Катрин Каултър - Робинята

Ларен не отговори, а продължи да се взира подир Ерик и Стурла, додето всички се изгубиха от погледа й. Жената продължи:

— Ерик ще те има пряко волята ти и пряко волята на брат си.

Ларен се извърна бавно и се озова срещу млада жена с искрящи сини очи и с руса коса, в която сякаш грееше утринно слънце. Беше по-висока от повечето жени, с пищна гръд и хубава премяна. Ларен обясни:

— Трябваше да се облекча. Обикновено човек го върши сам. А ти коя си?

— Аз съм Кайлис. Ерик ме държи тук от девет години. Баща му ме купи, когато бях само на тринайсет, за да помагам на жена му и да бъда дружка на племенницата му Сайра. Ерик ме пожела и ме взе. Сега синът ми е на осем години. Казва се Кена, добро момче е, силно и гордо. Ако Сарла не се сдобие с деца, тогава сигурно Ерик ще го признае за законен наследник. Моля се това да стане. Родих му още три деца, все момичета, но те умряха.

— Но Ерик е женен за Сарла.

— Да, горката мекушава глупачка. Повече от две години. Бракът им бе уреден от бащата на Ерик, Харалд. Но тя не е достатъчно хитра, за да го задържи и да го накара да изпълнява прищевките й. Плашлива е като току-що пръкнало се яре. — Тя млъкна и огледа Ларен от главата до петите. — Ерик се пазеше, докато родителите му бяха живи. Лягаше при мен и при другите жени едва когато те се приберяха в спалнята си през нощта. Знаеше, че са привързани към Сарла, затова се съобразяваше с тях и не си позволяваше волности. Но сега няма какво да го възпира. Може да прави каквото му скимне и по непонятни причини си е избрал теб. Предполагам, защото си нова, и като всички мъже Ерик ще иска да те пречупи, докато те обладае и открие, че не си по-различна от останалите.

Ларен не отвърна, само повдигна полата си и се усмихна на жената. Кайлис хлъцна.

— Кракът ти… Отвратителен е!

— Да, изгорих се. Ще го покажа и на господаря ти Ерик. Може би ще охлади страстта му.

Кайлис поклати глава.

— Значи наистина си държанка на Мерик, както рече на Ерик. Мерик е красив мъж, много пъти съм го казвала. Добър любовник ли е, или търси от теб само наслада и те кара да гледаш как лицето му пламва от напираща похот? Грижа ли го е за твоите чувства?

Ларен я зяпна втренчено. Кайлис се изсмя.

— Значи не си спала с него. Трябва да се примириш. Ерик ще отнеме девствеността ти. Няма да е толкова лошо, ако е в добро настроение. Ако не е, ще изпиташ ужасна болка. Понякога обича да причинява болка, друг път не. Бързо ще научиш какво иска от теб… Жалко, че Мерик вече няма власт тук. Ерик не ще му даде и капка. Ако Ерик си науми да те има, ще те има. Наистина ли умееш да правиш вкусна каша? Сарла — не. Идвай тогава, че умирам от глад.

Същата вечер, сит от превъзходните пържоли от глиган, които Ларен бе помогнала на Сарла да сготви, Ерик пожела да чуе края на приказката за Грънлидж Датчанина.

Ларен си помисли първо за сребърните монети и едва сетне за онова, което щеше да последва. Знаеше, че Ерик ще дойде при нея тази нощ. Нямаше представа как ще се отърве. Но най-напред щеше да разправи историята си, пък по-късно щеше да решава.

Стана и потри ръце, но не заговори преди всички да приковат вниманието си в нея.

— „Ще ти кажа кой съм и какъв съм — рекъл Грънлидж, вдигнал крак над главата на Парма. — Същият съм като преди. Не съм сянка от долната земя. От плът и кръв съм, но съм надскочил простия човешки облик и съм приел по-висша форма. Ала не се заблуждавай, Парма, аз пак съм Грънлидж и Селина е моята любима жена. Както виждаш, ръцете ми са още вързани. За да ги забележиш и да изпиташ превъзходство.“ Грънлидж бавно свалил превръзките от ръцете си. Парма зяпнал от изумление. Те не били вече сгърчени като кокоши крачета, с извити и почернели нокти. Не, ръцете му били здрави, чисти и яки и дръжката на меча пасвала добре в шепата му. „Твоята жена — магьосница те е върнала“ — изстенал Парма, уплашен до смърт, и усетил, че пикочният му мехур се изпуснал и че той ужасно се е посрамил от страх. „Не, Один го направи, нашият Отец — произнесъл сухо Грънлидж. — Реши, че съм достоен, хората ми също, и затова ме изцери. А ти си глупак, Парма, не се ли сещаш къде се намираш?“ Парма се огледал наоколо, но всичко му било непознато. Тогава зърнал Селина да се приближава към тях с развята бяла роба, с гордо изправени рамене и уверена походка. „Никъде не си отишъл, Парма. Пак си там, където нападна жена ми. Один само си поигра с теб, пошегува се, а ти се държа като глупак. Какво ще кажеш в свое оправдание?“ Парма напънал ума си и разбрал, че има само една възможност да си спаси живота. Рекъл: „Ако наистина си герой, ако Всемогъщият Отец Один действително те смята за достоен и храбър, тогава иди и извърши подвиг, който да докаже твоето величие. Не прекършвай врата ми с ботуша си. Това не е никакво геройство, а по-скоро малодушие. Да, върви, Грънлидж, и покажи на какво си способен. Иди с кораб в моретата на изток от Исландия. И още веднъж натроши ледените късове, да, още веднъж, да видиш дали наистина си такъв неустрашим герой, какъвто си въобразяваш.“

