— Добра работа — просъсква тя и хвърля злобен поглед към офиса на Майк. — Продължавай в същия дух.

Изпивам кафето и започвам да треперя. След две дози кофеин през последните два часа търся дъвка, за да спра тракането на зъбите си, но това не е голям проблем. Напрежението е извор на енергия. Човек изпитва нужда да се залови с нещо ползотворно.

Поглеждам към Джон. Седи приведен над бюрото си, закрил лице с ръка, за да не виждам какво говори в слушалката, тихо и припряно. Като че ли ме интересува. Харесва му да се вживява в ролята на Джери Макгуайър. Мистър Суперагент.

— Какво е това?

Вдигам поглед и виждам Шарън, застанала до бюрото ми, да прелиства сценария на Триш.

— „Майката на булката“? — пита тя. — От Триш Евънс. Кога пристигна?

Светкавично го грабвам.

— Мой е.

Протяга ръка и сребристият лак на ноктите й заблестява.

— Всъщност принадлежи на компанията — заявява тя. — Дай ми го.

Заключвам го в долното чекмедже на бюрото си. По лъчезарното лице на Шарън плъзва червенина. Смръщва вежди.

— Аз съм изпълнителен продуцент — казва тя. — Заемам по-висша длъжност от теб.

— Работя за Кити — напомням й. — Или вече трябва да докладвам на теб? Не съм получила такива инструкции.

Шарън мята къдрици.

— Май ще трябва да се обадя в „Личен състав“, за да уредя това! — заплашва.

Отпивам глътка кафе.

— О, така ли? — пита Кити с леден тон. Видяла е всичко от офиса си и се е промъкнала зад гърба й, бавно и безшумно като хищна котка.

Шарън подскача като ужилена.

— О, здрасти, Кити — опомня се и предизвикателно се обръща към нея. — Може би ще ми помогнеш да убедя Анна, че всички получени сценарии са адресирани до агенцията, а не само до Анна Браун.

— Или до Кити Симпсън? — пита Кити тихо, но заплашително.

Господи, страхотно е. Като в научнопопулярен филм по Би Би Си 2, в който младият лъв дръзва да се опълчи срещу стария.

— Точно така — невъзмутимо отвръща Шарън. — Работим като екип и трябва да споделяме находките си.

Това е такава глупост, че докато отпивам от чашката, не мога да сдържа подигравателния си смях и в носа ми влиза кафе и ме задавя. „Уининг Пръдакшънс“ не е „екип“, а гнездо на оси, изтъкано от недоверие и омраза. И алчност.

— Чудесна идея — спокойно заговаря Кити. — Защо не изтичаш до офиса на Майк и не ми донесеш копия от всичко, върху което работи? Тогава и ние ще ти изпратим копие от откритието на Анна — властно се подпира с костеливата си ръка на мекото ми рамо. С периферното си зрение улавям блясъка на огромния й жълт диамант.

Шарън напразно се мъчи да измисли остроумен отговор.

— Не мога да взема нещата на Майк — казва накрая. — Но ще ви изпращам всичко, което аз открия.

— Не, благодаря — рязко отвръща Кити. — Нямам нужда от съвети как да лакирам ноктите си или да се гримирам.

Шарън се оттегля ядосана и промърморва под носа си така силно, че всички да я чуят:

— Напротив, имаш.

Веднага щом малкото й стегнато задниче изчезва от погледа ни, Кити пита:

— На какво попадна? Нещо ценно ли е?

— Съмнявам се — отговарям. — Първи опит на една детегледачка.

— Е, добре. Все пак не й го давай. И не стой със скръстени ръце, Анна. Ели Рот пристига утре.



Най-сетне се прибирам у дома, натоварена със сценарии за четене. Иска ми се само да отскоча до близкия магазин за бутилка вино. Може би три-четири готови коктейла. И една „Снежинка“. Да си претопля замразена храна от „Маркс енд Спенсър“. И да взема гореща вана с пяна „Мейти“, а после да облека дългия си, овехтял и леко посивял хавлиен халат, да седна и да се натъпча до пръсване.

О, звучи много примамливо. Тъкмо започвам да се отпускам от напрежението през деня, влизам у дома и дочувам нечии ридания.

Стоварвам багажа си на дивана. Джанет се е свила на кълбо, обляна в сълзи.

— Какво има? — питам.

— Джино — отвръща ми хлипайки.

Разбира се, че проблемът е Джино. Нейният приятел-безделник, италиански граф или нещо подобно. Наследил е куп пари от баща си, собственик на автомобилна компания, и сега си е поставил за цел да се отърве от тях колкото е възможно по-скоро. Джино е типичен двуличник. Твърди, че изповядва социалистически и анархистки принципи, а в същото време прекарва времето си в скъпи клубове, излиза с модели и се присмива на бедните.

Никак не ми се нрави.

— Какво е направил този път?

— Заряааза меее — проплаква тя. — Бяхме в „Браунс“ и изведнъж ми заяви, че било крайно време да си потърси нещо ново. Ходи с Катерина Перешкова!

— Коя?

— Не може да не си чувала за нея. Миналата седмица се появи в „Къмпани“. Снимала се е за немския „Вог“ — хленчи Джанет. — В момента е много нашумяла! Когато го попитах защо, той сви рамене и каза, че задникът ми бил твърде голям. Пищните форми не били на мода… и ме нарече Джанет, а не Джей-Ми!

Поглеждам невероятно стройното й тяло и стегнатия й задник. Не би могъл да се нарече дори леко закръглен.

— Какви пищни форми? — питам. — Сигурно носиш тридесет и четвърти номер. Формите ти не са пищни.

