Ролф се върнал от нападения по могъщата река Сена. Той довел със себе си дванайсет роби — шестима мъже и шест жени, отвлечени от трите селца, които имали нещастието да се окажат твърде близо до реката.

Единият от робите бил не по-малко горд и силен мъж от викингските воини, които успели да го пленят. Просто късметът му изневерил и воините знаели това. Бил болен и въпреки това се бил с тях, докато загубил свяст от раните и болестта, която мъчела тялото му. Бил облечен по-хубаво от останалите пленници. Но кой бил той, какво било истинското му име — никой не знаел, а и той мълчал. Притежавал и рядка дарба — бил майстор на руни. Но и нещо повече — бил потомък на достоен род, който разполагал с богатство и могъщество в този край на Франция. Случил се в селото на този злополучен ден, защото бил на гости на един занаятчия, от когото се надявал да добие нови умения за усъвършенстване на изкуството си. А сега бил роб като останалите. Ролф умеел да разпознава ценното и го задържал при себе си. Направил го свой майстор на руни и останал изумен от красивите резби, които мъжът изработил, от великолепно изписаните букви. Разчуло се за майсторлъка на роба и от близо и далеч при Ролф запристигали посетители. Рандор, вторият брат, се опитал да купи роба от брат си, но Ролф отказал.

О, но колко сребро получил робът от гостите, които идвали в къщата на Ролф! Той им дялал изящни ръкохватки за столовете, сложни рисунки върху бижутата и кутиите за бижута. Станал прочут. Скоро се сдобил с толкова сребро, колкото смятал, че е необходимо, за да се откупи от Ролф и да си възвърне свободата. Предложил всичкото си сребро на Ролф, но Ролф отказал. Позволил на роба да запази среброто си, но му заявил, че няма да го освободи. Признал на роба, че му се възхищава и иска да бъде доволен в новия си дом, в новата земя.

Робът се примирявал, но търпението му се изчерпало. Ролф го уверил, че каквото и да сподели с него, той няма да го издаде — заклел се в честта си. Робът не бил глупав, но Ролф го уверявал, че е готов да приеме истината, дори това да означава, че ще го загуби. Робът се колебаел, но при възможността да си иде у дома, решил да рискува. Затова открил на Ролф кой е, казал му, че семейството му е могъщо и богато и че той е неговият наследник. Помолил Ролф да му бъде приятел, както току-що той се бил зарекъл, и да му помогне да възвърне подобаващото си положение в живота. Ролф прегърнал роба и рекъл да му има доверие — на всяка цена щял да му помогне да се прибере у дома. А сега въпросът е: как постъпил Ролф?

Ларен млъкна, после погледна към Олаф Торагасон.

— Господарю — обърна се тя към него и му се поклони, — ти какво би направил, ако беше на мястото на Ролф?

Олаф Торагасон се наклони напред в стола си. Плъзна поглед към хората си и към групичката роби, скупчени до вратата на къщата. Високо каза:

— Бих му смъкнал кожата от гърба заради тая дързост! Клетвата пред роб не означава нищо! Да, Ролф би трябвало да окове тоя просяк във вериги и да го остави да гладува, докато не се закълне във вярност само нему и никому другиму!

Той се отпусна назад в стола и приближените му го приветстваха с одобрителни възгласи. Някои от обитателите на Молвърн също се присъединиха към тях, но мнозина останаха мълчаливи.

Ларен се обърна към Ерик:

— Господарю, а ти как би искал да постъпи Ролф?

Той й се усмихна с чувство на превъзходство заради женското й невежество, заради непознаването й на мъжете и на тяхната представа за чест. Бавно отвърна:

— Ще откупя човека от могъщото му и заможно семейство, после ще го задържа и ще го окова. Олаф е прав, но аз съм по-прав и по-богат.

Избухна неистов смях. Торагасон не се обиди, а зацвили гръмко, хвалейки остроумието на Ерик.

Ларен изчака мълчаливо, без да се помръдва, привидно спокойна и безразлична, след което се обърна към Мерик:

— Господарю Мерик, а ти какво би сторил на мястото на Ролф?

Той отговори много бавно, без да сваля очи от лицето й:

— Ако бях на мястото на този Ролф, бих удържал на думата си. Бих го отвел при близките му. И бих му върнал загубеното.

— Ти си глупак, братко! — извика Ерик. — Така не само ще се лишиш от ценна придобивка, но и няма да го накараш да си плати за свободата!

— Да — рече високо Торагасон. — Тук не става дума за чест, Мерик. Дума, дадена на роб, не означава нищо, както вече казах. Ако Ролф се беше заклел пред някого от братята си, би било друго. Но на тоя проклет роб? Никога! Ако ще да е пленен крал, все едно.

Ларен изчака, докато всички отново притихнаха и впериха поглед в нея.

— Кажи ни, момиче — обади се Торагасон. — Какво направил Ролф?

— Отишъл да се посъветва с братята си. Рандор настоял да се отнесе с роба както ти каза, Олаф Торагасон. Игнор — последвал примера на Ерик.

Тя замълча и Торагасон изрева:

— И кого послушал Ролф?

