Мерик се приближи към нея. Кимна на брат си и рече:

— Разказът ти бе лишен от сила и жар тази вечер. Може би ги пазиш за мен. Дано да е така, иначе ще бъда крайно недоволен. Ела сега, искам да те имам.

Ларен долови смях. Леко се извърна и видя, че Лета се киска в шепата си. Зърна огромната ръка на Мерик, протегната към нея. Бавно пъхна своята в неговата и го последва навън от общото помещение.

Той пусна ръката й в мига, в който се озоваха в спалнята. Изобщо не я погледна, просто започна да се съблича. Докато смъкваше ризата си през главата, рече с приглушен глас:

— Ти каква си, Ларен? Дъщеря на търговец? Племенница на гостилничар? Знам, че не си била робиня преди две години. Прекалено горда си и беше девствена, а едва ли би могла да се съхраниш до тази възраст, ако бе обратното.

Тя не продума.

Когато остана съвсем гол, той се обърна и я видя да седи до крайчеца на леглото, напълно облечена, с ръце в скута. Гледаше го втренчено, първо, плоския му корем, обрасъл с меки руси косми, после по-надолу. Лицето й бе поруменяло, устните — полуотворени.

— Престани да ме зяпаш — каза той, вбесен до крайност, задето го подлага на подобно изпитание. — Да не си си загубила ума? Толкова ли бързо забравяш какво ти сторих снощи? Събличай се и лягай да спиш. Сигурно още твърде много те боли, за да те обладая пак.

Тя не се помръдна. Членът му започна да набъбва, не можеше да го възпре — все едно да спре изгрева на слънцето.

— Да не искаш да изтърпиш снощното мъчение?

Тя поклати глава, без да отрони дума.

— Тогава престани да ме зяпаш, дявол да те вземе! Изиграх си ролята пред Ерик, а сега просто искам да спя.

Членът му стърчеше напред, твърд и възбуден. Сърцето му биеше до пръсване, желаеше я до болка.

Тя се взираше в лицето му, но когато изстена, той разбра, че отново е зърнала слабините му. Ала премълча и се изтегна в леглото.

В спалнята стана тъмно, понеже тя бе угасила газената лампа. Долови шумоленето на дрехите й, но не се помръдна.

— Историята ти беше доста странна. Питам се дали не е нещо повече от обикновена легенда?

— Не, Мерик, най-обикновена легенда е. — Сякаш го чуваше как разсъждава в тъмнината, измъчван от въпроси за нея и Таби. Опита се да го разсее и промълви: — Лета ми каза, че не възразява да бъда твоя курва, докато можеш да ме използваш. Предполагам, че имаше предвид, да се поупражняваш върху мен за повече опит, но аз не мисля, че се нуждаеш от такъв. Е, току-виж си извлякъл някаква полза от снощи, но не съм сигурна.

Той си пое рязко дъх. Добре го беше разсеяла, няма що. Надяваше се да не я удуши. Тя продължи с подигравателен тон:

— Представих си, че съм нещо като мишена, а ти се устремяваш към мен като огромен меч. Не пропусна целта, макар че попадението не бе съвсем точно, имам предвид мишената, разбира се. Вероятно мечовете не са много придирчиви, стига да разполагат с цел. Във всеки случай, тя е доволна, че ще мога да ти предоставя тялото си, докато двамата се ожените.

— Тя е по-голямо дете и от Таби. — Беше ядосан на себе си, че бе отговорил така на Ларен. Намеренията му спрямо Лета бяха единствено негова работа и на никого другиго. — Понякога — добави той — повечето жени са като децата.

Претърколи се по гръб и се втренчи в мрака. След доста време се обади, борейки се със себе си да не обръща внимание на намеците й, но разбра, че не може.

— Не ми харесва обидното ти сравнение. Каква е тая глупост — ти мишена, а аз, меч? Какво искаш да кажеш с това, че се нуждая от повече опит?

— Искам да кажа, че попитах Сарла как се съвкупяват мъжът и жената. Тя ме увери, че след първия път не боли, а дори и първия път не е страшно, ако мъжът е нежен и опитен. Отначало било приятно, каза тя, после млъкна и не добави друго. Значи, може би ти трябва повече опит, Мерик. Поне за първия път.

Той усети ядно раздразнение към нея или по-скоро към себе си. Бе се държал като дръвник.

— Още ли те боли?

— Да.

— Няма да се упражнявам повече върху теб, докато не оздравееш напълно и не си готова да ме приемеш с подобаваща покана. А сега, престани с твоите проклети обиди. Да, обиди са, нищо, че ги прикриваш с тънки хитрости.

— Казах ти, Мерик, последната нощ ще бъде единствена. Жалко, че така и не ще разбера дали съвкуплението може да бъде приятно, но не ще допусна да проявявам повече интерес към теб като към мъж.

— Тогава защо ме беше зяпнала с такива светнали очи като дете, което гледа намазани с мед ябълкови резени? Аз проявих интерес само защото мъжкото ми тяло е устроено така. То откликва на женски поглед, дори и на твоя. Не е по силите ми да го предотвратя. Не че искам да проникна пак в теб, боговете са ми свидетели, че не ща. — Спря се. Говореше несвързано, явно лъжейки и себе си, и нея. Копаеше си дупка, която щеше да го прати на дъното на фиорда, ако не си затвореше проклетата уста.

