— А Ерик?

Клив сви рамене и си сипа каша в една дървена паница от железния котел, окачен с верига над огнището.

— Когато го видях за последен път, тъкмо вкарваше една жена в банята. Съмнявам се, че само ще се къпят. Мисля, че се казва Мегът. Нисичка е и твърде пълничка за моя вкус, но косата й е златна като житото в полето.

— Много е красива. Сдобих се с осемнайсет сребърни монети, Клив.

Той си капна малко мед върху кашата.

— Никак не са малко, Ларен. И аз бих ти дал, стига да имах.

— Ти не ме разбра, Клив. Когато събера достатъчно, ще откупя всички ни от Мерик и ще отидем у дома.

— У дома?

— Да, в моя дом.

Той я погледна и поклати глава.

— Как ще се доберем дотам? Къде е твоят дом? Имаш ли близки, които да ни подслонят?

Тя започна да меси още по-бързо.

— Не знам. Първо трябва да натрупам достатъчно сребро. Сетне ще му мисля.

— Тази вечер ще получиш още. Струва ми се, че Ерик ще те накара да продължиш. Снощи наказа единствено себе си. И аз като другите съм любопитен да науча какво ще стане с Грънлидж Датчанина.

— Всъщност и аз самата не знам, докато думите не изскочат от устата ми.

Той я изгледа слисано.

— Наистина ли?

— Да, тоя Грънлидж е голям хитрец и понякога върши непредвидени неща.

Клив замислено пъхаше кашата в устата си.

— Когато говориш за него, си го представям като истински човек. Потискащо е да знам, че е само плод на въображението ти.

— Не казвай на другите, става ли?

— Добре — отвърна той и се ухили насреща й, — няма.

— През повечето време и за мен е съвсем истински.

Тя месеше мълчаливо. Случайно вдигна поглед към Клив. Той се беше втренчил в Сарла. В очите му се четеше такава нежност, че й се доплака.

— О, не — изстена тя.

Той се обърна към нея сияещ.

— Не, Ларен. Не съм глупак. Знаеш ли, сякаш няма нищо против моето грозно лице… Понякога, щом се усмихне, ми се струва, че дори не забелязва белега. Цялата е изтъкана от нежност и доброта. И ме харесва, въпреки че това не е важно. Такъв срам. Омъжена е за тоя отвратителен грубиян, а аз дори не съм достоен да избърша сълзите й.

Тя го погледна. За сетен път си напомни, че в живота съществува твърде малко радост, и затова човек трябва да се наслаждава докрай и на най-незначителните й проблясъци.

Глава единадесета

Късно същия следобед пред къщата настъпи голямо оживление. Мъжете крещяха, но възбудата им не беше породена от страх от неприятелско нападение. Тя излезе навън и видя, че в Молвърн са дошли гости.

— Това са Торагасонови рече и Сарла. — Те живеят на север, в долината Бергсон, на около три дни път оттук. Преди да умре, бащата на Мерик сключи брачен съюз с Олаф Торагасон между най-голямата му дъщеря Лета и Мерик. Не знам дали Мерик ще го зачете. От него се очаква да го стори. Може и да иска, нищо чудно.

— О! — възкликна Ларен.

Сарла я стрелна с поглед. Сетне зарея взор в далечината, към яркозелените и гъсти борови дървета, покриващи планините в отсрещния край на фиорда.

— Знам, че Мерик те заведе в спалнята си снощи, както и предишната вечер. На всички е известно, на Ерик също.

— Да, Мерик от никого не скри намеренията си.

— Ерик беше бесен. Заповяда ми да остана в общото помещение. После замъкна и Кайлис, и Мегът в спалнята си.

— Той не те заслужава, Сарла.

Сарла сви рамене.

— Той е мъж и сега е господар на Молвърн. Може да се разпорежда, с когото и с каквото си поиска. Включително и с мен. Радвам се, че ме остави на мира. — Тя направи пауза и добави с известна изненада: — Толкова съм откровена с теб, че не мога да се начудя защо. Много от жените тук ми станаха приятелки. Когато пристигнах в Молвърн преди две години като съпруга на Ерик, те ме посрещнаха добре, но с тях не споделям нищо, разговаряме само за домакинството. Същото беше и с Тора, майката на Мерик, макар че и тя се държеше мило с мен.

— Няма да те злепоставя. Не съм клюкарка.

— Не съм си и помисляла, че си способна на подобно нещо. Усещам го. Може би ще ми се довериш и ти. Съмнявам се, че мога да ти помогна, но току-виж успея. Мерик нарани ли те?

— Не.

— О, ти не си като мен. Не, не ми се извинявай, Ларен, няма значение. Ти си свикнала да бъдеш сама и да не споделяш тайните си с никого, освен с едно дете. Мерик заслужава доверие. Навярно ще се убедиш и ще започнеш да споделяш с него.

— Не, нищо не бих спечелила от това. Мога да ти призная, че той не ме иска, Сарла. Просто се стреми да ме закриля от Ерик, както постъпи през последните две нощи и както вероятно ще продължи и занапред. Прави го от любов към Таби, защото смята, че ще измени на детето, ако позволи да ме изнасилят. Той не ме възприема като жена, което е добре дошло за мен. А дали заслужава доверие, кой би могъл да каже? Той е мъж и викинг, а аз открай време знам, че викингите винаги търсят изгода и че държат на дадената дума и честта само помежду си, но не и спрямо външни хора или роби. Да, много добре го знам.

