя с лека насмешка.

— Може би ще получа — споделям. — Намерих добър сценарий. Кити обеща, че ако от него излезе нещо сполучливо, и аз ще стана младши изпълнителен продуцент.

— Да — мрачно казва Клер. — На мен също ми обеща увеличение на заплатата и още една седмица отпуск.

— Може би нещата ще се променят, щом Ели Рот е тук.

— Или всички ще бъдем уволнени — изтъква тя. — Страхотен е, нали? — въздъхва. — Виждала ли си някога толкова красив мъж? Имам предвид на живо…

— Изглежда като актьор от сапунена опера — признавам.

— Не, много е секси — възразява тя. — Толкова е мъжествен. Красив е, но не сладникав. Може би защото е толкова мускулест. Или има нещо в очите му — леко приглажда косите си. Примигвам. Това е Клер Едуардс, най-кроткото и незабележимо създание на света. — Мислиш ли… че би имало полза да отида в някой салон за красота? Или да си купя рокля като на Шарън?

— Дали Ели Рот би ти обърнал внимание?

— Възможно е — казва тя и се изчервява.

— Разбира се — съгласявам се припряно. — Напълно. А и ти си доста по-хубава от Шарън — това е благородна лъжа. — Но е доста вероятно да има сериозна приятелка в Калифорния. Един богат красавец не би стоял дълго свободен, нали?

— Сега не е в Калифорния, нали?! — лукаво изтъква Клер. — Когато котката я няма, мишките пируват.

Безспорно! Погледнете я! Развява коси и критично оглежда лицето си в малкото огледалце на пудриерата си (тя е от момичетата, които все още ги използват). Нищо чудно утре да я видя с грим и обувки с висок ток.

— Е, желая ти успех!

— Благодаря — снишава гласа си. — Обзалагам се, че и Шарън му е хвърлила око.

— Много момичета ще ти бъдат съперници — предупреждавам я.

Явно вече се е примирила с мисълта за конкуренцията.

— Е, ако е писано, ще стане. Que sera sera9.

— Разбира се.

— И ти имаш нов приятел! — напомня ми тя. — Онзи писател, Чарлс. Това е чудесно, нали?

— Ммм — отвръщам, колебливо.

— Поне ти няма да преследваш Ели Рот — добавя със смях.

Примигвам.

— Какво смешно има?

Закрива устата си.

— О, нищо. Не исках…

— Не си искала да ме засегнеш — въздъхвам. — Всичко е наред. Свърши ли? — питам, когато виждам празната й пластмасова чинийка. — Време е да се връщаме в офиса. Може би точно сега Ели Рот обикаля из нашата територия.

— Може би — съгласява се тя и изпада в паника. — Хайде, да тръгваме.

На компютъра ми е залепено листче с кратка бележка от Роб, който е длъжен да приема съобщенията ми, докато Клер отсъства. Гласи: „Съвещание в 14:00 в конферентна зала 3“.

Поглеждам часовника си. Мамка му! Вече е два и петнадесет. Че кога сме провеждали съвещанията си преди три? Кити никога не бърза да се върне от среща с някоя важна клечка, която се опитва да придума за участие в проект. И защо в конферентна зала номер три? Винаги обсъждаме находките си в офиса й, а после тя представя препоръките ни на заседание на ръководството, когато се решава кои от тях да бъдат разработени. Да бъда поканена на някое от тези заседания, е също толкова вероятно, колкото да спечеля „Мис Америка“.

Грабвам бележките си за „Майката“ и хуквам натам. Надниквам през прозорчето на вратата на конферентната зала. Около масата седят много хора. Всички ще забележат закъснението ми. За миг ми се иска да избягам, да се прибера у дома и да кажа, че ме е заболял стомахът…

Отварям вратата възможно най-безшумно. Тук са четиримата изпълнителни продуценти — Кити, Майк, Карл Смит и Пол Уокър. В другия край са асистентите им, сред които и Шарън, явно недоволна от мястото, на което е настанена. На председателския стол седи Ели Рот.

Карл Смит излага идея за две играчки, които оживяват, стават зли и започват да нападат хората. По зачервеното му лице е избила пот. Явно прекъсването е добре дошло за него и той прави драматична пауза, докато аз заемам последното свободно място — до Джон, и вече няма да преча на никого.

— Здравей, Анна — злобно се обажда Майк. — Радвам се, че успя да дойдеш.

— Съжалявам — промърморвам засрамено. — Загубих представа за времето.

— Обикновено всички сме много дисциплинирани — обръща се Карл Смит към Ели. Кити ме поглежда укорително. — Времето е пари — добавя той.

— Сигурен съм, че няма да се повтори — любезно казва Ели Рот.

— Искрено съжалявам, Ели — смутено се извинява Кити.

— Карл, да продължим, ако обичаш — подканва го Ели и поглежда към подиума, докато аз се изчервявам като рак.

