Ларен млъкна. Седеше с наведена глава. Не я вдигна и когато гръмнаха възторжени възгласи, и не се помръдна, когато сребърните монети заваляха в краката й.
Една монета я тупна по палеца. На Ларен почти й се зави свят от радост. Остана с наведена глава. Не искаше да се види светналото й, обнадеждено лице, защото бе сигурна, че ако Мерик го забележи, веднага ще разбере причината.
След няколко минути Мерик я отведе в спалнята си. Направи го пред очите на Торагасонови и момичето Лета. Таби повери на Клив, като му каза да го сложи да спи заедно с другите деца, когато се умори да слуша дърдоренето им за Грънлидж и за мъдрата му постъпка. „Сякаш Грънлидж наистина е жив“, помисли си Мерик, и в този миг си даде сметка, че и той го възприема като реален човек, не по-различен от самия него. Може би действително е съществувал, може би на Ларен са й разказвали за него, може би…
Когато легна неподвижно до Ларен, промълви:
— Добре се справи.
Тя му благодари и си пое рязко дъх:
— Ще те попитам нещо, Мерик.
— Да?
— Колко плати за Таби на пазара за роби?
Той се вцепени. Да я вземат мътните дано, за толкова ли глупав го смята, та да вярва, че той не помни спечелените сребърни монети, откакто бе започнала да ниже небивалици. Почуди се с колко ли се е сдобила вече. Тази вечер, след като свърши разказа си, в краката й имаше поне двайсет парчета, двайсет монети и две тежки сребърни гривни, едната от самия Олаф Торагасон.
— Платих петдесет сребърника.
Чу отчаяното й възклицание, но попита невъзмутимо:
— Защо ти е да знаеш? Готов съм да дам още повече за Таби. Той ми е много скъп.
Тя премълча, просто в момента бе неспособна да говори. Видя как мечтите й бързо биват отнесени от бурното течение на Северно море.
Мерик се изкиска.
— Днес следобед Таби отново ми каза, че е принц. Вирна брадичка и ми го заяви, важен като пуяк.
Пълно мълчание. „Странно, рече си той. Би трябвало да се засмее или поне да спомене нещо за въображението на Таби.“
— Каза ми, че ще ми позволи да се грижа за него и занапред. После развали достолепния си вид, като се хвърли върху мен и обви ръце около шията ми. Едва не го изтървах, понеже точех един сърп, с който скоро ще жънем ечемика.
Долови рязкото й, накъсано дишане. Продължи без усилие:
— Вечерята ти беше невероятна, хората ни никога не са опитвали по-голяма вкуснотия. Струва ми се, че когато Торагасон открие кой е лепнал още тлъстина на корема му, ще пожелае да те купи. Само си представи, Ларен, ще се сдобие с готвачка и скалд едновременно. — Млъкна за момент и добави: — Цената ти расте с всеки изминал ден.
— А аз съм твоя наложница.
— Да, точно така. Съмнявам се обаче, че това предизвиква особена завист, понеже си още твърде мършава.
— Ти позволи на всички Торагасонови да видят как ме отвеждаш в спалнята си. Щом си сгоден за Лета, защо й причиняваш болка?
— Според мен жената трябва да знае, че мъжът може да прави каквото поиска. Ако се събера с нея, няма да се изненадва, когато лягам с други жени.
— Значи и ти си като Ерик.
— О, не — отвърна той и после съжали, че не си е държал устата затворена. — Какво му е лошото на брат ми? Освен че иска да легне с теб?
— Бие Сарла.
— Не — рече бавно Мерик и се обърна към нея, понеже бе успяла да прикове вниманието му. — Ерик е свикнал да получава каквото му скимне, но е невъзможно да посяга на Сарла. Той е смел мъж и ми е брат. Измисляш си, защото го мразиш и се боиш от него.
— Виж й лицето.
— Грешиш.
— Тя каза, че я бие всеки път, щом не му угоди. Преди три нощи я е ударил, когато ти ме отне от него. Бил е разочарован, смята тя.
Мерик се мъчеше да се пребори с думите й, с картината, която извикваха в съзнанието му. Ерик да бие кротката Сарла?
Ларен въздъхна.
— Ако се окаже ялова, убедена съм, че или ще я убие, или ще я върне на родителите й. Колко време трябва да мине, преди жената да роди деца на мъжа? Три години? Или може би четири?
— Не, той не би постъпил така. Престани с твоите измишльотини, Ларен, защото не ще получиш сребро от мен за награда. Ако искаш обаче, можеш да ми кажеш коя си и откъде си.
— Навярно когато се освободя от теб заедно с Таби и Клив, ще ти изпроводя пратеник, защото вече няма да ме е страх от теб.
Това едва не го влуди.
— Пак тая твоя проклета дързост и високомерие! Караш ме да се ядосвам, жено. Ти се страхуваш от мен? Защо? Причинявал ли съм ти някога болка? Дявол да те вземе, та аз дори не те обладах, когато сама ми се предложи, въпреки че бе повече от склонна, не е ли така? Но не те обладах, защото…
Изглежда осъзна, че с онова, което се канеше да каже, щеше да постигне съвършено различен ефект. И млъкна. Тя рече глухо:
— Не ме облада, защото ти се струвам грозна.
— Не е вярно.