Селина извикала: „Не го слушай, Грънлидж! Той те залъгва с лукави приказки, за да те подмами, да те накара да си загубиш ума! Не му обръщай внимание!“ Но Грънлидж свалил крака си от главата на Парма. Отдръпнал се от Парма, който не се помръднал и лежал толкова неподвижно, че приличал на статуя. Грънлидж вперил поглед към висините. Отметнал назад огромната си глава и изревал: „Один! Чуй ме, о, всемогъщи господарю на небесата и на всички воини! Ще отида отново да изпитам силата си и когато се върна, ти трябва да ми дадеш каквото заслужавам!“

Изведнъж небето било прорязано от гигантска ослепително бяла светкавица и въздухът наоколо се превърнал в пара. Отгоре на талази се спуснала бяла пелена и изпълнила дробовете им. Последвали нестихващи гръмотевици, които разлюлели цялата земя. Селина паднала на колене и заровила лице в ръцете си. Парма бил обладан от страх, но и от прилив на надежда. Зяпнал слисано Грънлидж. Грънлидж се усмихвал. „Чувам те, Один. Ще ида отново да ти докажа какъв съм.“ Преди да се отдалечи, той сграбчил Парма за гърлото и го изправил. Раздрусал го с все сила и Парма си помислил, че ще му скърши врата. Грънлидж казал: „Само да посегнеш пак на жена ми, на имотите ми или на някого от хората ми, жив ще те одера. После ще те хвърля на един леден къс да ти изтече кръвта, докато замръзне и усетиш нечовешка болка.“ Пристъпил към жена си, вдигнал я на крака и я прегърнал. После тръгнал, яките му рамене били изпънати, походката — бърза и твърда.

В този момент Ларен млъкна и се усмихна — първо към сключените си ръце, сетне поотделно на всеки от слушателите.

— Не съм съгласен с това пипкане — извика й Ерик. — Довърши проклетата приказка! Довърши я!

Тя само поклати глава.

Обади се Стурла, огромният воин на Ерик:

— Не, господарю, остави я. На мен ми допада напрежението, гъделичка ми ума и ме кара да гадая какво ще стане по-нататък. Да, може би утре вечер ще чуем продължението. Дори може да научим края.

Ерик се усмири. Той седеше в господарския стол и опипваше изящно издяланите ръкохватки — семейна реликва от преди двеста години. Дъбовото дърво бе изгладено като коприна от множеството пръсти, които го бяха докосвали, но по него още се забелязваха изображенията на Тор, Один5 и Фрейя6 и ясно личаха чертите им.

Той зачака със задоволство. Наблюдаваше как Сарла освободи робите, как отведоха децата в малката спалня да спят, как неговите хора и приближените на Мерик се загръщат в одеялата. Изчака всичко да утихне. Понечи да стане, но се спря. Мерик се приближи към огнището, където бе легнала Ларен, плътно завита, а Таби се гушеше до корема й. Приклекна до нея.

Каза съвсем тихо, за да не събуди Таби:

— Чух днес да мълвят, че си ми била наложница. Мисля, че единствено така можеш да се отървеш от похотта на брат ми. Дай Таби на Клив и ела с мен. Ще спим в моята стая.

Тя го изгледа втренчено в сумрачната светлина, хвърляна от тлеещата жарава.

— Ще ме нараниш ли?

— Ще погледна крака ти, после гърба и навярно ще ги намажа с още мехлем. Пък сетне ще видим.

— Няма какво да виждаме — отвърна тя. — Не искам да бъда твоя наложница, Мерик — просто не можах да измисля нищо друго.

— Знам, но вече си го казала. Затова трябва да се преструваме, че е така, иначе Ерик моментално ще довтаса при теб. Е? Какво предпочиташ?

Без да го поглежда, тя спокойно промълви:

— Къде е Клив?

Мерик й се усмихна.

— Ей сега ще го доведа.