Катрин Каултър - Робинята

— Такъв е животът. Честта и достойнството нямат нищо общо със смъртта. Според мен да те съсекат в бой не е по-голяма добродетел, отколкото да бъдеш поразен от болест или от вражески нож. Животът е пълен със смърт и в определен момент те се сливат в съзнанието ти. Смъртта постоянно те следва по петите. Неотлъчно. А краят е един и същ. Просто престава да те има.

— Говориш остро и не разбираш каква добродетел е човек да умре по свой начин, какъвто сам си избере, да прояви храбростта си и да докаже на какво е способен. Баща ми не е искал да умре от тая чума.

— Нито пък майка ти. Недей забравя, Мерик, че жените нямат възможност да гинат в сражения като мъжете. Да не би тяхната смърт да е по-малко честна и достойна?

— Не знам. Не съм разсъждавал в този дух. Но жените — те са различни.

— Да — отвърна бавно тя. — Наистина е така. — Понечи да добави още нещо, но очевидно размисли, поклати глава и рече: — Да, различни са, а мъжете имат късмет, че са по-едри и по-силни.

Той се сети за изгорения й крак и отбеляза:

— Нали оживя.

Тя се засмя, но смехът й не беше весел.

— Без теб едва ли щях да оживея. Мисля, че Траско бе последната брънка от веригата. Когато откриеше, че не съм момче, щеше или да ме продаде, или да ме убие. И понеже ми отнеха Таби, а аз не успях да го опазя и да го закрилям, щеше да ми е безразлично.

— И щеше да посегнеш на себе си?

Тя дълго мълча. Стоеше близо до него, луната огряваше гърба й, лицето й бе в сянка, а главата й бе озарена от сияние.

— Не знам — промълви накрая Ларен. — Нямах време да мисля за това. Исках на всяка цена да открия Таби. Тогава се появи ти. Съжалявам за родителите ти, Мерик. Съчувствам на мъката ти.

Той не отвърна, облегна се върху грапавата кора на дъба и затвори очи.

— Остави Таби при мен — каза той, без да отваря очи. — Ще го пренеса вътре, когато реша да се прибера.

— Както желаеш. Сега какво ще правиш, Мерик?

— Искам да имам остров като брат си Рорик.

Тя прихна. Смехът й прозвуча звънко и чисто, без подигравателни нотки. Осъзна, че за пръв път я чува да се смее така открито и от сърце. Без всякаква причина. Отвори очи.

— Забавен ли ти се струвам?

— Откъде ще намериш остров?

— Нямам представа, просто ми хрумна. Един спонтанен отговор на нахалния ти въпрос.

Тя настръхна, но той остана равнодушен. Заслужаваше острите му думи. Ларен се обърна и се отдалечи. Той отново затвори очи и притисна Таби по-близо до себе си. Усети дланта на детето върху сърцето си.

По случай завръщането на Мерик бе вдигнато пиршество, но то се различаваше от предишната и по-предишната година. Имаше медовина и бира, сирене, зеле, лук, грах, пържоли от глиган, вълшебна пушена червена сьомга, додени питки и ръжен хляб, сладки и кисели ябълки. Сарла застла огромната дървена маса с красива бяла ленена покривка. Щом я зърна, в очите на Ларен най-неочаквано бликнаха сълзи. До онази ужасна нощ животът й винаги бе изпълнен с разкош: фини покривки, изящни мебели, просторни помещения, не тъмни, ниски и задимени като тази къща. Спомни си смеха на майка й, когато постилаше масата с красива ленена покривка, как се оплаква, че мъжете не държат на тези неща, но че тя го прави, защото са важни за нея. Такива прелестни покривки с изящно избродирани краища. Не се бе сещала за майка си от месеци, сама не можеше да изброи колко. Странно. Майка й се казваше Нирея, нежно име, звучно като песен.

— Аз какво да свърша? — попита тя.

— Ти само ще ядеш, Ларен, докато заякнеш.

— Тя е робиня — обади се Ерик и се приближи зад гърба й. — Трябва да й възлагаш работа, Сарла. Ти си господарката тук, крайно време е да поемеш ролята си.