— Е, според мен сюжетът е интересен — високо заговаря Карл. — Сценарият се разгръща ето така… — изважда някаква диаграма. Схема! На сценарий за игрален филм! — Хиксовете сочат къде всяка ключова точка от сюжета представлява етап от митологичното пътуване на героя, използвано за първи път от Кристофър Воглър, а…

— Струва ми се забавно — прекъсва го Рот. — Но мисля, че вече е правено.

— Доста отдавна — изтъква Карл в своя защита. — „Пътешествията на Гъливер“…

— Не, наскоро — казва Рот. — „Малки войници“.

Карл го гледа с празен поглед, но едва ли ще каже: „За какъв се мислиш?“. Вместо това кимва и прочиства гърлото си.

— Бихме могли да пренесем елементите в нова обстановка — казва той и сяда.

Поглеждам останалите около масата. Всички зяпат Рот с недоумение. Естествено. Това е, защото обръщат внимание само на филмите, които се прожектират в най-близкото кино. Не си правят труда да следят какво става в Америка.

— Спомняте ли си „Малки войници“? — пита той. Явно през ума му минава същата мисъл. Очите му плъзват из стаята и забелязвам, че изразът им вече не е така приятелски, а по-суров.

Всички започват да си водят записки, за да избягнат погледа му. Настъпва гробна тишина.

— Разбира се, че си го спомняме — обаждам се. Някой трябва да каже нещо!

Рот вдига глава и насочва вниманието си към мен. На устните му заиграва лека усмивка.

— Анна Браун. Запознахме се тази сутрин, нали?

— Да — потвърждавам и страните ми отново пламват.

Той се обляга назад и скръства ръце.

— Кажете ми какво помните за филма.

— Беше проект на Елиът Росио — отвръщам. — Играчки, които оживяват. Зли кукли Барби.

— Не познавам тези режисьори — рязко казва Карл.

— Не са режисьори, а сценаристи — поправям го.

— О, да, сценаристи — промърморва той с пренебрежение. — Нищо чудно, че не съм чувал за тях! — самодоволно поглежда другите около масата, търсейки подкрепа. Неколцина от шефовете се засмиват. Истина е, че сценаристите не са на голяма почит в Холивуд. Има цял куп вицове за тях: „Чухте ли онзи за блондинката? Била толкова тъпа, че отишла в Холивуд и преспала със сценарист, за да получи роля“.

Изчервявам се. Защо се държи толкова подло? Филмите ни щяха да бъдат малко по-добри, ако проявявахме повече уважение към сценаристите! В един филм може да участва най-нашумялата звезда и да има най-големия бюджет, но когато сценарият е слаб, просто не се получава. Вижте Арни в „Последният екшън герой“.

— Малко съм изненадан — равнодушно казва Ели Рот на Карл. — Анна, можеш ли да изброиш и други техни филми?

— Да — отговарям. — „Шрек“, „Аладин“, „Маската на Зоро“…

— И „Карибски пирати“ — добавя той. — Един от най-великите филми на всички времена.

Тихият смях секва. Карл отваря уста като риба на сухо, но размисля.

— Други идеи? — пита Рот и съвещанието продължава.

Седя там, слушам изложение след изложение и забелязвам как клепачите му натежават. Явно не е впечатлен. Майк Уотсън предлага два високобюджетни научнофантастични филма с нескопосани сюжети и римейк на култово тв шоу от шестдесетте. Ели едва сдържа прозявката си.

— Кити? — пита той.

Тя е последният по ред изпълнителен продуцент. Става, тръгва към подиума и златните й гривни подрънкват.

Охо. Изправям гръб. Ще бъде интересно, защото никога не съм я виждала да докладва. Обикновено аз съм тази, която докладва пред нея.

Излага две банални идеи, предложени от Джон, и всички поклащат глави. Тя свива костеливите си рамене в сако „Шанел“, съвършено спокойна.

— Имам още една идея — казва после. — Нещо, което открих сама. Заглавието е „Майката на булката“.

Открила го сама? Какво става тук? Поглеждам я, но тя избягва да срещне очите ми.

— Интересни, добре организирани ситуации — уверено почва тя. — И няма да струва много.

Цитира моята рецензия!

— Главната героиня е светска дама — продължава Кити, — която е на път да провали сватбата на собствената си дъщеря…

Просто седя мълчаливо, докато преразказва моите думи. Дори прелиства сценария и прочита няколко реплики, които съм отбелязала с жълт маркер.

— Това е интересно — заключава Ели. Едва сега очите му засияват. — Наистина е забавно. Отдавна не съм гледал добър филм с по-възрастна главна героиня. Къде го намери?

Кити прави артистичен жест и диамантът на пръстена й проблясва.

— Лични контакти — казва тя. — Възложих на Анна да напише рецензията.

Ели отмества поглед към мен. Изведнъж застивам. Дали да кажа нещо? Очите на Кити изпращат ледени стрели.