— С тая купчина дърва ще изкараме поне седмица през зимата — рече Мерик. — Дойдох да ти благодаря, Клив, че си наглеждал Молвърн.

— Нищо особено не се е случило — отвърна Клив, внимателно избърса острието на брадвата в препаската си и отиде при Мерик, който стоеше под един вековен дъб, стар колкото фиорда. — Реколтата е прибрана на сигурно място, козите, кравите и хлапетата се угояват добре, а Таби се научи да язди детското пони Мебел. Имението ти е прекрасно, Мерик. Благословен си с достатъчно обработваема земя за всичките ти нужди.

— Да, знам — съгласи се Мерик. — Но нали ти е известно също, Клив, че то никога не е било предназначено за мен, а за Ерик. Странно ми е да бъда господар тук. Беше ли му мъчно на Таби за нас с Ларен?

— Да, но бързо ви забрави, щом се качи върху гърба на Мебел. — Клив се засмя и смушка Мерик в рамото. Мигновено се отдръпна, в очите му проблесна предишният робски страх.

— Не, приятелю. Ти си свободен. Наистина, дойдох да те попитам дали искаш да заминеш с Таби и Халад за Нормандия. Самият прославен Роло държи да те възнагради. Ще получиш каквото пожелаеш. Ще се погрижи да станеш такъв, какъвто си избереш. Той е добър човек, достоен за възхищение и почит. Там ще живееш охолно, Клив.

— Ще си помисля, Мерик. Благодаря ти.

— Кажи ми какво ти е мнението за Халад.

— Добър човек е, въпреки благородната си кръв. Освен това е рядък щастливец. Брат му е повярвал в него и цели две години го е закрилял. А сега се връща в познатото обкръжение, намерил сина и дъщеря си. О, много голям късметлия е този Халад.

— Така е, прав си. Но, Клив, той не е вече млад, здрав и силен и не притежава младежка енергия и жажда за живот. Стар е. Ако реши да има дете, вероятно ще умре още преди да е пораснало.

Клив се умълча.

— Може би — рече най-накрая. — Убеден съм в това. Но, Мерик, животът е много несигурно нещо, нали? — Той отмести поглед от Мерик и го зарея към далечните назъбени възвишения в отсрещния край на фиорда. — Трябва да обмисля.

Мерик започна да подрежда дървата, нацепени от Клив.

— Разкажи ми какво прави в мое отсъствие. Колко сбивания имаше, колцина сега са настръхнали един срещу друг.


Вечерта Ларен отново пое ролята на скалд. В историята й се говореше за някакъв ирландски търговец, чийто син Улрих бил грубиян и мерзък страхливец и никога не постъпвал честно.

— Да, нашият горделив побойник мечтаел да стане главатар. Веднъж случайно срещнал непозната жена. Макар да бил зъл обесник, не бил глупав. Жената била затънала в едно тресавище и не можела да се измъкне. Улрих успял да я спаси. Дори се отказал да я изнасили, толкова доброжелателно настроен бил този ден. И слава Богу, защото тя внезапно му съобщила, че е вълшебница и че е готова да изпълни всяко негово желание. Той й повярвал, изпъчил се като пуяк и със светнали от алчност очи й заявил, че иска да го направи главатар: „Искам да властвам над всички обитатели на земите, ширнали се пред погледа ми.“ „Но те са много и земите са необятни“ — възразила вълшебницата. „Да — отвърнал той. — Но искам всичко, докъдето се простира погледът ми, да е мое владение. Ти ми обеща.“ Тя му се усмихнала и внимателно простряла ръце към небесата. Провикнала се със сладък и силен като молвърнската медовина глас: „Дай на този мъж, о всемогъщи Один, наш Отец, дай му цялата земя, която виждат очите му.“ Чул се страшен гръм и небето се прорязало от ярки светкавици. „Готово — рекла тя и се усмихнала на Улрих. — Всичко, което виждаш е твое.“ После изчезнала. Улрих потрил ръце. Помислил за враговете си, за момичетата, успели да му се изплъзнат, и казал: „Странно, сега е нощ, а те спасих посред бял ден. Върни пак слънцето, та да зърна владенията си.“ Уви, нямало кой да го чуе. Вълшебницата си била отишла, ала нощта останала. Завинаги.

Ларен млъкна. Не обели нито дума повече. Седеше и чакаше. Ропотът и дюдюканията не закъсняха. Мерик се засмя и се изправи до нея.

— Историите й вече не са така смели заради бебето в утробата й. То я кара все да търси поука. Не е минала нощ, без да ми чете проповеди и да реди безкрайни напътствия какво да свърша и как…

Ларен го сграбчи за ушите и го дръпна надолу. Целуна го шумно.

Глава двадесет и седма

Подир два дни, един късен следобед, Ларен седеше пред къщата и предеше с хурката си. От нишката щеше да бъде изтъкано светлосиньо платно, също като очите на Мерик. Вече виждаше ризата, която щеше да му ушие. Тананикаше си тихо, заобиколена от делнични шумове, толкова познати, че почти не ги дочуваше. Изведнъж чу Таби да вика с цяло гърло. Захвърли хурката и скочи.

Той тичаше към нея със смъртнобледо лице, босите му крака бяха мръсни и кървяха, издрани от къпините.

— Ларен! Къде е Мерик? Ларен!

Тя се спусна към него, коленичи и го сграбчи за раменете.

— Какво има, Таби? Какво си направил?

Той бе запъхтян и няколко мига не можа да отговори. Тя го държеше, вълнението му се предаде и на нея и сърцето й започна да тупка все по-бясно.

