— Да — отвръщам с примирение. Не мога да откажа, нали? Все пак той ме свърза с Триш, а и е приятел на Ванна. Най-важното е, че обещах да прочета глупавата му книга.

Мога да я взема и да го изпратя по живо по здраво. Тогава и той, и Ванна ще бъдат доволни. А и може би е добре да ме видят как приемам ръкопис днес, щом Кити ми крещи и настоява за „още проекти“. Не е нужно някой да разбира, че книгата не струва. Кой знае, може да предположат, че е творба на новия Джон Гришам.

Посрещам Чарлс с дежурната си изкуствена усмивка, когато излиза от асансьора. Господи, нима е било абсолютно наложително да облече този старомоден костюм от три части и да носи златен часовник с верижка? Липсва му само монокъл. Хората в коридора започват да го зяпат и да се подсмихват.

Пристъпвам към него с увереността на бизнес дама и здраво хващам ръката му.

— Чарлс, благодаря ти, че дойде — казвам високо. Може би ще го вземат за ексцентричен импресарио. — Оценявам жеста ти да предоставиш това копие от ръкописа специално за мен.

— Да го предоставя специално? — недоумява той и за мой ужас гласът му се извисява силно и ясно. — Не съм направил нищо подобно. Все още не съм намерил издателство.

— Предпочитаме свеж материал — обяснявам и едва не се изчервявам. — Обичаме да изненадваме пазара. Впрочем благодаря ти, че намина. Скоро ще ти се обадя — приятелски обвивам ръка около раменете му и го изпращам. Готово. Не мина зле, нали?

— Здравееейтеее — глезено проточва някой. О, супер.

— Аз съм Шарън! — представя се с ослепителната си усмивка. Днес е надминала себе си. Облечена е с рокля, която макар и малко безвкусна, има страхотно въздействие. Изработена е от фина тъмносиня вълна, с доста изрязано деколте, паднал ръкав и подгъв точно над коленете. Подчертава плътно всяка извивка на тялото й, но не изпъкват нито бикини, нито дори прашки. Навярно не носи бельо. Явно е посещавала солариум. Дългите й крака са обути в елегантни бели сандали с тъмносини ивици на каишките. Пренебрежително ме поглежда и му подава изящната си малка ръка.

— Много ми е приятно — провлачено казва Чарлс, ококорил очи.

Шарън издърпва ръката си и кокетно я изтрива в роклята си. Явно дланите му са леко запотени.

— Донесли сте проект за Анна? — пита тя.

Изумена съм. Не може да се примири с отказа ми да й дам сценария на Триш и сега иска да докопа ръкописа на Чарлс само защото е мой. Изглежда, тази сутрин всички са настроени за битка.

— Точно така — потвърждава Чарлс и изпъчва хърбавите си гърди като изпосталял гълъб в опит да привлече женска. — Изключителен шанс да прегледа един съвсем нов роман.

Натъртва на „изключителен шанс“ и едва не умирам от срам.

— Е, благодаря, Чарлс, засега само ще взема книгата — казвам му.

— Не съм съгласна — възразява Шарън шеговито, но категорично. — Нали разбирате — обръща се тя към него, — аз заемам по-висша длъжност. Тя само чете сценарии, а хора като мен вземат решенията.

— Истина ли е? — пита ме той.

Преглъщам.

— Може да се каже.

— Може да се каже? — повтаря Шарън. — Аз съм младши изпълнителен продуцент, а Анна е просто асистент. Получих повишение — добавя тя и разтърсва къдриците си.

Наистина боли. Поглеждам Чарлс, над когото стърча убедително, със семплия си панталон и безформена, размъкната жилетка, а до мен е застанала Шарън, висока почти колкото него, стройна и нежна, с малката си елегантна рокля и пружиниращи къдрици. Тя притежава по-голяма власт от мен. Очаквам господинът да даде на нея скапаната си книга.

Той се обръща към Шарън и много учтиво казва:

— Съжалявам, но мисля, че е редно да я дам на Анна.

— Защо? — намръщено пита малката злобарка.

— Защото помежду ни има специална връзка — заявява Чарлс.

Усмихвам му се. Не мога да повярвам. Застава на моя страна!

— Не знаех, че Анна поддържа специални връзки с талантливи хора — опитва се да ме клъвне милата ми колежка и съблазнително облизва устни.

Той се поколебава, но не отстъпва.

— Не — отсича. — Обещах да дам книгата на Анна и ще удържа на думата си.

— Благодаря, Чарлс — злорадствам аз и здраво сграбчвам ръкописа.

— Доскоро! — долавям в погледа му надежда. — Какво ще кажеш да се видим довечера? Свободна ли си?

Сърцето ми се свива.

— Е, не знаех, че излизате заедно — просъсква Шарън с презрение. — Мислех, че е истински писател.

— Чарлс е много талантлив писател — уверявам я, за да отвърна на жеста му. Лицето му засиява. Шарън се оттегли несъмнено за да потърси някой друг, чиято идея да открадне. Възползвам се от възможността. — Слушай, Чарлс, за довечера…

— Между седем и половина и осем — казва той, качва се в асансьора и натиска бутона.

— Но…

— Не е нужно да казваш нищо, Анна — заявява великодушно. — Заслужаваш една вечеря. Ще се видим довечера!

Вратите изсъскват и го скриват от погледа ми. Оставам неподвижна, със стиснати зъби. Защо? С какво съм заслужила вечеря с него? Какво лошо съм сторила?



