Катрин Каултър - Робинята

— За мен са.

После я целуна, повдигна я — краката й увиснаха над дървения пристан, — и я притегли към себе си. Целуваше я, докато тя подлудя от желание и се загърчи в обятията му, а той я притискаше все по-настойчиво.

Разсмя се до топлите й устни и промълви:

— Обещаваш ли да не надебелееш, когато те охраня?

Смехът й прокънтя звънко и тя го целуна по устата, по носа, по бузата, обви ръце около главата му и погали с пръсти гъстите му вежди.

— Обещавам — рече Ларен между целувките. — А понеже съм добра готвачка, ти кълнеш ли се, че коремът ти няма да щръкне над колана?

— Кълна се. Не се тревожи за Таби. Всичко ще се оправи, давам ти дума.

Вярваше му. Той приличаше на чичо й — бе силен и умен мъж, достоен за доверие и почит, с низ привлекателни черти. Сети се за баща си Халад, който също бе такъв, ала неизвестно защо бе убил майка й и бе избягал. При този спомен както винаги я полазиха тръпки.

— Не се тревожи дали моите хора ще те приемат. Ще открием кой е убил брат ми и нещата ще си дойдат на мястото.

И този път му повярва.

— Значи си племенница на херцог Роло — рече отново той и учуден поклати глава.

— Да, а също и робиня.

— Несъмнено си била по-добра племенница, отколкото робиня.

— А сега ще се превърна в съпруга — каза тя с огромно облекчение. — Странно е, Мерик. Ала мисля, ще е забавно да ми бъдеш съпруг.

— Под мое напътствие ще станеш чудесна съпруга въпреки знатното си потекло. Противно ли се държеше, когато бе племенница на Роло? Беше ли глезена и капризна? Би ли могла да надминеш Лета по сприхавост?

Тя го ръгна по рамото, после веднага започна да милва удареното място. Той й се ухили.

— Не, цялото си време прекарвах с Таби, защото ми бе като син, не само брат.

Изпита желание да го целуне веднага, както стояха насред къщата, до огнището, заобиколени от хората му, които положително ги гледаха. Гледаха ли? Не, направо ги зяпаха, особено нея, племенницата на великия нормандски херцог Роло. Дали й вярваха?

— Ще продължиш ли да бъдеш мой скалд?

— Главата ми прелива от нови истории, дори и в момента, и всичките са за теб, господарю, за твоето прекрасно тяло и вълшебни очи.

— Веднъж ми каза, че викингите досущ си приличали, че сме били скучни с тия руси коси и сини очи.

— Сбъркала съм. Очите ти са неповторими, синьото в тях е по-светло от перата по крилото на червеношийката и в същото време — ясно като небето в ранна слънчева утрин, като…

Той похлупи устата й с ръка.

— Въображението ти те кара да бълваш глупости.

Усети, че тя целува дланта му. Отдръпна ръката си, но продължи да се взира в нея, питайки се какво ли си е наумила, после внезапно се сети и каза:

— Престани да ме гледаш така. По-добре ми разправи за баща си.

— Ще разкажа и за благородното ти сърце.

— Направо ми се гади от измишльотините ти.

Тя се засмя и поклати глава:

— Трудно е да ти говоря за сериозни неща, когато знам, че Лета е готова по-скоро да ме заколи, отколкото да напусне Молвърн. Баща й още ме смята за свой скалд. Не вярва, че съм племенница на Роло. Какво ти рече той, Мерик, когато му съобщи коя съм?

— Засмя се с грамадния си корем, избърса сълзите от очите си и ми напомни, че сега съм бил господар на Молвърн и не ми прилягало да дрънкам небивалици.

— Вече вярва ли ти?

— Би трябвало. Нали след два дни ще се венчаем?

— Нямам търпение да се махнат оттук.

— Утре ще си тръгнат. Разкажи ми за баща си.

Тя бръкна с дървена лъжица в бурето с медовина и напълни една чаша. Подаде му я и не откъсна очи от него, докато той не я изпи.

— Да ме напиеш ли искаш?

— Не, просто бих предпочела да отложим разказа. Доста е болезнен за мен.

— Може и да почака — рече той и взе ръката й. Загледа се в пръстите й, в късите, груби нокти, в зачервената, ожулена кожа. Ръце на робиня, свикнали с тежък труд. Ръцете на неговата съпруга. След два дни. Обърна се и се усмихна дружелюбно на Сарла, която колебливо се приближи към тях.

— Ела, сестро, и обещай на годеницата ми, че ще пиеш медовина с нас на сватбата ни. Тя се бои, че Лета щяла да я заколи, преди да си замине.

— Ще пия, ще танцувам и ще пея, Ларен. Радвам се за теб. И да не беше племенница на Роло, пак щях да се радвам. Сега просто не знам как да се държа в твое присъствие.

Ларен не отговори. Пристъпи към Сарла и я прегърна.

— Ти си моя сестра. Беше мила с мен от мига, в който пристигнах тук, а аз бях нищо и никаква робиня. Това е твоят дом. Моля те, аз съм си все същата.

