Луиз Бегшоу - Родена в понеделник

— И така, сега, повече от всякога, филмите въплъщават творческия дух на Обединеното кралство. А богатото културно разнообразие…

Зяпам конферансието и се старая да не изглеждам твърде отегчена. Трудно е. Уморена съм. Работният ми ден бе дълъг и краят му все още не се вижда. Шефката ми, Кити Симпсън, е поканена на тази дивотия и естествено е решила да си придаде важност, като заведе и асистентката си, защото почерпката струва две хиляди лири на човек. Това е поредният благотворителен прием на филмовата индустрия, на който скъпоплатени актьори, режисьори, импресарии и продуценти уж събират средства за борбата срещу СПИН, а всъщност целта им е да се покажат и да наваксат с клюките. От всичко има в изобилие: купища хайвер, циркови артисти, обикалящи между гостите и гълтащи огън, скъпи мезета, жени със зашеметяващи тоалети, мъже с часовници, чиято цена е шестцифрена сума. Похарчени са най-малко двадесет хилядарки за цветя, които не цъфтят през сезона. Питаш се защо просто не изпратят чек на фондацията на Терънс Хигинс и не си спестят разходите, но, разбира се, тогава не би било забавно.

— Анна — просъсква Кити срещу мен. — Казах да ми донесеш чантата.

— Извинявай — плахо прошепвам в отговор.

— Тук си като моя асистентка. Не бива да се разсейваш — казва тя и тръсва безупречно оформените си коси.

Тази вечер е облечена с екстравагантна рокля с дълъг ръкав и пищна яка, която прикрива бръчките на шията й. Мисля, че е „Армани“. Допълнила е тоалета си с обици, по чиито огромни висулки блестят диаманти, и червена панделка, емблема на борбата срещу СПИН, която, естествено, представлява платинена брошка, обсипана с рубини.

— Не съм те довела, за да стоиш като голям чувал с картофи — продължава да ме хока тя, явно изнервена. — Можеше да положиш малко усилие. Поне да се опиташ да намериш подходяща рокля.

Лицето ми помръква. Мислех, че съм избрала прилична рокля от тъмносиньо кадифе, с прозрачни ръкави, стигаща чак до равните ми обувки.

— Но, предполагам, няма голяма полза — въздъхва Кити, загубила интерес.

Ръстът ми е метър и седемдесет и осем. Имам леко издуто коремче, месести ръце и нос, подобен на човка. Все пак, има неща, които харесвам във външността си. Задникът ми си го бива, не е отпуснат, и краката ми са прави, но се налага да ги прикривам, защото съм доста висока.

Мислех, че тази вечер не изглеждам зле, но явно съм се излъгала. Кити е кльощава жена на възраст, която никой не би отгатнал след множеството пластични операции.

— Тази рокля ми се стори подходяща — смотолевям.

Кити не ми обръща внимание.

— Чантата ми! Донеси я, преди да умра, моля те.

— Добре — въздъхвам. — Имаш ли номер от гардероба?

Свива рамене.

— Загубих го. Просто им я опиши.

— Ще я търсят цяла вечност — възразявам. Тук има над хиляда души. — А и след малко ще говори Марк Суон!

Неговата поява е единственото интересно нещо в тази кошмарна вечер. Бог знае как са успели да го убедят да произнесе реч, та той е най-нашумелият английски режисьор. Спечелил е три Оскара за най-добър филм, а все още не е навършил четиридесет. Толкова е талантлив, че в сравнение с него Сам Мендес изглежда аматьор. Но е и изключително затворен и никога не дава интервюта за пресата. Никакви приеми в Кан, никакви снимки за „Хелоу!“. Продуцент съм и не разбирам защо около режисьорите се шуми толкова. Но все пак искам да чуя какво ще каже Марк Суон. (Е, добре, не съм истински продуцент. Задължението ми е да чета сценарии и да бъда вярното кученце на Кити, но работя с продуценти, което е почти същото.)

— Просто им я опиши — повтаря Кити. — Знаеш как изглежда моята чанта. Черната.

Черната. Супер.

— Можеш ли да бъдеш малко по-…

— Шшт! — просъсква Кити и малките й очи с благоговение приковават поглед в сцената. — Представят го.

Наистина.

— … трети Оскар за „Крал Харълд“… Дами и господа, господин Марк Суон.

Аз също изпъвам шия към сцената. Но Кити е настанена на удобното място. Точно пред мен седи някакъв дебелак с огромна плешива глава. Не се осмелявам да го помоля да се премести. Платил е две хиляди за мястото си, което го прави доста по-важен от мен.

— Благодаря — започва Марк Суон. Има плътен, секси баритон и е много висок. И все пак не успявам да видя как изглежда. — Казано по този начин, звучи направо впечатляващо.

Публиката избухва в истеричен смях.

— Знаете ли, първото, което ми хрумва винаги при подобни прояви, е: Защо просто не напишем чек? — продължава той. — Впрочем, за колко са пазарени тези огнегълтачи?

Още смях, малко по-смутен. Ухилена до уши, се размърдвам на стола си, опитвайки се да го зърна. Вече страшно харесвам този чешит.

— Анна — просъсква Кити с присвити очи. — Глуха ли си?

С неохота ставам.

