Над главите им кръжаха чайки, спускаха се с пронизителни крясъци ниско над лодката и в последния миг отново се издигаха нагоре. Някой от мъжете извика, когато една го перна с крило по лицето. По пътя ги следваха десетки дяволици — едрите птици се виеха свободно около носа. Разговорите на мъжете бяха станали по-оживени и весели. Всички приказваха за дома, за жените си, за децата, за реколтата. Радваха се на богатството си, удвоено през изтеклите четири месеца.

Колкото до Мерик, той поглеждаше бузата й и въсеше чело. Нощем продължаваше да маже крака й с мехлем, макар че тя можеше вече да се справя и сама. Каза му го. Но той поклати глава и поднови заниманието си.


Търговското селище Каупанг бе защитено от дървена ограда, изградена от остри колове, вързани един за друг и набити в полукръг. Имаше около пет-шест дървени пристана, издадени в заливчето, и Мерик накара хората да насочат лодката към най-близкия от тях. Щом стъпиха на пристана, всички нададоха гръмки възгласи. Бяха у дома, или почти у дома.

Тук нямаше да търгуват, а щяха да си набавят жени, тъй като на връщане от Киев не разполагаха с робини за тази цел. Бяха освирепели и искаха да се налудуват на воля за последен път, преди да се приберат при семействата си. Ларен виждаше всичко това и ги разбираше. Мъжете просто бяха устроени така. Не я беше яд на тях, напротив, бе доволна, че никой не налита на нея. И то благодарение на Мерик.

Щом я свали на сушата, Ларен му каза:

— Благодаря за закрилата.

— Нищо не съм направил — отвърна той. — Деглин те нарани лошо.

— Нямам предвид това, а мъжете — те ще задоволят похотта си тук. Вместо с мен. За това ти благодаря.

Той замълча, само се обърна към хората, останали на лодката да пазят среброто им:

— Отваряйте си очите. Ще се върнем след шест часа и ще ви сменим.

Погледна я.

— Можеш ли да ходиш?

Тя кимна.

— Клив ще се погрижи за Таби. Искаш ли баня?

Пуснаха ги да минат през големите двойни порти и те се озоваха на оживено място, претъпкано с хора. Имаше малки дървени къщи и магазини, свързани помежду си с дървена настилка. На Ларен й се стори, че всички продават или приготвят нещо за продан, или се надвикват, за да купят, спазарят или разменят някоя стока. Сякаш говореха един през друг. Тя се усмихна, дощя й се да спре, макар и за миг, за да погледа красивите купи от несмлян талк, наредени пред един дървен магазин, но Мерик продължаваше да върви. Видя комплект оръжия и й се прииска да си купи нож, но жалките четири сребърни монети нямаше да стигнат. Мерик я заведе в една баня, където старицата на вратата не погледна лицето й, а вехтите панталони и мръсната риза, изцъка с изгнилите си зъби и каза на Мерик да вкара жена си вътре.

Беше трудно, но за час тя успя да измие косата и тялото си, без да мокри болния крак. Облече си старата мръсна риза, когато Мерик влезе в сумрачната баня. Той метна ленена долна риза в скута й.

— Чиста е. Облечи я. Ето ти рокля и елек. Не искам, като пристигнем у дома, да приличаш на мършав хлапак.

Тя го изгледа втренчено.

— Благодаря.

— Когато си готова, ще отскочим до обущаря. Трябват ти обувки.


След около три часа се върнаха на лодката. Тя беше сита, пременена от главата до петите и с меки кожени обувки на краката. От две години не се бе чувствала по този начин. Чувстваше се като… Просто не можеше да намери думи, за да изрази състоянието си.

— Страх ме е — каза му накрая, когато той пристъпваше бавно до нея. Тя накуцваше, но Мерик не понечи да я носи или да й помогне. Беше му благодарна за проявената сдържаност. Меката вълна на роклята вече не дразнеше раната на крака й и тя бе доволна.

— Защо?

— Какво ще правиш с мен и Таби? Къде ще денеш Клив?

Той се намръщи, но отвърна само:

— Ще разбереш, когато ти кажа. Искам да видя дали Клив е купил подходящи дрехи на Таби.

Братчето й изглеждаше чисто и също толкова добре облечено като нея. Но се изненада, че и Клив има нова риза, нови панталони и кожени сандали с меки върви, които се кръстосваха на прасците. Беше великолепен. Той й се ухили и се изпъчи. За първи път го виждаше да се усмихва. Остана поразена. Почти не забелязваше белега, който сега още повече го загрозяваше. Беше без значение. Това бе истинският Клив, а не онзи, предишният, и тя много се зарадва, направо щеше да се пръсне от вълнение.

Нямаше да може да се въздържи, дори да се бе замислила. Обърна се към Мерик и извика. Прегърна го и го притисна.