— Но Таби…

— Той обича детето. Но колко ще трае това?

— Не го познавам толкова отблизо. Но ти го харесваш. Сигурно намираш нещо достойно в него. Виждала съм те как го гледаш, Ларен. Знаеш ли, че когато разправяш за Грънлидж Датчанина, очите ти са почти постоянно приковани в Мерик? Да, можеш да говориш каквото щеш, Ларен, да отричаш, додето езикът ти изсъхне, но аз няма да отрека думите си.

— Мнението ти е погрешно, Сарла.

— Ще видим. О, трябва да поздравя Торагасонови.


Торагасонови бяха довели около десетина мъже и четири жени. Ларен си помисли, че са симпатично семейство, но повечето викинги, които бе срещала и тук, и у дома, бяха добре сложени и привлекателни на вид. Колкото до Лета, според нея тя приличаше на разглезено дете. О, беше хубавка, на около седемнайсет години, с гъсти руси плитки, навити на темето, с пълни устни, които явно често се цупеха, и с доста налети гърди. Ларен бе само с една година по-голяма, ала се чувстваше стара, цинична и уморена. Почти не си спомняше времето, когато бе щастливо дете и когато едничката й грижа бе да играе и да язди кобилката си Селдже.

Ларен забеляза как Ерик зяпа тези големи гърди и бързо обърна очи към Мерик. Той също се взираше в момичето. Изглеждаше притеснен. Не личеше да се радва на срещата с избраницата на баща му, просто бе смутен.

Когато Торагасонови научиха за нещастието, те се смаяха, но не само от прекомерна скръб по Харалд и Тора, а по-скоро защото сега вече не съществуваха условия, които да обвързват Мерик Харалдсон с тяхното семейство.

Въпреки това най-старшият Торагасон, грубоват, сърдечен мъж с прошарена руса коса, тупна Мерик по гърба, попита го плахо като див бик дали се е замогнал след лятната търговия, и с лукаво намигване посочи прелестите на дъщеря си.

— Да, сега е още по-надарена отколкото през зимното равноденствие, когато я зърна за последен път — каза той. — Да, може да напълни шепите на всеки мъж.

Мерик се съгласи с твърдението му. Олаф Торагасон се навъси.

— Чудно ми е защо майка й не е така пищна.

Мерик благоразумно премълча.

— Вече навърши двайсет и пет години, Мерик — рече Торагасон с многозначителен тон.

Мерик само се усмихна.

— Още не съм готов да жертвам мъжествеността си.

— О, но потомството разтоварва ума на мъжа, защото е спокоен, че има кой да го наследи, ако падне в бой или бъде поразен от болест. Да, жената и децата осмислят и обогатяват живота.

Мерик се съгласи, че това сигурно е вярно.

— Не е речено, че мъжът непременно трябва да се лепне за фустата на съпругата си — добави Олаф и сниши глас, подсмихвайки се разбиращо на Мерик. — Знам, че брат ти Ерик е заобиколен от жени и се наслаждава на всички. Мъжът може да прави каквото поиска, стига да притежава достатъчно сребро, за да си го позволи.

— Баща ми никога не е унижавал и мамил майка ми.

— Така е, но не е бил длъжен. Послушай ме, Мерик, баща ти много искаше да свърже нашите две семейства. Той сам одобри малката Лета и я избра за теб. Сигурен съм, че почиташ баща си и вярваш в преценката му.

— В повечето случаи, да — отвърна Мерик.

— Не е ли съкровище малката ми Лета? — каза Торагасон с известна острота и настойчивост, защото усещаше, че нещата не вървят в желаната насока.

— Съкровище е, но с твърде голяма цена и не заслужава да бъде похабено за един младши син без земя.

— Да, но моята Лета ще последва мъжа си, където той реши да се установи. Освен това до нашето имение ще се намери предоволно земя за вас. Долината Бергсон е достатъчно богата, за да изхрани теб и семейството ти.

Мерик ненавиждаше долината Бергсон. Там непрекъснато валеше и през повечето време над фиорда се стелеше мъгла. Не харесваше и хората на Торагасон. Стрелна с поглед Лета, седнала до Айлирия, старицата, която тъчеше на стана, откакто се помнеше. Меката вълнена риза на гърба му бе изработена от нея през пролетта от най-фина прежда. Трябвало да му донесе късмет, докато търгува с диваците — това бяха думите й. Лета помагаше на Айлирия, като намотаваше совалката с прежда от една хурка.

— И сега даже се стреми да придобие нови знания, за да облекчи живота ти — прошепна Торагасон до ухото на Мерик. — Все се мъчи да научи нещо, все пита по-възрастните кое е право и кое е най-добре. Тя е чудесно момиче. Ще ти бъде покорна.

Мерик се съмняваше в това, но нищо не каза. Дори успя да се усмихне. Доволен от себе си, Торагасон отиде да говори с Ерик.

Едва след набързо спретнатото пиршество вечерта Олаф Торагасон се отпусна назад, потупа се по корема и погледна към Деглин.

— Е, Деглин, какво ще кажеш? Ще чуя ли някоя нова история от теб сега?

Ерик се обади високо и всички обърнаха очи към него:

— Не, момичето е вече нашият скалд тук.