— Отивам, отивам…

Проправям си път между масите, чувам гневни цъкания с език, когато попреча на някого да вижда Суон за секунда (в момента разказва политически неуместен виц за съпругата на шеф на киностудия и чистач на плувен басейн) и хуквам към фоайето. „Бързо!“ Много искам да чуя речта му. Това е страхотна възможност. Той не се явява пред публика често, не дава интервюта…

— Да? Мога ли да ви помогна? — пита служителката от гардероба с фалшива усмивка.

— Мм, да. Трябва да взема чантата на шефката си.

— Номерът?

— Загубила го е.

— Тогава не мога да ви помогна.

— Черна, без дръжки — настоявам с умоляващ тон. Жената ме измерва с поглед, пълен със заслужено пренебрежение. — Моята е номер триста и шестдесет. Може би е близо.

— Има около петдесет хиляди черни чанти без дръжки близо до номер триста и шестдесет, скъпа.

— Слушайте — отчаяно казвам аз. — Ще пропусна речта на Марк Суон…

— Отби се тук по-рано — омеква служителката. — Красавец е, нали?

— Не зная. Няма да мога да го видя.

— Да — замечтано продължава жената. — Красив е. Висок, мургав хубавец. Каза, че харесва косите ми — добавя тя и кокетно завърта глава.

— Има прекрасен глас — казвам. — Наистина не искам да го пропусна. Мога ли сама да надникна тук? Зная как изглежда чантата, горе-долу.

— Заповядай — отвръща гардеробиерката, свивайки рамене.

Гмурвам се в огромното помещение и безпомощно ровя сред кожените палта (от естествена кожа) и якета в търсене на трудно определимата, без особени белези чанта „Прада“ на Кити. Всички чанти изглеждат еднакви. Сега разбирам защо служителката толкова настояваше за номера. Безсмислено е. Двадесет минути вече безнадеждно тършувам и си представям как Суон подхвърля шеги с топлия си глас и се подиграва на надутите важни клечки.

Във Великобритания няма много наистина добри кинотворци, а пропускам шанса си да видя най-талантливия от тях. И естествено, Кити само ще ме нахока, че съм загубила проклетата й скапана чанта.

— Извинете.

Обръщам се в мрачната гардеробна и виждам висок мъж с брада и черна вратовръзка, който се опитва да се промъкне покрай мен.

— Не очаквах да заваря някого тук — казва.

— Ааа… Дано няма нищо нередно, колежката ви каза, че мога да потърся чантата си.

— Не съм неин колега, а правя същото като вас — обяснява непознатият със съчувствие. — Загубили сте номера?

— Шефката ми е загубила своя.

— Милиони черни палта — казва той с въздишка. — Защо избрах точно черно?

— Лош късмет, а?

Съгласява се и ми се усмихва. Изглежда доста привлекателен, доколкото мога да видя в полумрака. С широки, мускулести рамене.

— Откога сте тук?

— Вече почти половин час — въздъхвам. — Пропуснах цялата реч на Марк Суон.

Замълчава за миг.

— Боя се, че да. Но не я биваше кой знае колко.

— Преди да изляза, ми се стори доста забавен — възразявам. — Не говори превзето и надменно като останалите звезди. Дори не се преструва на поласкан.

— Така е.

— Странно е, като се има предвид, че страни от хората.

— Защо? — пита той и започва да рови сред палтата.

— Е — разпалвам се аз, — всички, които избягват компания, са чудаци, нали? Мислят се за толкова важни, че вечно трябва да се крият. Това е признак на патологична самовлюбеност. Например Стенли Кубрик.

— Може би просто не желае да го преследват — любезно изтъква той. — Все пак, дойде тук тази вечер.

Подсмърквам с раздразнение.

— Някой трябва да му напомни, че не е Том Круз.

— Предполагам, че го знае — отвръща мъжът и замислено поглажда брадата си.

— Но ми се стори забавен. Хареса ми — казвам. — Жалко, че не можах да го чуя. Исках да видя как изглежда, нали разбирате. Няма да имам друга възможност.

— Намерих го — заявява той тържествувайки и сваля красив черен балтон от закачалката. — Каква е чантата, която търсите?

— „Прада“, без дръжки. Трябва да е някъде около номер триста. Но вие тръгвайте — казвам. — Няма смисъл и двамата да се врем в тази дупка.

— Бившата ми приятелка имаше такава — казва той. — Случайно да е тази?

Истинско чудо. Пъхва ръка в купчината чанти и безпогрешно издърпва тази на Кити. Бързо я отварям. Да, наистина е нейната. Вътре са визитките й, цигарите, талонът за козметични процедури в салон „Ив Лом“.

— О, вие сте гений — възкликвам. — Толкова съм ви благодарна.

— Винаги съм готов да помогна на хубаво момиче — казва той с лек поклон.

„Хубаво момиче!“ Хм. Сигурно тук е по-тъмно, отколкото предполагах.

— Кой е тук? Не можете да влезете всички! — провиква се гардеробиерката и се устремява към нас. — Позволявам си пет минути почивка и всеки… О… — внезапно застива. — Извинявайте! Не беше нужно да влизате. Веднага щях да го намеря — казва тя, разтапяйки се от любезност.

— Загубих номера си — извинява се непознатият.

— Запомних как изглежда палтото ви, господин Суон.