Сега Молвърн изцяло му принадлежеше. Вече не бе нужно да се кара с баща си, ако реши да наложи волята си. Той бе единственият господар и владетел. Само неговото мнение се зачиташе. Вече нямаше кой да му противоречи. Хвърли поглед към жена си Сарла. Тя беше ялова и все някога трябваше да се отърве от нея, ако иска наследник. Или ако я задържи, някой от другите му синове да бъде признат за законороден. Навярно Кена, отрочето на Кайлис, хубаво осемгодишно момче, което приличаше досущ на Ерик като дете. Сарла със сигурност не би казала нищо, което да го вбеси до такава степен, че да я изгони. Бе незабележима като сянка, кротко създание, чието тяло още му доставяше наслада, макар и не прекомерна, защото тя лежеше безучастна и мълчалива и само го чакаше да свърши. А той често я измъчваше, за да я накара да извика, поне веднъж да отрони звук, независимо дали от сласт, или от болка.

Силно замириса на еленово месо, прекалено натрапчиво. Той се намръщи. Когато майка му приготвяше яхнията, уханието бе прекрасно и миризмата на месото никога не надделяваше над останалите съставки. Но какво друго би могъл да очаква? Сарла не притежаваше майсторлъка на майка му.


Сарла даде две одеяла на Ларен и я посъветва с тихия си глас да легне по-близо до огнището — през нощта ще бъде хладно, а тлеещата жарава ще я сгрява чак до сутринта. А на Клив просто връчи една завивка с думите:

— Можеш да спиш, където поискаш.

После му се усмихна. Клив погледна дребничката жена пред себе си. Не вижда ли отвратителните белези на лицето му? Как може да му се усмихва? Да не е сляпа? Само кимна и пое одеялото.

— Сарла!

Тя вдигна глава и зърна мъжа си да стои с ръце на кръста. Привлекателните му черти бяха изострени от нетърпение. Винаги се държеше така с нея. Вечно бе недоволен от нещо и припрян. Едва ли можеше да го вини. Тя вършеше всичко толкова различно от майка му, въпреки че Тора никога не я бе хокала и не се бе отнасяла зле с нея. Докато съпругът й непрекъснато я тормозеше. Въздъхна и почувства как вътрешностите й се свиха. Искаше я в постелята си, а на нея й бе неприятно. Искаше да отиде и да го облекчи. Беше й противно, но предпочиташе това, вместо да лежи по гръб, той да прониква в нея, плувнал в пот, и да грухти като свиня. Нямаше избор, трябваше да задоволи желанието му. Наведе глава, за да скрие очите си, защото знаеше, че всички мъже ще разберат по погледа желанието на съпруга й. Не можеше да понесе този срам.

— Сарла — отново й подвикна Ерик с още по-сърдит тон. — Ела веднага в спалнята ми.

Спалнята бе само негова, не тяхна. Така стояха сега нещата в Молвърн. Откакто бе починал баща му, Молвърн бе негова собственост и той обичаше да го повтаря на всеослушание. Сарла често го чуваше да го изрича и да се опива от благозвучието му. Спалнята на родителите му бе вече негова. Предполагаше, че Мерик ще заеме предишната стая на брат си, но до момента той не бе споменал нищо по този въпрос. Сигурно изобщо не се бе сетил за това, толкова бе съсипан и покрусен. Колкото до нея, Ерик я търпеше, само защото му беше жена. Не й се вярваше да я изпъди. А и за какво ли? Спомни си за имението на своите родители недалеч, на север от Вестфолд, и потръпна. Представи си следната картина: баща й е навил широкия кожен колан около ръката си, майка й стои с приведен гол гръб, коланът се стоварва няколко пъти върху него, майка й се свлича на земята и остава да лежи свита на кълбо. Баща й се обръща към нея и тя вижда ядната усмивка на лицето му. Отново потрепери. Предпочиташе Ерик. Освен това той имаше и други жени и не я безпокоеше твърде често. И рядко я удряше.

Пристъпи бавно и застана пред него със сведена глава.

Пръстите му се впиха в рамото й.

— Нужна си ми тая нощ — рече той. Ларен ги наблюдаваше свъсено. Таби каза:

— Майката и бащата на Мерик са умрели, точно като нашите. Той е много тъжен, Ларен.

— Да, вярно е. С такова нетърпение Мерик очакваше да ги види пак.

Сети се за странните му предчувствия и се учуди.

Зае се да разгъва одеялата и да ги постила върху пръстения под. Вдигна глава, но Таби го нямаше. Мерна го да се изнизва през големите дъбови порти на къщата. Понечи да го извика, но забеляза, че повечето от хората бяха налягали увити по пейките и по земята. Стана и го последва.

Таби зърна Мерик до дървената ограда, смълчан и неподвижен. Бе вперил очи в ярките звезди на небето. Цареше пълна тишина. Огромната водна шир в подножието, гористите планини от другата страна на фиорда — всичко бе притихнало и тайнствено.

— Съжалявам, че са умрели — рече Таби на снажния мъж, който стърчеше над него и на когото вярваше повече отколкото на всеки друг, срещан досега в неговия кратък живот, като изключи сестра си.

Мерик се обърна, за да погледне детето. Думите заседнаха в гърлото му. Знаеше, че бузите му са мокри, но това сега не го интересуваше. Скръбта му бе дълбока и мъката от загубата — нетърпима.