Тя изгледа всички поред и промълви едва чуто:

— Не можел да реши. Вярвал и на двамата си братя, ала не бил сигурен кой е прав. Разсъждавал на глас и се опитвал да отсъди, но не можел. Времето минавало и той едва не се побъркал от яд, че е толкова слаб и неспособен да вземе решение. Накрая, в пристъп на бесен гняв, той грабнал огромния си меч, сбогувал се с роба и го пронизал в сърцето.

От Торагасон се надигна мощен рев, от жените — стонове, Ерик избухна в смях, единствено Мерик не издаде и звук. Той не се помръдна и изражението му остана непроменено. Само я съзерцаваше невъзмутимо.

Най-сетне, когато всички се умълчаха, Мерик каза:

— Това обаче не е краят на викинга, нали? Какво станало после?

— Ролф отново дошъл на себе си. Той дълбоко съжалил за стореното. Налегнали го тежки угризения, които не му давали покой, не можел нито да спи, нито да яде, нито да помисли за нови нашествия. Отдръпнал се от братята си, обвинявайки ги за своето безразсъдство. Скоро започнал да ги кори изцяло за смъртта на своя роб. Братята се разгневили. Натяквали му, че бил по-голям глупак от роба, който повярвал на думите му. Да, подигравали му се: той бил излъгал роба, докато те само предложили мнението си и то по негово настояване. Но да убие такъв безценен роб! Било чиста лудост и щом Ролф го е направил, значи е луд. Не го оставяли на мира, докато довели Ролф до такова състояние, че не можел вече да се понася, защото внезапно проумял, че те са прави.

Първо предал роба, а сетне го убил. Било му ясно, че съществува един-единствен начин да изкупи вината си. Захвърлил всичките си оръжия и отишъл сам навътре в гората. Знаел, че рано или късно някой див звяр ще го нападне и ще го довърши. Искал смъртта, всячески я търсел, за да се освободи от човека, в когото се бил превърнал.

Ларен млъкна, защото не знаеше какво следва по-нататък. Главата я цепеше и устата й бе пресъхнала от жажда. Изведнъж почувства ужасна болка между бедрата. Погледна към Мерик, защото той бе причината за страданието й. Той също се взираше в нея с неразгадаемо изражение.

Да, между бедрата я смъдеше, но тя си даваше сметка, че я боли повече от равнодушието, с което се бе отнасял към нея през деня и през цялата вечер. Тя сведе глава и зачака. Хората седяха притихнали, толкова притихнали, че й се струваше, че чува как гъстият дим се вие към дупката в сламения покрив. Бяха недоволни от разказа й. Сега ще започнат да я замерват с разни неща. Ще поискат Деглин да се върне.

В този момент се надигнаха стонове и жалби, настоявания да продължи, но тя просто им се усмихна и поклати натежалата си глава.

— Много съм уморена — рече накрая. — Моля ви, трябва да прекъсна.

Сред сребърните монети, които пъхаха в ръката й, имаше и златни, а един от двамата синове на Торагасон й подари красива кована брошка.

— От майка ми е — каза й той.

Тя се опита да му я върне, но той я мушна в ръката й и затвори пръстите й.

— Искам да я вземеш, Ларен.

Тя го изпроводи с поглед, докато се отдалечаваше. Дори не помнеше името му. Не бе на повече от петнайсет години, но щеше да стане едър като всички проклети викинги и рус, с очи, сини като лятно небе.

Колкото до Лета Торагасон, тя застана пред Ларен и й се усмихна. Усмивката й бе изпълнена със злоба.

— Слушай какво ще ти кажа — рече накрая тя. Протегна ръка, сграбчи Ларен за китката и я дръпна по-близо. — Хич не си въобразявай, че ще ме победиш, защото тая няма да я бъде. Все ми е тая, че Мерик те използва. Ти си робиня, нищо и никаква курва, и за друго не те бива. Той е мъж и аз му се възхищавам, защото не се опитва да ме опозори, като се напъха в леглото ми, преди да сме се оженили. Ти си просто съд за похотта му. Приемай го сега в себе си, защото скоро, щом се венчаем, той ще те продаде и няма да се налага да виждам повече грозното ти лице. — Тя млъкна и се усмихна още по-широко. — О, да, ще те продаде, защото аз ще го поискам от него като сватбен подарък. Кой знае. Може би баща ми ще те купи и ще прекараш жалкия си живот, като му разправяш приказки.

Тя отблъсна китката на Ларен и тръгна, а Ларен зяпна подире й.

— Тя е права.

Беше Ерик, който бе чул думите на Лета.

— Ти си само курва на Мерик и това ще свърши веднага, щом се ожени за тая малка глупачка. Мерик смята, че един мъж трябва да бъде верен на жена си, стане ли му тя съпруга. Той мечтае да намери жена, която да бъде такава, каквато беше майка ми към моя баща. С тази няма да се получи. Известно време ще спи с Лета, дори ще й бъде верен, после ще разбере, че му дава твърде малко, и ще започне да търси други, както се случи с мен. Сарла е различна от Лета, но в много отношения двете си приличат. Да, по-добре повярвай на Лета, на мен също. Мерик ще те продаде, щом се ожени. Но за теб ще е все едно, Ларен, защото вече няма да си тук. Ако си мила с мен, не ще позволя на Мерик да те продаде на стария Торагасон. Аз ще те купя и ще те задържа при себе си, когато Мерик се ожени за Лета и иде да живее в долината Бергсон.

— Ларен!