— Другата причина е заради Таби. Обичаш едно дете, което дори не е от твоята кръв. Може да е изтърсаче на някой дивак от смрадливите тресавища на Ирландия, отвлечено от викингски разбойници, какъвто си ти и всички от твоята черга. Признавам, че се грижиш за него, макар да не мога да си обясня защо питаеш такива дълбоки чувства към него. Какво му стори, Мерик? Да не си му обещал, че ще закриляш и двама ни? Да не би да си се заклел, че няма да ме изнасилиш?
— Избери друга дума. Изнасилването не важи за нас.
Тя си пое рязко дъх, защото в най-потайните кътчета на съзнанието й пробягаха мимолетни спомени за невероятните усещания, изпитани онази нощ.
— Даже да се хвърля гола върху теб, ти пак няма да направиш нищо. Просто ще ме отблъснеш.
Мерик се намръщи в тъмнината. Промълви бавно, внимателно подбирайки думите си:
— Говориш така, сякаш искаш да те обладая и да те превърна в своя наложница.
Да, тъкмо това е истината, но тя за нищо на света не би му я признала. Само се засмя и каза:
— Може би ще искам да ме обладаеш веднъж, за да опитам какво е. И ще се наситя. Сетне ще забравя за случилото се. Но да знаеш, Мерик, никога не бих те пожелала за по-дълго, освен за една кратка нощ, да се позабавлявам и разсея, също като с развлекателна приказка.
Той й бе спасил живота, да я вземат мътните дано! Бе се грижил за нея, бе я отървал от брат си. Изпитваше желание да я удуши. Спусна се към нея и легна отгоре й. Ръцете му се сключиха около гърлото й, но без да го стискат.
— Проклета вещица — рече той, после намери устните й в тъмнината и я целуна силно, без да го е грижа дали ще я заболи. Ще се позабавлява, а пък тя нека си вика.
Ядът му се разпали още повече, когато усети, че тя не помръдва и безропотно търпи набезите му. Почувства мекотата на корема й и гърдите, които се сплескаха под тежестта му.
— Дявол да те вземе, съпротивлявай се!
Глава дванадесета
Тя не се съпротивляваше, о не, това бе последното нещо, което би й дошло на ума. Надигна се под него, обхвана лицето му между дланите си и го привлече към себе си. Намери устата му, след като първо го целуна по брадата и бузата, и впи разтворените си устни в неговите, което така го слиса, че замръзна върху нея, неспособен да откликне на порива й и да предприеме нещо, само се мъчеше да овладее конвулсивното си дишане, накъсано от похот.
Отдръпна се от нея с разтуптяно сърце, което биеше до пръсване. Остана да лежи отгоре й, но се подпираше на лакти, за да е по-далеч от вълшебните й устни.
— Какво ти става, по дяволите? Отначало лежеше като дърво и не мърдаше, като че нямаше търпение да свърша. А после ми се нахвърли.
— Пак ще го направя, само се отпусни върху мен. Не е честно. Ти можеш да ме надвиеш, защото си по-силен, ала аз не съм в състояние да те накарам да изпълниш желанието ми.
После му се усмихна, блъсна свитите му лакти с ръба на дланите си и той падна върху нея, изкарвайки й въздуха. Тя го сграбчи за ушите и го задържа, като целуваше шията и раменете му. Мерик прихна, пряко волята си. Отново се надигна през смях.
— Забрави, че съм много умна — рече тя.
— Няма да го забравям в бъдеще. А сега ми отговори. Защо го направи?
Тя не отвърна, само го гледаше в сумрачната светлина. Искаше да я принуди да му отговори, но втренченият й взор и изречените думи го обляха като балсам, успокояващи, меки и дълбоки и в същото време невероятно вълнуващи. А смехът й, в името на всички богове, смехът й бе прекрасен. Дори го бе повалила върху себе си — толкова много искаше да го целуне. Той се изненада от самия себе си, когато словата изскочиха от устата му:
— Не е необходимо пак да ми правиш сечено. Ще ти позволя да вършиш каквото пожелаеш с мен.
— Ела.
Много добре знаеше какво е то. В интерес на истината отдавна го мислеше, може би още от момента, когато я бе взел под своя закрила на лодката си и тя го бе приела като мъж, а не като враг, който ще я нарани. Не, тя гледаше на него като на мъж, който бе мил и нежен, способен да й достави неимоверна наслада.
Бъдещето й се бе променило безвъзвратно още в онази нощ, когато ги бяха отвели двамата с Таби. Тогава тя не подозираше какво я очаква, всичко бе обвито в мъгла и страх. Бе станала реалистка и вече не вярваше като наивна глупачка, че може да съществува сладък и добър живот. Бе приела християнството, защото чичо й бе настоял пред нея и останалите, но тя никога не бе призовавала християнския бог да я спаси, да й покаже кой път да избере, какво решение да вземе. Даваше си сметка, че заради Таби е длъжна да направи опит да се добере до дома, да разбере кой ги е предал, да върне на брат си и на себе си онова, което са загубили. Но това тепърва предстоеше, а сега бе тук и въобще не бе сигурна, че държи да си възстанови нанесените щети, понеже имаше Мерик и го желаеше.
Искаше нещо само за себе си и ако Мерик се съгласеше, щеше да го получи. Поне тази нощ можеше да й принадлежи.
"Робинята" отзывы
Отзывы читателей о книге "Робинята". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Робинята" друзьям в соцсетях.