— Аз не помня майка си и баща си — каза след секунди Таби. — Бях много малък, когато починаха, но Ларен понякога ми разправя за тях. Тя умее да разказва хубаво.

— Знам.

— Тя плаче понякога, също като теб. Питам я защо и тя ми отвръща, че спомените й за тях били толкова силни и приятни, че като плачела, те сякаш оживявали. Понякога не разбирам думите й.

Но Мерик ги разбираше. Наведе се и взе Таби в обятията си. Отнесе го до един дъб, навярно стар колкото скалите, издълбани от фиорда, и приседна до дънера му. Прислони детето към гърдите си и започна да гали гърба на Таби с широки, успокояващи кръгови движения.

Заговори тихо, с дълбок и нисък глас:

— Аз съм късметлия, защото пораснах и възмъжах с родителите си. Но ми е още по-трудно да се примиря със смъртта им, защото първо ги опознах като родители, а сетне като мъж и жена, на които мога да имам безмерна вяра и които станаха най-скъпите ми приятели. Баща ми бе много горд човек, но в същото време обичаше децата си, силно обичаше жена си и никога не постъпваше несправедливо и не засягаше другите в пристъп на гняв.

— Прилича на теб — рече Таби и се сгуши на рамото на Мерик.

Мерик се усмихна и леко целуна Таби по темето.

— Много бих се радвал, ако приличам на баща си — отвърна той. — Щеше да харесаш и майка ми, Таби. Всички деца се тълпяха около нея и тя ги даряваше с еднаква обич и внимание. Бе сърдечна и силна и баща ми никога не се опита да я превърне в покорна съпруга.

— Напомня на Ларен.

Това го накара да се намръщи.

— Съмнявам се. Майка ми бе много различна от сестра ти. Не бе горделива, нито суетна, нито дръзка като нея. — Спомни си как бе казал на Ларен, че майка му е твърда като скала в един момент и нежна като дете в следващия. Намръщи се още повече.

— Не те разбирам — рече Таби. — Ларен ми е сестра. Тя е готова да убие, за да ме спаси. И да умре също.

— Сигурно — отвърна Мерик. Нямаше желание да говори за Ларен. Нейното значение се изчерпваше с факта, че е сестра на Таби. Не искаше да й придава друго. Сети се как се хвърли на гърдите му в Каупанг само защото бе купил дрехи на Таби и Клив. Ясно си спомняше усещането от допира на тялото й, топлото й дихание върху бузата си. Каза: — Скоро ще трябва да напусна Молвърн, тъй като вече принадлежи на брат ми, а той и Сарла ще си имат деца и ще стане тясно за двама ни. Да, и преди съм мислил за това, че ще се наложи да замина и да си построя собствена къща, да обработвам своя земя. Другият ми брат Рорик притежава цял остров, наречен Хокфел, недалеч от бреговете на Източна Англия. Много е красив и е само негов. И аз трябва да го последвам и да поема по свой път. Ти какво смяташ, Таби?

Таби бе заспал.

Ларен изникна пред очите на Мерик и рече тихо:

— Мъжът трябва да е господар на себе си, да стъпва на собствен имот, да обработва земя, която сам оре, сее и жъне.

Няколко секунди Мерик мълча. Бе стъписан, хвана го яд. Бе се промъкнала до тях безшумно като сянка и бе чула думите му. Никак не му беше приятно, понеже бе разсъждавал и за нея, а не искаше тя да се досети и да разгадае мислите му. Думите му към Таби всъщност бяха предназначени лично за него, не за другиго, защото Таби бе дете и не притежаваше разума на зрял мъж. А тя се бе присламчила като змия и го бе подслушвала, без той изобщо да подозира.

— Не ми харесва, дето се спотайваш и слухтиш. Онова, което казах обаче, е вярно и ще ти го повторя в лицето: високомерието ти е ненадминато. Дръзка си като воин, което е нелепо. Самомнението ти е прекалено за жена.

Тя само сви рамене.

— Не съм те чула да казваш това, но щом така смяташ, нищо не мога да сторя.

Той въздъхна, съжалявайки за думите си.

— Боли ли те кракът?

— Вече по-малко. Мехлемът е чудотворен.

— Няма да има повече, защото майка ми е мъртва. Може би е научила Сарла да го приготвя. Ще видим. — Той се втренчи в празното пространство зад гърба й и си помисли — първо бе изтормозена от глад, после я пребиха от бой и накрая едва не я изгориха. Ядът му към нея се стопи. Проклетата й гордост и дързост я бяха спасили, бе оцеляла благодарение на тях. Да, в това отношение приличаше на майка му или по-скоро на снаха му Мирана, жената на Рорик, която отначало той мразеше, защото споделяше мнението на родителите си, че в жилите й тече порочна и скверна злодейска кръв. Не й вярваше и се страхуваше за брат си. Но тя се бе оказала силна, предана и упорита също като брат му.

Въздъхна и промълви:

— Не мога да се примиря с внезапната смърт. С нейната безвъзвратност. Да умреш в битка — човек е някак по-подготвен да я посрещне, поне в душата си, ако не в ума си, понеже знае, че ако загине, ще се пресели във Валхала и ще живее там вечно. Но да бъдеш покосен от болест, която те връхлита неочаквано, и да не можеш да й се противопоставиш, да си напълно безпомощен пред нея, това е ужасяващо. Лишен си от всякаква чест и достойнство.

Гласът й прозвуча сурово през стиснатите устни: