Тогава много бавно започнал да слиза надолу. Въздухът се затоплил и той усетил, че възвръща способността си да мисли, да гледа, да разсъждава. Вече ясно виждал земята, скалите, тесния ручей, яркозелената трева. Не се спускал рязко надолу, а се плъзгал бавно и постепенно, да, почувствал се като вълшебник и взел да се пита дали сам не се е издигнал, най-сетне сдобивайки се с онова, което му принадлежи. Да, трябва сам да се е извисил към облаците и да е започнал да лети… Повярвал на това и започнал да се усмихва, докато се приближавал към земята. Стоплил се, кръвта отново запрепускала в жилите му. Размахал ръце, за да смени посоката. Сполучил. Засмял се гръмко на това фантастично откритие. О, вече нищо не можело да му се опре. Боговете го били дарили с тази мощ. Оттласнал се с крака и се втурнал напред в спокойния, топъл въздух, после забавил ход. Изсмял се силно и понечил да изпробва новите си умения. Но преди да успее да размърда ръце и крака, се срутил като камък на земята, като че някой нарочно го изпуснал и бутнал надолу. Озовал се в нозете на едър, облечен в меча кожа, мъж, воин, огромен и силен, с гигантски меч в бинтованата ръка… Този воин бил Грънлидж Датчанина. Ръцете му още били превързани, но той държал меча с явна лекота. Стоял изправен и снажен, горд както по времето, преди да го сполети нещастието. Казал му: „Ти си Парма и се осмели да докоснеш жена ми. Знаеш ли какво ще сторя сега с теб?“ Парма зяпнал Грънлидж, онемял от изненада. Безмълвно поклатил глава, невярващ, че това действително е той. Не било възможно. Добил кураж. Заявил с дързък и високомерен тон: „Ти трябва да си мъртъв. Нали отиде да умреш. Мъртъв си. Сигурно си само заблудена сянка, която тепърва ще потъне в забрава. Това е просто твоята обвивка, защото ти си нищо, глас и видение, създадено от въздуха около нас. Аз нападнах владенията ти, откраднах добитъка и ограбих корабите ти. Никакъв те нямаше, когато хората ти викаха за помощ. Сега сме далеч от твоята и моята родина. Кое е това място? Къде се намираме? Ти не може да си Грънлидж, защото той е сломен и превит. Жалък нещастник, дето сигурно се е погубил със собствената си ръка.“ Грънлидж го изгледал, без да мръдне, и се усмихнал. „Да ти кажа ли, Парма, точно какъв съм и къде се намираме? Кое би искал да чуеш по-напред, подъл страхливецо? Аз ще отлетя от теб и после ще се върна, за да те убия!“

Парма скочил, разкършил рамене, но нищо не се случило. Качил се на една висока скала и скочил, като диво махал с ръце и ритал с крака. Чул Грънлидж да се смее, зловещо и страховито, като че излизал от преизподнята, Парма не се издигнал в небесата, а отново тежко се строполил в нозете на Грънлидж. Изревал от яд: „Пак тая вещица! Тя ми е отнела силата. Проклета да е вовеки веков!“ Грънлидж вдигнал крак над главата на Парма и промълвил съвсем тихо: „Слушай, глупако! Нямаш никаква сила, само суета, вина и тъпо високомерие. А сега ще си получиш заслуженото.“

Ларен млъкна. Усмихна се на мъжете, жените и децата, които до един я гледаха зяпнали, приковали цялото си внимание в нея. Клив й кимна окуражаващо, гушнал спящия Таби в скута си.

— Продължавай — изрева Ерик. — Уморих се от твоето протакане! По дяволите, какво станало по-нататък? Какво направил Грънлидж? Строшил ли черепа на Парма с крака си? Къде, в името на всички богове, са били?

Тя поклати глава.

— Аз съм само жена, господарю Ерик, и трябва да си почина. Прости ми. Умът и гърлото ми пресъхнаха и се нуждаят от съживяване. Навярно утре вечер ще мога да продължа.

Надигна се глух ропот. Ерик имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да избухне. Още като дете сядаше до скалда и слушаше прехласнат, та дори когато майка му го викаше, той не я чуваше. Мерик се изправи със смях и припряно рече:

— Не, млъкнете всички. Тя има право. Прекъсва разказа си не защото е жена и не й стигат силите, не, тя нарочно ви подмамва, да налапате въдицата. Прозинете се и кажете, че историята й е била увлекателна, но не ви е грижа как свършва по-нататък. Това ще я накара да се разкъсва от съмнения и да бъде по-снизходителна.

Той отново се засмя и се обърна към Ерик:

— Е, братко, какво мислиш за новия ми скалд, за моята разказвачка?

Ерик само хвърли поглед на Ларен. Внезапно Мерик се притесни от втренчения му взор. Не искаше неприятности. В името на всички богове, не желаеше да се кара с брат си, да му нарежда да я остави на мира, но щеше да се наложи, ако Ерик си науми да легне с Ларен. Не знаеше защо, но със сигурност щеше да се противопостави. Изви очи към Сарла, която от своя страна бе зяпнала съпруга си. „Досеща се за истината, помисли си Мерик, досеща се.“ Действително, би било невъзможно да е другояче. Две от копелетата на Ерик бяха тук, в къщата, и двете момчета, макар че по-малкото още не бе навършило годинка. Но Кена бе здрав и силен и бе одрал кожата на баща си. Майките им също присъстваха и доколкото бе известно на Мерик, и Мегът, и Кайлис продължаваха да делят леглото на брат му.