— Кажи ми — рече тя и го разтърси. — Какво е станало?

— Клив — изстена Таби. — Той ще умре, трябва да побързаш, Ларен. Въже. По-бързо!

Отскубна се от нея и хукна, крещейки през рамо:

— По-бързо!

Мерик се появи внезапно с наниз херинги. С него бе старият Фиррен.

— Ела бързо! — подкани го припряно Ларен. — Нещо се е случило с Клив! Вземи въже!

Мерик викна на Олег и на още десетина мъже. Всички побягнаха след Таби. Скоро го настигнаха. Мерик го вдигна на рамото си и му рече спокойно:

— Кажи ни къде да идем, Таби. Не се тревожи, момчето ми, кажи.

Таби вече плачеше от страх, докато се изкачваха по тясната пътека към Рейвънс Пийк, върха, където Ерик бе убит с камък.

— Под ръба — промълви Таби със слаб и треперещ глас, но Мерик го разбра. Остави го на земята и се втурна към издатината на скалата. Клив висеше в безсъзнание на около петнайсетина стъпки под нея, оплетен в един буен храст.

— В името на боговете, паднал е.

Олег светкавично размота въжето.

— Аз ще го взема — рече Мерик и върза въжето около кръста си.

Олег се вкопчи в рамото му.

— Слушай. Храстът не изглежда много здрав, а ти си доста едър, Мерик. По-добре Елър да слезе.

Мерик кимна бавно. После извика:

— По-живо, Елър, по-живо.

Олег и Роран спуснаха Елър с въжето по острия ръб на скалата.

— Храстът няма да издържи — обади се Ларен, втренчена надолу.

— Напротив — възрази Мерик. — Храстът ще си стои на мястото, докато освободим Клив.

И тя повярва на думите му. Коленичи и прегърна Таби.

— Браво на теб — похвали го тя и целуна мръсната му буза, а ръцете й го галеха по гърба. — Можеш ли да ми кажеш какво се случи? Клив сам ли падна?

Внезапно Таби целият се скова в обятията й. И наведе глава.

— Таби? — намеси се Мерик. — Какво стана?

— Не знам — отвърна Таби, сгушил лице в шията на Ларен. Сълзи се стичаха по бузите му.

Мерик изглеждаше озадачен. Поклати глава, навъси се смутено към момчето и отиде до издатината на скалата. Елър бе успял да се закрепи едва-едва и връзваше въжето около кръста на Клив.

Работата бе бавна и мъчителна. Елър не се чувстваше особено щастлив, кацнал върху мизерното храстче, защото знаеше, че ако се отскубне, той ще полети надолу и ще се сгромоляса върху скалите на фиорда, но действаше чевръсто, с уверени и спокойни движения. Накрая успя. Мерик пое Клив под мишниците и го измъкна над ръба.

— По-бързо — викна той, — дайте въжето на Елър, преди да се е изложил и да се е изпуснал в панталоните.

Ларен моментално се озова до Клив. Отстрани на главата му имаше кръв, точно над дясното слепоочие. Слава Богу, още бе жив, но едва дишаше.

— Смяташ ли, че се е подхлъзнал и е паднал? — попита тя.

— Не знам — отвърна Мерик. — Какво е търсил тук сам? Какво е търсил и Таби?

Мерик понесе Клив на ръце и бавно заслизаха по дългата стръмна пътека към къщата.


Клив лежа в несвяст до късно вечерта. После взе да бълнува на непознат език с размътено съзнание, викаше и молеше някого да не го оставя, но толкова жално, че на Ларен й се късаше сърцето от мъка. Насила му изля малко супа в гърлото, докато Сарла нежно триеше лицето му със студена вода, за да прогони треската.

Мълвяха се какви ли не предположения, и то на висок глас, защото всички помнеха, че на същото място Ерик бе намерен мъртъв, с премазана глава. Преди бяха убедени, че Деглин го е направил. Ами кой ли е ударил Клив и го е бутнал от скалата? Ами Таби? Питаха се какво ли е видял Таби, но детето не искаше да каже нищо, дори на Мерик.

През нощта Ларен и Сарла се редуваха до леглото на Клив. Но най-странното бе, че Таби се заинати и не пожела да го напусне, сви се на кълбо и се настани да спи до него.

— Знам, че ще се свести — рече Ларен на Сарла, която бе толкова бледа, че Ларен се опасяваше за здравето й. — Иди да спиш, аз ще остана при него.

— Не, ти си по-изтощена. Освен това носиш дете. Върви да си почиваш, Ларен, аз ще остана с Клив.

Ларен надникна в мрачните очи на Сарла и бавно кимна. Внимателно разтърси Таби за рамото.

— Хайде, съкровище, отиваме да си лягаме. Ако искаш, можеш да спиш при нас с Мерик.

Таби моментално се разсъни. Дори не мигна и не се прозина. Местеше поглед ту към сестра си, ту към Клив, ту към Сарла.

Поклати глава.

— Не, Ларен. Няма да мърдам от Клив.

Тя понечи да го вземе насила, но настойчивостта в очите му я спря.

— Добре, но не му пречи. Той е много зле.

— Знам. — Детето се сгуши до Клив и положи мъничката си длан върху сърцето му.

— Сарла ще се разболее — рече Халад. — Много е бледа и има сенки под очите. Постоянно мълчи и изглежда потисната. Не е виновна за нищо. Не разбирам защо страда толкова за злополуката с този човек. Поговори с нея, Ларен.