Мамка му. Пет пари не давам за сестринската обич и женската солидарност. Мразя всички красиви жени и искрено се надявам Роб да се изплюва във всяка чаша кафе на Шарън.

— Анна? — обръща се Кити към мен. — Попадна ли на нещо интересно?

Сещам се за визитката на Чарлс Доусън в джоба си.

— Може би — отговарям замислено.

— Е, действай — настойчиво казва тя. — Щом Майк е узнал, скоро всички ще разберат. Няма време за губене! Възможно е новият собственик да пристигне утре.

— Ели Рот ще дойде тук? — пита Джон.

— Всеки момент — отговаря Кити. — Затова трябва да бъдем подготвени. Компанията ни е на пазара, хора!

Държа да отбележа, че мразя и Кити, макар да не е от най-красивите жени.



— Ало? Лейди Картрайт ли е на телефона?

— Не — казва някой с говор, характерен за източните предградия. — Нейна милост не си е у дома. Да предам ли нещо?

— Всъщност не търся нея — обяснявам. — Опитвам се да се свържа с детегледачката Триш Евънс.

— Същата на телефона — казва жената с нежен като ренде глас. — Какво искате?

Явно съм тръгнала за зелен хайвер и се чудя дали да не затворя.

— От агенция „Идеални детегледачки“ ли сте? — продължава тя. — Защото вече ви казах, че не мога отново да се разменя с друга детегледачка. Предложиха ми с четири хиляди повече, за да остана. И собствена кола. Освен това ми писна да се местя.

— Не съм от агенцията — успявам да вметна.

— Значи сте от „Помощ за майката“? — пита подозрително.

— Не се опитвам да ви скроя номер — успокоявам я. — Чувала съм, че в този бранш конкуренцията е ужасно непочтена.

— Не знаете и половината от истината — промърморва тя.

— Онзи ден се запознах с брата на лейди Картрайт.

— Особняк — отзовава се жената силно и ясно.

Неволно започвам да се питам къде ли са малките Картрайт в момента.

— Е, той ви препоръча като сценарист — послъгвам.

— Така ли? Необичайно за него. Мисли се за Чарлс Дикенс — изсумтява Триш. — Какво точно каза?

— Спомена за ваш сценарий и ми хрумна, че можем да се видим някъде на кафе.

— Серийна убийца ли сте? — изведнъж пита тя.

— Не — отвръщам.

— Е, откъде мога да бъда сигурна?

— Можете да попитате Чарлс.

Приема този отговор с обяснимо пренебрежение.

— Слушайте — казвам отчаяно. — Просто бих искала да се срещна с вас на обществено място. Без никакви хладни оръжия и вани с киселина. Казвам се Анна. Анна Браун, и работя за продуцентска компания. Търся добри сценарии.

— Добре — отстъпва тя. — В един започва обедната ми почивка, но трябва да дойдете тук. Нямам време да се лашкам с метрото или друг транспорт.

— Дайте ми адреса — настоявам. Е, лесен е, Лейди К. живее в Олбъни, Пикадили. На една пряка от мен. Която ми се струва милиони километри.



Това е напълно безсмислено.

Стоя на входа на един от най-разкошните имоти под наем (колите отпред са „Бентли“, „Ролс-Ройс“ и едно „Лабморгини“, все ултра нови модели) и разговарям с някакъв надменен портиер. Готова съм да потъна в земята от срам и навярно само си губя времето в обедната почивка.

От друга страна, успях да се измъкна от офиса. Имах нужда от това.

Не бих могла да изтърпя мърморенето на Джон за Майк и истеричните викове на Кити, която само търси върху кого да излее гнева си. Най-непоносимо е да седя там и да мисля за хубавата Шарън и напълно незаслуженото й повишение, което аз трябваше да получа преди месеци. Затова може би си струва да слушам този портиер, който ме предупреждава, че ако от апартамент 7 Е не вдигнат домофона скоро, ще се наложи незабавно да напусна сградата, защото не е позволено „да се мотаят“ външни лица. Мога да отида в някое кафене и да потъна в самосъжаление. Или да ползвам почивен следобед и да си похленча у дома. Каква примамлива идея!

— Слушайте, госпожице, трябва да… О.? Да? Ало? Госпожице Евънс? Да, някаква млада… дама ви чака на партера.

Затваря, явно изненадан, че наистина ме очакват.

— Веднага ще слезе, госпожо — уведомява ме той.

Детегледачката се появява след минута. Несъмнено е любимка на портиерите тук. Докато тича по коридора, стъпките й отекват по старите каменни плочи.

— По дяволите! — почти изкрещява тя. — Едва успях да накарам малките да кротуват, докато вдигна проклетия телефон. Нали няма проблем?

— Няма — процеждам през зъби.

Подава ми ръка.

— Аз съм Триш. Наблизо има свястно кафене. Готвачката ще гледа децата, докато съм в обедна почивка.

Мрачно хващам ръката й. Голям късмет, няма що!

Триш е невероятна, изваяна, безспорна красавица. Да изброя ли прелестите й? Дълги изрусени коси, крака като на расов арабски жребец, гладка, свежа кожа с естествена руменина по високите скули, които са гаранция, че ще изглежда добре дори на шейсет. Големи зелени очи с гъсти, тъмни мигли. Чувствени устни. Ако Кейт Мос беше малко по-мургава и беше блондинка, навярно щеше да изглежда като нея.

