— Гърбът ми е екстра, Мерик. Кракът ми също е по-добре.

Трябваше да я погледне, но като си я представи гола и стомахът му се сви. И преди я бе виждал съблечена, но не се бе вълнувал толкова. Но то бе станало, преди да я целуне, преди да я притисне в обятията си и да докосне устните й с език, да го пъхне в устата й, да вдъхне уханието й, да усети дивните чувства, пламнали помежду им, сливайки ги в един кратък миг. Не можеше да проумее и да приеме случилото се. Не бе проникнал в нея, не бе излял семето си, за да се облекчи. Не, само една най-обикновена целувка и прегръдка го бяха довели до полуда. Никога не се бе забравял до такава степен, особено при съвкупление, да не говорим за простичките удоволствия, предхождащи обладаването. Бе изключено. Не можеше да го допусне. За нищо на света нямаше да го допусне. Ще я погледне, ще я намаже с още мехлем, ако трябва, и всичко ще остане, както е било.

Няма да я целува повече. Не бе чак такъв глупак. Промълви с рязък и студен тон, който го слиса повече и от нея:

— Ще ти помогна да се съблечеш. Ще ти погледна гърба. Ти не знаеш как е, защото не можеш да се видиш. Престани да спориш с мен.

Всъщност тя въобще не се бе обадила. Той я повдигна до крайчеца на леглото. Развърза презрамките на елека й и го смъкна през главата. Разкопча роклята й и я свали до кръста. Отдолу бе само по проста ленена риза, която й бе купил в Каупанг. Бе тясна и гърдите й опъваха до пръсване плата. Разбра, че трябва веднага да я обърне по корем.

Щом тя се озова с лице надолу, той дръпна роклята и ризата й до кръста. Приближи газената лампа. Белезите от камшика на Траско още не бяха съвсем изчезнали и гърбът й бе нашарен с дълги и тесни резки. Но вече не бяха така отблъскващо червени, а бледорозови, подутините бяха спаднали и по кожата й нямаше повече сърдити, тъмни ивици или други признаци на влошаване. Гребна с два пръста от мехлема и започна да я разтрива. Тя се бе вдървила като дъска, но той продължи да я маже с нежни докосвания. Скоро усети как тя се отпуска. После взе да стене от удоволствие и той се усмихна. Всяка вечер трябваше да я маже с мехлем. Тялото й също бе схванато и той разтри раменете. Тя отново изстена. Смъкна роклята още по-надолу. Не знаеше защо го прави, понеже камшикът на Траско не бе засегнал тези части на тялото й. Просто искаше да й се полюбува, да види дали се е закръглила през седмиците, откакто я бе довел. Ребрата й още стърчаха, но плътта около тях вече бе добила женски очертания, бедрата й бяха налети и бели. Помисли си, че семето му ще ливне.

Така светкавично бе преминал от смях към неудържима похот, че му идеше да крещи. Набързо придърпа роклята до кръста й и стана. Остави мехлема на пода до леглото.

Щеше да спи до нея в същото легло, нямаше избор, иначе брат му веднага щеше да довтаса. Не ще позволи на Ерик да изнасили сестрата на Таби. Нито ще допусне сам да я прелъсти.

Рече много тихо:

— Ще ти съблека роклята и долната риза. После ще покрия гърба ти с една от моите. Съгласна ли си, Ларен?

Тя не отвърна, само кимна. Косата й бе паднала над бузата. Той не можеше да зърне лицето й, нито тя неговото. Беше разголена и това я вълнуваше. Недоумяваше защо не се развика и не го наруга, когато смъкна роклята й до бедрата. Не отрони нито дума, не издаде нито звук. А сега се чувстваше като глупачка, като смотана, загубена, пълна глупачка. Гърбът и кракът й бяха повече от ужасни, а тя бе забравила за това. Освен това още бе прекалено кльощава. Да, бе съблазнителна като умряла гъска и затова желанието му се бе изпарило в мига, в който бе видял как изглежда.

Очите отново я засмъдяха от бликналите сълзи, но този път те говореха друго. Сегашните й сълзи отприщиха обзелото я отчаяние, че този мъж не я желае.

Остави го да я съблече. Усети меката риза да покрива гърба й. После много бързо Мерик я зави с вълнено одеяло.

Отпусна се до нея и промълви:

— Повече няма да се държа така с теб.

Тя го разбра. Рече с невъзмутим тон:

— Защото съм твърде мършава и грозна.

— Не — отвърна той. — Заради Таби.

Отново го разбра.

Той съзнаваше, че не казва истината. Не, не беше само заради Таби. Просто не желаеше да я унижава, а точно това щеше да се случи, ако я обладаеше. О, но нека Ерик си мисли, че му е наложница, нека слухти и се надява да чуе стонове от нея като потвърждение. Ерик трябваше да повярва. Не искаше да си представя какво би станало, ако се усъмни.


Следващият ден мина бързо. При всяка възможност Мерик й даваше храна и стоеше надвесен над нея, докато не глътнеше и последния залък.

Таби вече си играеше с другите деца. Кена, осемгодишният син на Кайлис, бе особено предпочитан от него. Навсякъде ходеше по петите му. А Кена, симпатично хлапе, което изглежда не притежаваше подлия характер и високомерието на баща си, се отнасяше към Таби с добродушна снизходителност. Останалите деца последваха примера му.