— Това е мярка за манекенки — проплаква Джанет. — Дебела съм! Нося тридесет и осми — засрамено прошепва тя и отново избухва в плач.

— О, разбирам — опитвам се да проявя съчувствие. Но за съжаление след съжителството ми с фотомодели зная, че е права. Джанет изглежда почти като анорексичка, но това „почти“ в нейния свят е равнозначно на „твърде пълна“. Лили има по-подходяща фигура за манекенка — кльощаво тяло с изпъкнали кости, без грам тлъстина. А типове като Джино сменят гаджетата си модели както часовниците и колите си. Преди месец бе модерно да излизат с леко закръглени красавици като Кейт Хъдзън и Катрин Зита-Джоунс, но сега хитът отново са фиданките и измършавелите наркоманки, а малкото съвършено задниче на Джанет не се вмества в тази линия. Затова Чаровният принц я е изоставил.

— Обещах му, че ще пазя диета — ридае тя. — Но той каза, че никога няма да стана достатъчно слаба, и дори заяви, че остарявам.

— Джино е леке.

— Не, беше откровен — изхлипва Джанет.

— Просто злобее. Погледни се, можеш да си намериш някой далеч по-свестен.

— Но той е милионер — отвръща тя. — И граф. Можех да стана графиня.

— Тези италиански титли вървят по десет за пени. Сигурно е купил своята по обява в някое списание, като е платил двайсет евро за удостоверение.

— Така ли мислиш?

— Сигурна съм — уверявам я. — А и след няколко години няма да му останат никакви пари. Ще дойде при теб и ще те моли отново да се съберете, но ти вече ще живееш с Бил Гейтс.

— Той е женен — казва Джанет с тъга, — проверих.

— Стой тук — нареждам й. — Ще отскоча до магазинчето да взема нещо за пиене, а после ще се отбия в „Златния дракон“ за китайска храна.

Джанет ококорва очи.

— Знаеш ли колко калории има в това нещо?

— Китайците го ядат, нали? А всичките са слаби.

— Предполагам, че веднъж няма да навреди — колебливо мънка тя. — Все пак ми избери нещо от диетичното меню.

— Добре.

Пъхва ръка в чантичката си „Прада“ и ми подава две банкноти по двайсет лири.

— Не се безпокой, аз черпя.

— Стига глупости, Анна — упреква ме съквартирантката ми и изтрива очи. — Всички знаем, че си бедна.

Стоим до късно, пием коктейли (за мен ром с кока-кола, а за нея джин с тоник, за който я излъгах, че е диетичен) и ядем хапки „Дим сум“ и скариди със спагети „До мейн“. За тях също й казах, че са диетични. Джанет изяжда по-голямата част и кой би могъл да я упрекне? Навярно не се е хранила до насита от пет години.

Накрая ме прегръща.

— Излизам — заявява.

Примигвам.

— Сигурна ли си? Малко си замаяна.

Тя се поклаща опасно, докато крачи из стаята, а още не сме пуснали песни на Джей Ло. Обича да ги пее. Има дори свои версии на някои текстове. Не може нито да рецитира като рапър, нито да пее, но това не я спира.

— Добре съм — казва. — Чувшштвам ше чудешно. Нощта едва започва, искаш ли да дойдеш с мен по клубовете?

Потупвам купчината папки.

— Имам работа.

— Не се тревожи, че няма да те пуснат — успокоява ме тя. — Няма проблем, щом си с мен. Само ще кажа: „Приятелки сме. Тя е с мен“ — махва великодушно с ръка. — Ще кажа: „Разкарай се, глупак, Джей-Ми и Анна Би ще ви разбият“.

— Иска ми се да разбия всички в някой клуб, но за съжаление трябва да се закотвя в този апартамент и да работя.

Джанет кимва.

— Добре! — взема палтото си. — Но да знаеш, че не изглеждаш толкова зле, колкото мислиш, а ако изглеждаш, сама си си виновна, нали разбираш какво искам да кажа?

— Хм, да.

— Чао — казва тя и след нея остава мирис на „Дюн“ и джин с тоник.

Поглеждам часовника си. Дванайсет без петнайсет. Приспива ми се от алкохола, но не бива да се предавам на съня. Трябва да прочета част от тези сценарии. Поне няколко.

Приготвям си кафе и прелиствам първия от купчината. Главоболието ми веднага се връща. Защо хората пишат подобни неща? Философски, претенциозни „инди“ филмчета, наивни романтични комедии, безброй плагиатски опити за британска версия на историята за отвлечената дъщеря на президента (прозявам се) или за закоравял крадец, принуден да се оттегли в пенсия, когато при последния голям удар…

Еуфорията от рома с кока-кола отшумява и започва да ме наляга умора. Безсмислено е. Няма да открия това, което търся, защото няма нищо стойностно, само милиони скапани сценарии. Кити ще ме уволни и няма да постигна нищо в живота си.

В отчаянието си вземам сценария на Триш. Трябва да го прочета от край до край. Защо, защо й обещах да й дам бележките си и съвет за следващия? Няма да мога да си легна до два часа.

Разсеяно преглеждам първата страница. После втората. И третата. И бавно оставям чашата си с кафе.

Не мога да повярвам. Комедията е забавна, динамична, с правдоподобни герои. Искам да разбера какво става по-нататък! Продължавам да чета и да прелиствам. Разсмива ме, има малко еротика и събужда чувства, като най-добрите комедии. Освен това няма нужда от много специални ефекти. Би могло да излезе евтино заснет филм, който да донесе милиони.