Катрин Каултър - Робинята

Той погледна не към нея, а по-скоро към огромното платно, което бясно плющеше над главите им. Вдигна ръката си да изсъхне и да определи точната посока на вятъра. Отвърна с пълно безразличие:

— Защо мислиш, че съм те зяпал?

— Зяпаше ме. Помня как почувствах, че някой се е вторачил в мен и затова извих нагоре очи. Ти стоеше там като истукан и ме пронизваше с поглед.

Той сви рамене.

— Вярно е, няма защо да се препираме. Не знам защо. Просто щом те зърнах, не можах да откъсна очи. После ти ме погледна и както те смятах за напълно сломена, изведнъж, съвсем внезапно, в очите ти проблесна такава ярост, такова непокорство, че аз още повече се захласнах. Не можех да те разбера. Ти разпали любопитството ми.

Тя не продума.

— Сетне забелязах Таби. Много е странно. Никога не съм изпитвал особена слабост към децата. Но като го видях, в мен се отприщиха неудържими чувства. Тогава не можех да си ги обясня, нито пък сега, но занапред ще закрилям Таби от всякакви беди.

— Значи затова дойде да ме спасиш, така ли? Заради чувствата си към Таби? Искаше само него, но трябваше да вземеш и мен, за да го направиш щастлив.

— Да, май че е точно тъй, макар и ти да предизвикваше любопитството ми.

— След време ще се отърсиш от тези странни чувства към братчето ми. Ти си мъж, а мъжете не обичат децата по същия начин, както жените. Те се гордеят с тях, ако се отличат в нещо, което те почитат, но да ги обсипват с обич, с внимание, им се отдава по-лесно на думи, отколкото на дело.

— Изглеждаш прекалено веща за годините си — каза той с неприкрита насмешка и обърна очи към брега, а не към нея. — Думите ти навярно важат за мъжете в твоята страна, макар да не съм убеден в това. Мъжете са си мъже. Баща ми обича и мен, и моите братя. И привързаността му към нас е несъмнена. Като деца хем ни побийваше, хем ни хвалеше и неуморно ни поучаваше. А колкото до чувствата ми към Таби, представа си нямаш що за човек съм и какво ще изпитвам или не към него след една или след пет години.

— Той не ти е роднина. Не е от твоята кръв. Знам, че мъжете отдават значение на това. Щом се прибереш у дома, лесно ще забравиш Таби. Какво ще каже жена ти, като й заведеш дете?

— Не съм женен.

— Мъжете трябва да се женят, за да имат наследници. Скоро ще се ожениш. Още си млад, но не чак толкова. Мъжете трябва да създават потомство, докато са млади, иначе семето им губи силата си. Да, ще се сдобиеш с жена и да не би да смяташ, че тя ще се грижи за Таби? Ами ако се отнася лошо с него? Не е честно, Мерик. Затуй трябва да ми позволиш да го откупя от теб, преди чувствата ти да са изстинали към него, преди жена ти да го е наранила или да си го продал.

— По-сладкодумна си и от скалд, но брътвежите ти са лишени от капчица истина. И престани да повдигаш този въпрос. Нямаш сребро, нямаш нищо, камо ли да купиш трима роби.

— Мога да намеря сребро колкото щеш, много повече от това, което такъв като теб би могъл да спечели от търговия или от грабежи.

— Да не би да долавям злоба в обидата ти? Да не би да имаш богати родители или роднини? За такова сребро ли говориш?

— Може би.

— „Може би“ е дума за шикалкавене. Истината се изплъзва върху чевръстия ти език като жаба през блатна тръстика. Ако съществува човек, който да те откупи, кажи, ще си помисля. Мога да пратя някого и да попитам дали още те иска, дали изобщо те помни, теб или детето. Но ако е мъж, сигурно ще те е забравил, понеже е неспособен на дълбока любов или привързаност.

Забеляза, че мислите й запрепускаха трескаво, лицето й безброй пъти смени изражението си. Зачака отговора й. Кой знае с какви лъжи щеше да го обсипе. Малко се изненада, когато тя шумно въздъхна и промълви:

— Нищо не мога да ти кажа. Има такъв човек, но не съм сигурна в него. Може той да не е вече там. Но, слушай, преди години зарових малко сребро. Да, честно ти казвам. Имам скрито съкровище.

— О, най-после изтърси лъжата. — Той вдигна едната си вежда. — Точно за туй премеждие ли говореше?

— Ти ми се подиграваш, викинг. Човек като теб никога не би могъл да разбере.

— Човек като мен? Струва ми се каза, че съм бил различен.

— Пак си викинг. Оставаш си воин, въпреки че понякога си търговец, и не би се поколебал да убиеш, за да постигнеш целта си. Приемам те такъв, какъвто си. Знам повече за навиците ти, отколкото можеш да си представиш. Пък и през изтеклите две години научих някои неща. Разбрах, че ако ти липсва смирение, макар и привидно, без време ще изгниеш в някоя канавка или ще те пребият до смърт.

— Значи имаш близки, които ще те откупят, стига да успееш да ги известиш, и които ще искат да се върнеш при тях.

Той се загледа умислен в нозете си — големи, силни и загорели като ръцете му. Наведе се и почеса палеца си. Тя забеляза, че никой от мъжете на лодката не носи ботуши или обувки. Всичките им вещи и дрехи бяха в сандъците, върху които седяха. Той рече бавно, без да вдига очи към нея:

— Странно. Не желаеш да ми откриеш нищо, защото се боиш, че посланието ти може да попадне в чужди ръце.