Едва се сдържам да не избухна в плач. Няма начин тази кукла Барби да е написала нещо поне донякъде интересно.

— Радваш се, че си намерила повод да се измъкнеш от офиса, а? — пита тя с неустоима усмивка. — Когато работех като секретарка, едва издържах. Искаш ли цигара?

— Хм, не, благодаря — озъртам се за кафене и виждам пред себе си надписа „Коста Кофи“, който ме приканва като ангел на кофеиновото милосърдие. — Само ще пийнем по едно кафе набързо и ще ми разкажеш за творенията си. Но не мога да ти обещая нищо — бързам да добавя. — Просто искам да се опознаем.

— Не е нужно да ме опознаваш — казва тя. — Достатъчно е да прочетеш сценария ми, щото е страхотен.

Леко се усмихвам.

— Не се и съмнявам.

Отговаря на усмивката ми.

— Не мога да повярвам, че наистина разговарям с теб. Такава късметлийка съм!

Сядаме в „Коста Кофи“ и поръчваме за мен капучино, а за нея — чисто, без кофеин.

— Навярно пазиш диета — изричам намръщено.

— Налага се — казва тя. — Момиче като мен. Нямам си нищо. Не можах да завърша университет. Работих на няколко места като сервитьорка и секретарка по заместване и накрая станах детегледачка. Плащат добре, но мразя тази работа — разпалено разказва Триш. — Искам да се омъжа. Старомодно, нали? — казва със самоирония. — Но това е единственият ми шанс.

— Защо мразиш работата като детегледачка? — питам я. — Щом е толкова добре платена…

— Наистина е така — потвърждава, — но се отнасят с теб като със слугиня. И те карат да тъпчеш хлапаците с отвратителни неща, които те не искат да ядат. Макробиотици. По-скоро макробоклуци.

Засмивам се. Всъщност жената изглежда доста свястна за малка чаровна хитруша.

— На лейди К. не й пука за децата й — казва тя. — Сърцето ми се къса, като гледам как се мъчат да я зарадват. Подаряват й рисунки, а тя просто ги изхвърля и когато ги намерят, започват да плачат. Поставям ги в рамки и ги лъжа, че тя го е направила.

Отново се усмихвам.

— Значи искаш да се омъжиш по сметка?

— Не мога да си позволя апартамент — отвръща Триш. — Всъщност не мога да си позволя нищо. Човек трябва да знае интереса си, нали?

— Предполагам.

— Може би, ако прочетеш сценария ми, ще решиш, че струва милион лири — казва тя с надежда. — Тогава няма да се наложи да се омъжвам.

— И ще престанеш да пазиш диета?

— И още как! — откликва тя. — Мога да унищожа един „Макдоналдс“. Не съм яла сандвич от „Макдоналдс“ от месеци. Лигите ми потичат.

— О, престани.

— Голям сочен бургер с пържени картофки и три дози кетчуп — изкушава ме тя.

— Не се безпокой. Няма да качиш нито грам. Но едва ли ще получиш милион лири.

— Е, добре — свива рамене. — Знаех си, че звучи прекалено хубаво, за да е истина.

— Съжалявам, ако съм ти създала погрешно впечатление — казвам аз и за своя изненада съм искрена. Момичето започва да ми харесва. — Точно сега просто търся проекти. Всякакви. Давам ти честна дума, че ще прегледам и твоя, но те предупреждавам, че отхвърляме почти всеки сценарий.

— И защо? — любопитства Триш.

— Защото са пълен боклук.

— Е, поне си откровена. Но аз няма за какво да се безпокоя, защото моят сценарий не е боклук — казва тя и го изважда от чантата си. Подготвила го е според изискванията, в добър формат, перфориран на точните места.

Струва ми се забавна и не искам да я разочаровам.

— Трябва да знаеш, че всички кандидати твърдят същото — осведомявам я, — но почти винаги се оказва, че грешат. Така че, моля те, не се обиждай, ако проектът ти не е подходящ за нас. Може би ще бъде одобрен от някой друг…

— Ясни сте ми — заявява с усмивка. — Опитвате се тактично да ме разкарате. Не съм глупачка, честна дума. Просто бях мързелива в училище. Ако не ви хареса, няма да се сърдя. Трудно е да накараш някого от продуцентска къща дори да прочете сценария ти.

— Ако не ми хареса, в което съм убедена, ще ти се обадя и ще ти дам насоки за следващия. Съгласна ли си?

— Добре — отвръща тя. — Доходна работа ли е четенето на сценарии?

— Не. Шибана.

— Винаги е така, нали? — въздъхва. — Най-високоплатени са скучните работи. Затова толкова много хора стават адвокати.



Колкото и да е удивително, когато се връщам на бюрото си, настроението ми е малко по-добро. Триш наистина е забавна. Няма вина, че е зашеметяващо красива, нали?

Оставям сценария й в единия ъгъл и се обаждам по телефона на няколко места, като се опитвам да си придавам важност.

— Да, Кити иска най-добрите ви творби. Веднага. И нека не бъдат от рода на онази история за двете джуджета-клоуни, която ми изпратихте миналата седмица.

— Ало. Да, разбрах, че вече сте подготвили сценария на „За вечни времена“. Имате ли възможност да ни го изпратите? В офиса на Кити, за Анна Браун…

Не зная дали ще има някаква полза, но поне върша нещо смислено. Настойчивостта ми среща одобрение. Когато минава покрай мен, Кити повдига палци. За мое удивление, след минута дори се връща с чаша кафе за мен.