Луиз Бегшоу - Родена в понеделник

Събуждам се рано. Или по-точно казано, изобщо не съм заспивала. Всъщност дремнах малко, но за кратко и на пресекулки, мятайки се в леглото, а след такъв сън човек се чувства по-уморен, отколкото ако е стоял буден с чаша кафе и опаковка кофеинови стимуланти.

Във всеки случай чувах всички шумове от Тотнъм Корт Роуд, за които обикновено изключвам съзнанието си. Пиянски крясъци. Гласове на младежи, излизащи от клубовете и викащи такси. Прибирането на Джанет около четири и половина и повръщането й в тоалетната. След всичко това съм доволна, когато слънцето подава глава от изток и първите розови лъчи на зората озаряват мрачното лондонско небе. Скачам от леглото и се отправям към банята. Имам лек махмурлук, но вълнението от снощи все още не е изчезнало и бързо се разсънвам. Сякаш е Коледа и тръпна в очакване да получа голям и лъскав подарък.

Измивам косата си и я подсушавам със сешоара. Шест сутринта е. Друг път фотомоделите биха се разкрещели, но Лили не се е свъртала у дома от няколко дни (навярно гостува на поредното си гадже футболист), а Джанет спи като пън. Както и да е, не ме е грижа. Предстои ми вълнуващ ден, изпълнен с възможности.

Когато съм готова с косата си, влизам в кухнята, открадвам от кафето с ванилия и лешник на Лили, специално донесено от Сиатъл, и си приготвям от него чаша с неустоим аромат. За съжаление не си струва да крада от храната й, нискокалоричен и безвкусен боклук, така че се задоволявам само с кафето, докато препрочитам „Майката на булката“. Отначало ме обзема страх, че може би съм била под въздействието на алкохола и сега историята ще ми се стори блудкава. Това се случва често на асистент-продуцентите, точно както след порядъчно количество бира някои мъже си лягат с красавица, а се събуждат с плашило.

Но не и на мен днес. Тази сутрин сценарият е също толкова вълнуващ. Дори при втория прочит ми харесва още повече. Бързо се обличам и не вярвам на късмета си. Бежов панталон, евтина бяла тениска, посивелият ми сутиен, който не би очаровал никой мъж, но е стегнат и леко прибира гърдите ми. Когато една жена стърчи над околните толкова много, не би желала две огромни дини да привличат още повече внимание, нали? Добавям дълга плетена жилетка, която прикрива всички недостатъци на тялото ми. Бързо слагам фон дьо тен и тъмен руж в жалък опит да направя носа си малко по-незабележим и съм готова за тръгване. Осмелявам се да се спра за миг пред огледалото. По зъбите ми няма червило, косите ми не са разрошени. Не мога да направя нищо повече за външността си. Грабвам сценария и хуквам към метрото.

Когато стигам в офиса, Кити вече ме чака.

— Уау! — казвам. — Добре изглеждаш.

Стрелва ме с поглед, като че ли думата „добре“ далеч не е най-уместната.

— Е — изсумтява. — Някои от нас полагат усилия.

И то какви. Кити е избрала идеално скроена рокля, яркочервена като домат, вероятно „Версаче“, с дискретни перлени копчета отпред, тъмнобежов чорапогащник „Улфорд“ и обувки с цвета на роклята. Този стил беше най-въздействащ през осемдесетте, но все пак изглежда модерна: роклята й е с три-четвърти ръкави, плътно прилепнала, с леко изпъната пола. Малката й черна чанта е от еластична кожа, а гримът й е съвсем дискретен, в шоколадови нюанси. Би могла да мине за тридесет и пет годишна.

— Дано поне ти си спомниш, че днес пристига Ели Рот — казва тя и се озърта из полупразния офис. — Явно всички други са забравили.

— Аз… не — казвам и приглаждам жилетката си, но опитът ми да изглеждам по-представителна е напразен.

— Още е едва осем и трийсет.

— Да, Шарън и Джон трябваше да бъдат тук преди часове — сопва се Кити, явно забравила, че винаги пием първото си кафе след десет. — Но поне ти си тук. Защо си дошла толкова рано? — подозрително пита и присвива очи. — Надяваш се първа да посрещнеш господин Рот, а? Пристигнала си преди всички, за да направиш добро впечатление?

— Не, разбира се — отговарям. — Едва ли ще бъде впечатлен точно от мен, нали?

Кити ме оглежда от главата до петите, изпъвайки шия, сякаш погледът й не достига достатъчно високо, за да ме види.

— Малко вероятно — съгласява се накрая.

— Мисля, че имам нещо за теб — казвам.

Нетърпеливо ококорва очи.

— Така ли?

— Предполагам.

— Онзи сценарий? На детегледачката?

— Всъщност се оказа доста сполучлив — споделям. — Струва ми се подходящ за Грета.

Кити буквално се завърта на палци като балерина.

— Какво чакаш? — пита тя. — Влизай в офиса ми. Не, почакай, първо ми донеси кафе. Ако искаш, направи и за себе си, и ела — добавя великодушно.

Подавам й сценария и се втурвам към кухнята. Коледното вълнение не ме напуска, докато зареждам машината за еспресо и слагам джезвето за моето капучино. Кити е подранила с два часа. Явно пристигането на бъдещия собственик наистина е важно за нея. И сме само двете!