Чета книгата на Чарлс, когато Ели Рот се появява на етажа. През офиса, където обикновено всичко е замряло, сякаш преминава електрически импулс. Изведнъж всички евтини романи и клюкарски списания изчезват в чекмеджетата, секретарките оправят прическите и грима си, сядат с изправен гръб и си дават вид, че усърдно печатат. Оставям ръкописа, благодарна на повода за заслужена почивка.

В интерес на истината, не е трудно да откъсна очи от „гениалното“ творение. Неведнъж си намирах далеч по-интересни занимания, например да сортирам съобщенията в електронната си поща, да променям фона на екрана на монитора, да подреждам бюрото си. Искам да му дам шанс, наистина, но книгата е толкова безинтересна. В един момент осъзнах, че съм прочела едни и същи десет страници два пъти, а нищо не се е запечатало в съзнанието ми. Донякъде напомня за стила на Пруст, но е далеч по-глуповато. Предпочитам да чета обяви. Поне мога да си поръчам пица.

Около Рот се е събрала малка групичка. Едва различавам висок мъж с тъмносив костюм. Майк Уотсън стиска ръката му, Шарън поклаща бедра и тръска къдрици, Роб Станфорд се суети наоколо, а Джон се подмазва…

Поглеждам към офиса на Кити. Нейно кралско височество все още не е благоволила да излезе. Чака той да отиде при нея. Кити е като Ледената кралица. Иска ми се да приличам на нея в професионално отношение, вместо да се свивам и непрекъснато да се чувствам неловко. Откъде ли черпи безграничната си самоувереност?

Най-сетне Рот се измъква и тръгва към офиса й. Провира глава през вратата. Висок е метър и седемдесет и осем, точно колкото мен. Това е нещо, което винаги забелязвам у мъжете — над повечето от тях стърча смешно. Сигурна съм, че дори и да бях хубава, мъж като Рот не би проявил интерес към жена, към която не може да погледне от горе.

Чарлс е метър и шейсет, най-много и шейсет и пет. Не мога да повярвам, че иска да се появи на обществено място с мен. Може би е извратен или нещо подобно. Потръпвам при мисълта, че ще изляза с него. Ще изглеждаме ужасно нелепо. Може би ще се съгласи да поръчаме нещо за вечеря в квартирата ми, но тогава ще трябва да споделя преживяването с двете красавици Лили и Джанет. Иде ми да се гръмна.

Кити му казва нещо и той влиза в офиса й. Затваря вратата. Поглеждам крадешком към Майк Уотсън. Стои вцепенен и изглежда ядосан. Но и Кити си я бива: такава ловка манипулаторка, не допуска никой да й се пречка. Сега Рот е изцяло на нейно разположение.

Лампичката на телефона ми започва да примигва.

— Да?

— Анна? — Кити е. — Би ли дошла в офиса ми, ако обичаш! Искам да те запозная с един човек.

Недоверчиво примигвам. Никога не е правила подобно нещо. Плахо ставам и почуквам на вратата й. Усещам погледа на Джон, завистливо вперен в гърба ми.

— Влез — покани ме тя.

Открехвам леко вратата. Седят на дивана. Кити изглежда напълно спокойна и безкрайно великодушна. Дали не е дрогирана?

— Ели — усмихва се широко, — искам да те запозная с Анна Браун, едната от асистентите ми. Анна много ми помага при подбора на материал.

— Приятно ми е — казва Рот.

Млад и внушителен е. Широки рамене, очертани мускули, без да са напомпани със стероиди, тъмен костюм „Хюго Бос“, златен „Ролекс“ (естествено). Всъщност, ако човек иска да си представи типичен холивудски шеф, достатъчно е да добави слънчеви очила.

— Кити казва, че сте много ценен човек от екипа й — отбелязва Рот. Гледа ме в очите.

— А… да — запелтечвам. — Благодаря, господин Рот.

— Ако се обръщаш към мен така, скъпа, винаги ще се оглеждам за баща си — казва той. — Наричай ме просто Ели. В „Ред Крест“ не държим на официалностите.

Кити ме поглежда. Очевидно звездният ми миг е свършил. По този начин без думи ми казва „разкарай се“.

— Искате ли… кафе?

— Не, благодаря — отвръща Кити.

— Вече пих, скъпа — казва Рот.

— Радвам се, че се запознахме, господин… Ели — поправям се бързо. Оттеглям се, затварям вратата и пристъпвам важно към бюрото си. Кити ме представи на шефа! Наистина! Преливам от благодарност. Най-сетне гледа на мен сериозно.

До обяд не се случва нищо. Отново прелиствам книгата (пълен боклук), пиша още бележки и върша важна работа, като да редя пасианси на компютъра, докато най-сетне идва време за почивка и звънвам на Клер.

— Искаш ли да излезем?

— Не мога. Не съм прегледала дори четвърт от съобщенията за Кити — звучи унило като магаренцето Йори.

— Просто зарежи най-досадните. Няма да забележи.

— Адски ми се пуши — признава Клер.

— Чудесно. Ела тогава. Ще отидем в „Прет а Мейнджър“, аз черпя.

— Добре — съгласява се доволно тя.

Излизаме през главния вход, изчаквам я, докато изпуши две „Марлборо Лайтс“ една след друга, и се отправяме към „Прет“. Хапва ми се сандвич с пилешко и къри, но от него остава лош дъх в устата ми, така че се задоволявам с пакетче зеленчукови сухари, моцарела, домати и фокачия8, които преглъщам с пресен сок от портокал и малини. От тях не се пълнее твърде много, нали? Може би и Ели Рот ги харесва.