Тогава я погледна и видя, че е пребледняла. Навярно приемаше всяка принуда да му каже истината като предизвикателство, а ако той случайно я налучкаше, тя се изписваше по лицето й по-ясно и от момински свян.

Млъкна и се наклони към стария Фиррен. Дълго не й продума, а когато заговори, тя се сепна — толкова дълбоко бе погълната и обсебена от собствените си мисли.

— Името ти — Ларен, е странно. Откъде си?

Тя застана нащрек, изпълнена с подозрения, и отвърна само:

— Далече от Киев.

— Но не много далече от Норвегия? А от Англия? От Ирландия?

— Това не те засяга.

Реши да не се впряга от високомерието й, а да се забавлява. Иначе трябваше да й извие врата.

— Очите ти са по-скоро сиви, отколкото сини на ярката светлина.

— Не много често срещан цвят по моя край, това ли искаш да кажеш? Напротив. А твоите очи, Мерик, са сини като ясното лятно небе над главите ни, прекалено чисти и прозрачни, за да са безобидни. Да, в дълбините им може да се спотайва притворство и спокойно биха могли да заблудят всеки, който се взре в тях. Очите ти са досущ като на сънародниците ти. Виж Олег ей там. Неговите са по-тъмни, но въпреки това са горе-долу същите.

— Роран има черни очи.

— Оня с едното ухо ли? Той прилича на арабин. Едва ли е викинг.

„Арабин значи“, помисли си той. „Откъде ли е дошла, преди да се озове в Киев? От Миклагард? От Халифата? Или чак от България?“

— Убедена съм, че не е от вашите земи.

— Той е от датска Англия, близо до Йорк. Майка му е саксонка, но баща му е викингски търговец.

Тя кимна.

„Явно знае къде е датска Англия — мина му през ума, или поне е чувала за нея.“

Олег се провикна:

— Мерик, Елър надушва нещо.

— Какво значи това? — попита тя.

— Елър притежава невероятен нюх. Стой до мен и не мърдай, защото трябва светкавично да се изнесем в средата на реката.

— Не виждам никого на брега. Никого и нищо.

— Няма значение. Веднъж пренебрегнах нюха на Елър и това ми струва страшно скъпо. Никога няма да повторя тази грешка. А сега мълчи и дръж главата си наведена.

Мъжете притихнаха и отново напрегнаха мишци, за да обърнат лодката по мощното течение и да се отдалечат по-бързо от онова, което дразнеше носа на Елър. Вятърът се усили към средата на реката и те вързаха огромното насмолено платно, чиито черни, зелени и златни квадрати се открояваха ясно на следобедното слънце. Четирима мъже хващаха въжетата и ги опъваха, когато те се понасяха срещу вятъра, и ги отпускаха, щом платното се издуеше от поривистия му полъх.

Тя се извърна и видя на брега да се трупат въоръжени с копия и камъни хора, които крещяха и им се заканваха. Изглеждаха настръхнали. И въпреки това как биха могли да напакостят на викингската лодка?

Наклони глава назад и задиша дълбоко свежия въздух. Чувстваше, че Мерик си играе с нея, убедена беше в това, но нямаше да му каже нищо повече, просто не можеше да рискува. Той бе твърде близо до истината, а тя — твърде наплашена. Не, бъдещето зависи от нея, ще стане онова, което тя реши. Тя ще го чертае, тя и никой друг. Докато речният бриз разхлаждаше челото й и караше клепачите й да натежават, тя отново усети вкуса на свободата. Може би най-сетне бе свободна. И тя, и Таби.

Погледна към братчето си, седнало върху коляното на Клив и притиснато до гърдите му. Премести очи към отвратителния белег върху лицето на Клив и се запита коя ли зла господарка е заповядала да го обезобразят така. Какво ли провинение е могло да предизвика подобно наказание? Но без белега той би бил хубав мъж с гъстата си златиста коса и с мургавата си кожа. А усмивката му бе широка и искрена, зъбите — прави и бели като на викинга.

Тя се намръщи и впи очи в гърба на Мерик. Вятърът бе стихнал и мъжете отново се бяха заловили за греблата. Той бе едър и очевидно страшно як. Беше се съблякъл гол до кръста, ризата бе метната връз коленете му, кожата му бе много загоряла, а мускулите на гърба и раменете му се изпъваха със силата на младостта, напращели от здраве, жилави и стегнати, блестящи от пот на слънцето. През последните две години бе виждала стотици мъже — едни достатъчно стари, други — твърде млади, за да притежават толкова власт, трети, сломени телом и духом, четвърти, дебели колкото Траско, които се задъхваха дори когато поднасяха лъжицата към устата си. Този Мерик бе красив мъж, не можеше да се отрече. Тялото му бе прекрасно — силно и снажно, стройно и изящно. Лицето му бе привлекателно, с волеви черти, а брадичката издаваше решителен и смел характер. Не се съмняваше, че е способен на волска упоритост — не дотам лошо качество, ако човек иска да оцелее.

Ала бе викинг като всички останали, а тя не знаеше що за хора се въдят в Норвегия. Бе му казала, че е различен, и това бе истина. Никога не бе срещала такъв като него, но съвсем не бе задължително да му вярва. Изминалите две години бяха дали добър урок. Бе се научила да прозира коварството и измамата и да надушва лъжите. Притежаваше острия нюх на Елър и веднага предусещаше жестоките и зли хора, затуй сега съзнаваше, че трябва да внимава. Доверието бе за глупците. А тя вече не беше глупачка.