Офисът е изцяло на мое разположение. Мога да вляза и да я впечатля, без Джон или Шарън да ми се пречкат. Няма документация за подреждане, няма тичане по задачи. Това е шансът ми. Докато внимателно отрязвам парченце лимонова кора и я слагам в чинийката й, виждам, че ръцете ми треперят.

— Заповядай — поднасям й любезно чашата.

— Благодаря — Кити посяга с костеливата си ръка и диамантът на пръстена й проблясва, когато кокетно хваща дръжката от фин китайски порцелан, а моите груби лапи сграбчват голямата ми очукана чаша, на която пише: „Който пази диета, не умира, но и не живее“. — Къде е рецензията ти?

— В главата ми — отговарям, но осъзнавам, че това е дежурната реплика на Шарън, и припряно добавям: — Пристигнах рано, за да я напиша тук, но щом вече си дошла, направо ще ти кажа мнението си.

— Давай — подканва ме тя.

— Романтична комедия — започвам, — казва се „Майката на булката“.

— Заглавието ми харесва — отбелязва Кити.

— Героинята завижда на дъщеря си, която се омъжва, и несъзнателно възпрепятства сватбата. Но после се влюбва в чичото на младоженеца. Той обаче изпитва неприязън към нея, защото се е държала като властна примадона, така накрая й се налага да спасява и сватбата, и своята любов.

— Не зная — колебливо казва Кити. — Не мисля, че Грета ще иска да играе такава кучка. Тя е любимката на Америка.

Е, беше, преди да си признае, че е употребявала повече наркотици от Кийт Ричардс.

— Мисля, че ще се съгласи — уверявам я. — Спомни си „Звездна светлина“ и „Аутсайдери“. Постигна голям успех с тези филми. Щом е решила да се завърне в киното, ролята е подходящо забавна, предизвикателна, енергична…

— Енергична — промърморва Кити.

— Може да получи номинация — естествено, това е наивно, но изпълнителните продуценти обичат да го чуват. — Ще можеш да се похвалиш с участие в осъществяването на две продукции, спечелили Оскар.

— Не просто участвам в осъществяването, аз съм движещата сила — гордо заявява Кити. — Казваш, че историята е забавна?

— Мисля, че притежава всичко, което липсваше на „Клуб Първа съпруга“, а филмът все пак стана хит — изтъквам и изваждам най-силния си коз. — Плюс това не се намират много страхотни главни роли в романтични филми за по-възрастни актриси.

— Грета не е възрастна — възразява тя.

— Но не е и на годините на Кейт Хъдзън — казвам. — Или на Натали Портмън. Знаеш как е на кастингите, Кити.

— Ммм — отвръща уклончиво, но поне не ме отпраща.

— Майката, която се казва Даян, е единствената централна роля, а всички останали ще бъдат просто типажи. Действието не се развива на различни места, така че заснемането ще излезе евтино. Може да се получи нов „Време за мъже“ или „Четири сватби“.

Кити преплита костеливите си пръсти.

— Напиши рецензия — настоява. — Постарай се да бъде впечатляваща. Осигури ми нещо, с което мога да привлека внимание. Направи я интригуваща за Грета. Може би ще постигнем нещо.

Иска ми се да попитам дали това означава, че получавам повишение, но погледът на Кити е смразяващ.

— Побързай — изръмжава тя. — Разполагаме само с няколко часа.

След четиридесет минути й занасям листовете, прихванати с телбод. Пръстите ми са схванати от писане. Офисът е пълен с хора, макар все още да е рано. Очевидно никой не иска да закъснее, когато новият шеф е тук.

— Благодаря — казва Кити, докато се въртя около бюрото й. Закрива телефонната слушалка с длан. — Нещо друго?

— Аз… не, но…

— Какво?

Надявах се да го прочете или да ме накара да почакам, докато се обади на Грета Гордън. Да направи нещо.

— Нищо — отговарям.

— Отскочи до „Старбъкс“ и ми донеси обезмаслено фрапучино — заявява нехайно и това е всичко.

Честно казано, не зная защо си въобразявах, че ще бъде различно. Никога не съм имала късмет, нали?

— Не унивай, Анна — раздразнително казва тя, когато тръгвам към вратата с наведена глава.

Връщам се от „Старбъкс“ в ужасно настроение. Чувствах се толкова потисната и отчаяна, че си поръчах малинов чай с лед и питка със сирене и лакомо ги излапах, преди да свия зад ъгъла. Не помогнаха, а само ме накараха да се почувствам още по-дебела. Винаги, когато се тъпча, става така, но продължавам, което е признак на лудост, нали? Бих могла да създам своя версия на онази песен на „Върв“, „Drugs Dont Work“7 и да я нарека „Тестените изделия не действат“.

— Имаш посетител, в приемната е — тихо съобщава Клер, когато й подавам фрапучиното на Кити. Не обича да чува гласовете на секретарките.

Посетител? Никой не идва при мен.

— Кой е?

— Някой си Чарлс Доусън. Казва, че е донесъл романа, който си поискала.

— А… о… добре — въздъхвам.

— Знае, че си тук, защото му казах — услужливо добавя тя. — Да го повикам ли?