Но Сарла все още нямаше деца. С Ерик бяха женени от две години, но утробата й бе празна. Мерик въздъхна. Не му харесваше тая работа. Отиде при Клив и протегна ръце за Таби.

Взе детето и тръгна да търси одеяла, здраво гушнал Таби с едната ръка. Забеляза, че Ларен го гледа. За първи път щеше да задържи Таби при себе си през нощта. Пристъпи към нея и каза:

— Аз ще се погрижа за Таби тази нощ.

Замълча, изучавайки вдигнатото й нагоре лице. Бе поруменяло от топлината и от пожънатия успех. Усмихна й се и за негова изненада тя му отвърна със същото.

Усмивката й бе прекрасна и той усети, че го сгрява целия. Искаше му се да я вижда постоянно усмихната. Но не точно сега. Затова се извърна и пътем каза:

— Не се отдалечавай от къщата. Навъртай се около Сарла. Скоро ще измисля къде да идем.

В ръката й имаше седем малки сребърни монети. Тя ги стисна в шепата си. Гъделичкаха кожата й. Навярно щяха да стигнат да откупи свободата си, както и тази на Таби и Клив.

— Бих искала да поговоря с теб. Мерик, може би утре. Важно е. — После се разколеба. Притежаваше единайсет сребърни монети. Никак не бяха малко, но тя нямаше представа колко струва тя или Клив на пазара за роби. — Ще поговорим, но не утре, а по-късно, след три-четири дни. Или по-скоро ще те попитам за някои неща, за стойността на определени неща.

Не спомена нищо за Таби, дълбоко заспал, сгушен до рамото му, и това го изненада.

— Думите ти са ясни като мъгляв ден. Не, недей да объркваш и мен, и себе си повече. А сега искам да ми обещаеш нещо. Ще се закълнеш ли, че няма да се отдалечаваш от къщата и от Сарла?

Тя се намръщи, после кимна в недоумение. Той знаеше, че тя не го разбира, но замълча.


Рано на следващата сутрин, когато Ларен отиде да се облекчи, на излизане от нужника завари Ерик да стои насреща й с ръце на кръста.

— Чаках те — рече той и се усмихна.

— Защо?

Той се намръщи и тя бързо добави:

— Господарю.

— Така е по-добре. Аз съм господарят на Молвърн, а ти не си нищо друго, освен робиня. Не е зле да не забравяш това. Хубавка си, Ларен. Още си твърде кльощава, но аз ще се постарая кокалите ти да не ме убиват.

— Защо трябва да правиш това?

Тя вече знаеше какво иска той, доловила похотливия поглед и невероятната самоувереност в очите му. Искаше да я обладае и щеше да го стори, нищо не бе в състояние да го спре. Но тя щеше да се преструва, че не разбира, докато не измисли как да се измъкне, на всяка цена…

— Мерик вика, че си била още по-кльощава, ама ризата и роклята го прикривали донякъде. Но аз ще махна дрехите ти, ще те огледам внимателно и тогава ще реша.

Тя само наклони глава на една страна и го изгледа като малоумна.

— Господарю, сега ще ида да помогна на жена ти. Умея да приготвям чудесна каша.

— Ще помагаш само на мен, Ларен. — Пристъпи към нея и Ларен бързо се дръпна назад. Той се намръщи. — Какво правиш? Аз съм господарят тук и ако пожелая да легна с теб, ще легна. Твоето мнение е без значение. Пък и аз съм надарен мъж и няма причина да отблъскваш милувките ми.

„О, помисли си тя, надареността в едно не се отнася непременно за друго.“ Втренчи се над лявото му рамо и отвърна колебливо:

— Не мога, господарю. Аз съм робиня на Мерик и негова собственост. Аз съм негова наложница. Трябва да го питаш дали е съгласен да ме дели с теб.

Ерик се сепна от отговора й и се навъси.

— Брат ми не е казвал, че ще те задържи за себе си. Още не си спала с него. Кълна се във всички богове, че той спи или с братчето ти, или сам. Лъжеш, момиче. Той не те иска. Сам ми го призна. Каза, че те е взел единствено защото си сестра на момчето.

Думите я засегнаха дълбоко, усети такава остра болка, че щеше да се задуши, но успя да промълви съвсем спокойно:

— Сега съм в месечно неразположение. Мерик не обича да ме докосва в това състояние.

— Учуден съм, че подобно нещо може да възпира брат ми. На мен обаче не ми пречи.

Ерик направи втора крачка към нея.

Тя поклати глава и се отмести наляво към къщата. За нейно огромно облекчение оттам излезе един от приближените на Ерик, на име Стурла, едър, мускулест мъжага с ръце по-големи от краката и рече:

— Хората са готови, Ерик. Мярнали са глигана снощи и аз съм сигурен, че ще го открием. Обещах го на Сарла за довечера, за да ни приготви пържоли.

Ларен изпита желание да разцелува великана, който само да пожелаеше, можеше да я убие с един удар на гигантския си юмрук.

Ерик я погледна, забеляза облекчението в очите й и изруга под нос. Очевидно бе забравил за лова. Не каза нищо и се обърна към Стурла.

— Да тръгваме тогава. — А на нея подхвърли през рамо: — Ще се оправя с теб довечера. Няма да ти позволя да ми противоречиш.

Ларен не отрони и дума. Не се помръдна от мястото си и изчака, докато Ерик изчезна през дървените порти с шестима от свитата си.

Зад гърба й се обади женски глас:

— Чух, че Мерик те предупреди, но ти пак си излязла сама. Не се ли вслушваш в заръките на господаря си?