Тя не каза нищо. Абсолютно нищо. Той чакаше ли, чакаше без охота Ларен да продължи. После чу как тя задиша равно и заспа. Дощя му се да я удуши. В името на всички богове, опит! Добре се бе научил да доставя наслада на жените, баща му се бе погрижил за това, както и прекрасната Гънвър, когато бе едва на дванайсет години — тя го бе поела в ръцете си в буквалния смисъл. Сигурно не бе негова вината, че я бе желал толкова силно, та я бе обладал, преди да е разумно. Сигурно.


На следващата сутрин всички се събудиха от поройния дъжд. Хората лесно избухваха заради принудителното бездействие, мъжете си крещяха един на друг, децата се биеха и викаха не по-малко разгорещено от възрастните. Дори животните бяха умърлушени. Ненадейно Клив се сети и предложи на Мерик Ларен да продължи историята си.

— Да — рече той ухилен на мъжа, на когото вярваше с цялото си същество, — накарай я да ги омае с приказките си. Така главите ще останат на раменете им, а ръцете им няма да посягат към гърлата.

И така още преди обяд, когато всички най-сетне притихнаха, Ларен отново подхвана:

— … Ролф навлизал все по-навътре и навътре в гората. Гъсто сплетените клони на дървената му пазели сянка от слънцето. Той търсел някой звяр да го убие, но такъв не се появявал. Да, имало рисове и зайци, дори двойки фазани, които мигом се вдигали във въздуха, когато ги изненадвал, но нямало нищо по-голямо от лисица.

На третия ден стигнал до края на една поляна. Била най-красивата поляна, която бил виждал. Смаял се, че не я бил виждал преди, защото бил израснал тук и бил ловувал в тази гора. Но ето че пред него се изпречила тази прекрасна поляна, осеяна с разнобагрени цветя, а слънцето сгрявало лицето и тялото му. Изведнъж, както стоял и навярно се чудел дали не губи разсъдъка си, в отсрещния край на поляната забелязал прелестно същество, което приличало на малък кон. То не помръдвало, неподвижно душело мекия утринен въздух и помахвало с гъстата си бяла опашка. По някакъв начин Ролф усетил, че животното изобщо не се бои от него. То клатело глава нагоре-надолу, сякаш приканвало Ролф да се приближи. Ролф бавно пристъпил към него. Колкото по-близо отивал, толкова по-ясно разбирал, че това не е никакъв кон, нито животно, което познава. То се обърнало с лице към него и той видял, че от средата на челото му стърчи рог. Рогът бил златен. Доближил се и бавно протегнал ръка. Съществото изпръхтяло, след което проточило красивата си бяла шия и пъхнало муцуната си в шепата на Ролф. „Кой си ти?“ — попитал Ролф, изненадан, че може да говори с такова същество. Слисал се, когато съществото отвърнало тихо: „Аз съм еднорог, Ролф, но и нещо повече. Ти си уморен от скитане в гората. Върни се вкъщи и утре пак ела тук.“ След тези думи еднорогът се обърнал, изправил се на задните си крака, красивата му бяла грива и опашката му се развели и той препуснал бързо към гъсталака. Ролф бил готов да се закълне, че го чул да се провиква: „Не забравяй оръжията си утре, защото в гората е опасно.“

Ролф се прибрал у дома, изумен, че това му отнело само един час. Братята му се зарадвали, че го виждат, дали му хубава храна и вино и престанали да се заяждат с него. Потупали го по гърба и му казали колко са щастливи, че се е завърнал. Той взел да им разправя за еднорога и да описва красивия му златен рог. Споделил също, че еднорогът му проговорил и му заръчал да се върне при него на следния ден. Не им ли се струвало странно? Какво мислели те за това същество, внезапно изникнало пред него? Попитал братята си какво биха сторили на негово място. Рандор се усъмнил, че брат му е загубил разсъдъка си или че просто е сънувал това чудато същество. Рекъл само: „Каза, че рогът бил златен?“ А Ролф отвърнал: „Да, от чисто злато, ако очите не ме мамеха.“ И двамата и братя се умълчали, потънали в мислите си.

Ларен замълча, сетне се усмихна на Олаф Торагасон.

— Ако беше Ролф, господарю, какво би сторил с еднорога?

Олаф Торагасон се плесна с огромните си юмруци по бедрата.

— Как какво? Ще го убия и ще му отрежа златния рог. Ще го продам на най-богатия принц в света и също ще стана богат.

След като одобрителните възгласи, предимно сред хората на Торагасон, затихнаха, Ларен се обърна към Ерик:

— А ти как бих постъпил, господарю?

Ерик й хвърли дълга, ленива усмивка.

— Аз няма да убия съществото. Ще го доведа вкъщи и ще се отнасям с него нежно като с жена. Ще спечеля доверието му. Навярно има самка. Ще я открия и ще ги събера заедно. Сигурно ще им се роди отроче и тогава ще се сдобия с още златороги същества. По този начин ще стана по-богат и от Олаф Торагасон.

Опушената стая се изпълни с одобрителни викове. Накрая Ларен се обърна към Мерик:

— А ти, господарю? Ти какво ще сториш?

Мерик галеше косата на Таби. Той вдигна очи към нея. Дълго мълча, после сви рамене и рече:

— Не бих избързвал. Бих се върнал на поляната, за да видя какво иска да ми каже вълшебното създание.

— Мъдро — обади се Торагасон и кимна с възхищение. — Продължавай, момиче. Разправи ни какво се случило по-нататък.