Сарла отвърна спокойно, без колебание:

— В тлачената купа, ей там, на поличката, има лъжици. Моля те, нареди ги до чиниите, Ларен.

Ерик изсумтя и излезе.

У Ларен се надигна неистов гняв. Ерик бе досущ като съпруга на Хелга, Фром. Деспот и грубиян, който важничи с потеклото си. Ако нямаше кой да го обуздава, щеше да бъде крайно опасен. Запита се дали Ерик е потискал навика си да се перчи и разпорежда, когато баща му е бил жив и е владеел Молвърн.

„Пиршеството протича добре“, мислеше си Мерик, като отпиваше от сладката медовина, която Сарла правеше толкова хубаво. Майка му я бе научила на почти всичко останало, но медовината беше специалитетът на Сарла. Похвали я.

Ерик се намеси:

— Медът е прекалено много за моя вкус.

— Прекрасна е — възрази Мерик. — Ти как смяташ, Олег?

— Ще изпия още десет чаши и тогава ще ти кажа.

Един-двама прихнаха, но все пак началото бе сложено.

Ерик рече:

— След като се навечеряме, Деглин ще ни разправи някоя история. Може би за смелите подвизи на по-малкия ми брат в Киев.

Настъпи мъртва тишина, тягостна и мъчителна, изпълнена с коси погледи. Мъжете се размърдаха неспокойно и замърмориха, изчаквайки Мерик да проговори.

Ерик вдигна едната си руса вежда и хвърли поглед на Мерик, сетне на Деглин в другия край на дългата маса.

Мерик промълви тихо:

— Деглин няма да ни разправя повече приказки, Ерик. Откри, че не му е приятно да бъде скалд.

— Да — обади се припряно Елър. — Предаде умението си на друг, ето на това момиче тук. Сега тя разказва истории.

Ерик рече:

— Глупости. Тя е момиче, нищо повече. Тя не може…

— Първо я чуй, пък тогава говори.

Ерик изгледа брат си така, като че се канеше да го цапардоса, но се въздържа. Умълча се на стола си — някогашното място на баща му — със зачервено лице и присвити очи. Отмести взор към Ларен, седнала до стария Фиррен.

— Въобразяваш си, че си скалд, а момиче?

Тя вдигна глава и невъзмутимо отвърна на погледа му, сякаш мнението му бе маловажно. После сви рамене и това го вбеси.

— Нищо не си въобразявам. Ти ще ми кажеш, да, ти, каква съм.

Сарла затаи дъх. Тя седеше до мъжа си и усети напиращата в гърдите му ярост. Бързо се намеси с твърде висок глас, който знаеше, че гъгне от страх, но не можеше да го овладее:

— Харесва ли ти херингата, господарю? Роран Черното око я улови днес следобед.

Ерик насила извърна очи от робинята.

— Роран винаги има късмет с рибата — рече той и отпи голяма глътка медовина.

След безкрайно проточилата се вечеря помолиха Ларен да застане пред тях и да разкаже историята за Грънлидж Датчанина отначало. С ъгълчето на окото си тя видя, че Деглин напуска масата, и изпита облекчение. Само като го зърнеше, и изгореният крак я пронизваше от болка. Забеляза го, че накуцва, и положително винеше нея за това.

При мисълта за сребърните монети, глътна малко бира, усмихна се на събраната тълпа и подхвана:

— Имало едно време един храбър воин, който се наричал Грънлидж Датчанина.

Разкраси началото на разказа си, така че всички спътници на Мерик се присламчиха до нея, смълчани и улисани.

— … И когато Парма се навел, за да сграбчи Селина, щом ръцете му докоснали раменете й, случило се нещо много странно.

Преднамерено направи пауза и поред изгледа присъстващите — мъже, жени, деца, които бяха още будни. Очите й блестяха, тя се наклони напред, като че се канеше да открие някаква тайна, и навлажни устни с език.

Накрая Олег не издържа и се провикна:

— Стига, момиче! Казвай по-бързо или ще ти взема бирата и две години ще стоиш на сухо!

Мъжете се развикаха одобрително и Елър се обади гръмко:

— Оставете момичето да продължи. Надушвам хубава приказка.