Клив се намираше в необичайно положение. Беше роб, но въпреки това не спеше в постройката за робите, нито вършеше тежка работа. Мерик го взе със себе си и своята свита, когато тръгнаха на лов следобед.

Ларен преброи сребърните монети. Вече имаше осемнайсет. Скоро щеше да поговори с Мерик. Бе забравила да го пита предишната нощ. Много неща се бяха случили, твърде много, и тя знаеше, че с Таби и Клив трябва да се махнат час по-бързо. В моменти на слабост никак не й се искаше да напуска Мерик, но се налагаше да го направи. Мястото им не бе тук.

Тази вечер тя приготви яденето яхния от глиганско месо, която предизвика доволни кимания у хората на Мерик и слисани възклицания у обитателите на Молвърн. След като се нахраниха, Ерик изгледа Ларен похотливо и злобно и рече:

— Тая вечер момичето няма да продължи глупавата си приказка. Имам други въпроси за обсъждане.

Значи Ларен щеше да се лиши от сребърните монети. Предполагаше, че по този начин Ерик иска да я накаже. Не я бе грижа. Сарла докосна ръката й.

— Никога не съм вкусвала по-сладка яхния. Трябва да ме научиш, Ларен, на всяка цена.

Сарла говореше припряно и настойчиво и Ларен се извърна към нея намръщена.

— Съвсем лесно е. Ти също готвиш много хубаво, но просто по-различно.

— Не, трябва да ми покажеш.

Ларен се вгледа внимателно, почти втренчено в нея и за първи път забеляза леката синина под дясното око на Сарла. Стомахът й се сгърчи от гняв.

— За бога, той те е ударил!

— Шшт! Тихо, Ларен, моля те, по-тихо. Нищо не е станало. Не ме боли и не личи, освен ако се взреш по-отблизо. Мълчи си.

— Защо те удари?

Сарла не отговори. Само сви рамене.

— Защо?

— Ерик не се нуждае от специални причини за своите постъпки. Разсърдих го и той ме удари.

— Бил ли те е преди?

Тогава Ларен я погледна и в хубавите й сиви очи се появи съжаление.

— От ден на ден и от месец на месец аз сякаш го ядосвам все повече.

Ларен знаеше, че мъжете бият жените си — съпругите, наложниците, робините, без ред. Но Сарла бе толкова тиха и мила. Как би могла да разсърди, когото и да било? И тогава разбра защо Ерик бе ударил кротката си невеста. Защото бе претърпял поражение: бе пожелал нея, Ларен, а Мерик го бе изпреварил.

— Не гледай на кръв, Ларен. Умолявам те, не казвай нищо. Забрави за случката. Освен това преди малко го видях да говори с Кайлис, сетне с Мегът — красивото момиче до стана, което приказва с Айлирия, онази, със светлокафявата коса. Навярно довечера ще ме остави на мира.

Ларен с мъка задържа думите зад зъбите си.


— Ядосана си.

На другата сутрин Ларен месеше хляб, понеже мъжете бяха изяли и последното парче от хляба, който бе опекла предния ден. Пъхна ръце в нощвите с тестото и ги натопи до лактите. Погледна Клив и е усмихна насила.

— Не, не съвсем. Просто Сарла е много мила и добра. А съпругът й не е.

— Той обича да се разпорежда. И мрази да му противоречат. Чух, че след смъртта на баща си е станал още по-необуздан. Мисълта, че може да нарани или убие, когото му скимне по всяко време, без причина, го кара да се чувства важен и могъщ.

— Поне снощи Сарла успя да се отърве от вниманието му.

— Да, така е. Тя спа в общото помещение. До мен.

Ларен въздъхна и зарови ръцете си още по-дълбоко в тестото, мачкайки го настървено. Брашното не беше добре смляно и тя усети едрите зрънца между пръстите си. Трябва да се погрижи за това. Спомни си своята господарка в Старая Ладога, свадливата старица, която поне я бе научила безупречно да готви и да мели брашно, а също да прави светла и тъмна бира. Бързо бе усвоила тези умения, защото стопанката й я налагаше за всяка несполука. Случваше се да я удря и когато някое ястие бе особено вкусно, да не би да си вирне носа. Ларен промълви:

— Ние с теб сме видели толкова много, Клив, преживели сме какво ли не. Не знам защо една синина под окото на Сарла ме вбесява до такава степен, че едва се сдържам. Влудява ме почти толкова, колкото ужасният белег на лицето ти. Да можех, бих убила и двамата мъже, които са ви причинили тази болка. — Млъкна за момент, после каза: — Страх ме е от Ерик.

— Знам. Жалко, че тялото ти не е силно като духа ти. Наистина ли би убила мъжа, който ме беляза за цял живот, Ларен?

— Да, с удоволствие бих му причинила неистова болка.

— Само че бе жена.

Тя го зяпна от изненада, после поклати глава.

— Странно защо се учудвам толкова. Виждала съм еднаква жестокост и у мъже, и у жени. Защо го направи?

— Не пожелах да легна с нея.

Тя само тръсна глава.

— Не можа ли да се прежалиш?

— Не — рече отривисто той, — за нищо на света!

Тя усети, че няма да чуе повече, и замълча. Прекрасно знаеше колко е важно да държиш сенките от миналото под ключ.

— Ще ходиш ли на лов с Мерик днес?

Той поклати глава.

— Не, ще хапна малко от кашата и ще ида на работа в полето. Задава се жътва и всяка ръка е нужна. Дори Мерик ще дойде на ечемичените ниви.