Мерик остана доволен. Понечи да й го каже, но вдигна поглед и забеляза Таби в широка, провиснала риза да търка очи, да се прозява и да се озърта. Щом видя Мерик, се усмихна сънено и Мерик се почувства като крал, не обикновен херцог, а истински крал. Приклекна и разтвори обятия.

— Таби, ела — провикна се той.

Детето се втурна към него и обви ръце около шията му. Мерик се сгуши в меката му буза и вдъхна сладкото му ухание. Познаваше го отскоро, а сега отново щеше да го загуби.

Ларен каза на Сарла:

— Щом върнем Таби на чичо Роло, Мерик няма да го вижда, освен когато им ходим на гости. Много ще му е мъчно. Дори мисълта за предстоящата раздяла е непоносима за него.

— Да, но вие ще си имате свои деца.

Ларен се умълча. После се усмихна широко.

— Не бях се сетила.

Сарла се ухили насреща й.

— Може би е време сериозно да помислиш за това. О, божичко, Лета идва насам. Щом ще ставаш господарка на Молвърн, вече няма от какво да се страхуваш. Искаш ли да се позабавляваш, Ларен?

— Искам само момичето да си държи устата затворена. Не е много умна, Сарла.

— Просто ревнува, страшно те ревнува. Тя се стремеше към Мерик и Молвърн. И смяташе, че ще ги получи.

Ларен не продума. Готвеше и бе изцапала роклята си отпред. Лицето й бе сгорещено от огъня и косата й бе залепнала на челото от пот. Забеляза, че пищните гърди на Лета се повдигат и спускат учестено.

В същото време Сарла се обърна да се погрижи за едно момченце, което бе допълзяло твърде близо до огнището. Взе детето и го прегърна, тананикайки му тихо. Ларен знаеше, че тя ще остане при нея за всеки случай. Какъв случай? Да не би Лета да я прониже с нож в сърцето?

— Е? — рече Лета и застана пред Ларен. — Ти победи. Успя да хвърлиш прах в очите на Мерик и да го заблудиш, може дори да си му дала някакво биле, за да го омаеш и объркаш.

— Не. Замайването и объркването са си негово дело. Нищо не съм му правила.

— А сега го обиждаш. Гледаш да не е наблизо, та да не чуе как му се подиграваш.

— Нямаш никакво чувство за хумор, Лета. Малко не би ти било излишно.

— Ти си мръсница. Баща ми е бесен. Защото искаше да те купи от Мерик.

— Ама че смехория. Слушай, баща ти може да вземе Деглин. Съмнявам се, че той примира от желание да остане тук.

— Деглин е едно квичащо прасе. Не го ща. Знае само да хленчи. Той те мрази повече и от мен.

— Можеш да го побийваш, Лета. Под твоите нежни грижи той ще се поправи. А ти нямаш причина да ме мразиш.

— Ха! Та ти ми отне Мерик. Щом научи, че си племенница на херцог Роло, веднага реши да те вземе.

— Не, той поиска да се омъжа за него, преди да му кажа коя съм.

— Това е лъжа. Всички знаят, че заради потеклото ти той мигом се отметна от намерението си да мъсти за убийството на брат си и се втурна да се жени за теб, за да се свърже с по-знатни люде от Торагасонови. Аз вече не го искам. Той е безчестен човек. Твърде лесно се отказва от задълженията си. Не заслужава капчица почит и уважение.

— Я млъкни, Лета. Не ще позволя да хулиш Мерик.

— Вярно е! Той не спазва обещанията си, а по-долна постъпка от тази няма.

— Щях да се сдържа, ако бе обидила само мен. Ала ти изливаш злобата си срещу Мерик и аз не ще търпя това. Той не е давал дума да се ожени за теб. Иначе никога не би престъпил клетвата си. — Съвсем спокойно Ларен обви с ръце шията на Лета и я разтърси. — Стига толкова. Баща ти вече прие решението на Мерик. Ти също ще го приемеш и ще си затваряш устата. Разбра ли ме, Лета?

Почувства как яките десници на Мерик се сключиха около китките й и леко задърпаха пръстите й от гърлото на Лета. Тя продължаваше да стиска.

— Добре ме защитаваш — прошепна Мерик в ухото й. — Пусни я. Трябва да се приготви за заминаването утре.

Но в душата на Ларен още бушуваше ярост и тя изсъска на Лета:

— Повече да не съм те чула да говориш за Мерик така, ясно ли ти е? Ще те удуша, само да смееш пак да го клеветиш.

Лета кимна бавно. Ядът й явно се бе уталожил, защото гърлото неистово я болеше. Ларен зърна лицето на Мерик и сурово свитите му устни. Но в очите му играеха присмехулни пламъчета. Засърбяха я ръцете да види сметката и на него, и на оная жалка пачавра.

— Кимни още веднъж с глава, проклета да си, иначе няма да те пусна. — И за назидание Ларен отново я разтърси.

Лета кимна с помътнял от гняв поглед. Ларен бавно разхлаби пръстите си. Доволна, забеляза, че върху бялата шия на Лета имаше белези.