— Благодаря ти — рече тя, обвила ръце около врата му, вдигна глава и изведнъж осъзна какво прави, осъзна, че го докосва, че го прегръща като близък приятел, роднина, съпруг. В същия миг внезапно си даде сметка, че той е мъж, едър и привлекателен, и съприкосновението с него, допирът на пръстите й до плътта му я изпълва със странно и непознато удоволствие, дълбоко и изненадващо силно. Но тя не се отдръпна. Напротив, притисна се още повече, отдавайки се на приятното усещане.

Той не я докосна. Целият се вцепени. Ръцете му висяха отпуснати до тялото. Не продума. Накрая Ларен осъзна, че стои като камък. Бе го засрамила с постъпката си. Макар че я закриляше, тя все пак бе просто робиня. И не означаваше нищо за него. Бързо се дръпна и отстъпи назад с наведена глава.

Но Таби не забеляза, че нещо не е наред. Клив го пусна на земята и той моментално зае мястото на Ларен, затегли ризата на Мерик и не го остави, докато той не се наведе и не го вдигна. Детето обви слабичките си ръце около врата на Мерик и го стисна с все сила, заливайки се от смях.

— Аз съм принц — рече Таби. — Купил си дрехи на принц. Един ден ще те възнаградя.

Душата на Мерик се сви от сладостна мъка. Държеше детето в прегръдките си, вдъхваше чистото му детско ухание и ликуваше от звънливия му смях. Искаше това дете и никога нямаше да го изостави, никога.

— Благодаря ти, принц Таби — промълви той, опрял лице до меката момчешка бузка, която вече не бе толкова изпита.

Обърна очи към Ларен. Тя стоеше до Клив и ги гледаше с непонятно изражение. Накрая проумя, че на лицето й е изписан страх. Нима се страхуваше от него? Едва ли. Бе се хвърлила на шията му съвсем доверчиво. Или пък се боеше, че Таби му принадлежи? Пренебрегна онова, което бе изпитал, когато тя се притисна така силно и всеотдайно към него. То нямаше значение. Бе обладан от неистова похот, но само защото отдавна не бе имал жена. Отвърна очи от нея и погали Таби. Целуна го по бузата, опипа го с големите си ръце и се навъси, понеже още бе твърде мършав — дребните му кокали бяха щръкнали и ребрата му се брояха.

Затвори очи за миг, усещайки как топлината на детето се просмуква в тялото му и го изпълва с чувството, че е постъпил правилно, че това малко същество е създадено, за да се грижи за него и да го закриля. Колкото до Ларен, тя бе просто сестра на Таби. За сетен път се запита кои са всъщност Ларен и Таби.


Вестфолд бе обширна земя. Фиордът бе опасан от назъбени скали, които се издигаха отвесно нагоре, забулени често в ниски облаци. Възвишенията и планините бяха обрасли с борови и дъбови гори, толкова стръмни и непристъпни, че тя не можеше да си представи как би се изкачила до тези високи върхове. Водата във фиорда приличаше на гладко стъкло, но течението носеше лодката в желаната посока и мъжете си подмятаха закачки и шеги, докато гребяха.

Въздухът бе топъл и спокоен, слънцето грееше ярко. Никога не бе виждала такава красота. Не можеше да откъсне очи от безкрайната верига скали, които сякаш ставаха все по-големи след поредната извивка на фиорда.

— Това е моят дом — каза Мерик. — Скоро ще минем покрай долината Гравак. Там живеят много мои братовчеди.

Той млъкна, но Ларен забеляза, че по устните му играе усмивка.

— Ще спрем ли?

Той поклати глава.

— Не, искам да се прибера у дома. Странно е, но предусещам нещо, нещо все ме гложди отвътре, щом се отплесна. Не ми харесва това.

Ларен бе свикнала да се съобразява с подобни усещания.

— Какво те мъчи?

— Не знам точно, но кожата ми настръхва. И ме кара да бързам, предупреждава ме, че вкъщи нещо не е наред. — Той разтърси глава. — Сигурно са глупости. Станал съм глупав като жена.

— Аз не съм глупава.

— Чудесно. Станал съм глупав като жена, която не си ти.

— Домът ти има ли си име?

— Да от незапомнени времена имението на баща ми се нарича Молвърн. Названието е по-старо и от планините, които се издигат от двете ни страни, и никой не знае какво означава, нито от какъв език е произлязло.

— Молвърн — повтори тя. — Думата е странна и неизвестна за мен, макар че… — Гласът й се изгуби като камък, хвърлен от огромните, надвиснали скали.

Той вдигна въпросително вежди.

Тя поклати глава и рече с весел, но толкова престорен глас, че той изпита желание да я разтърси:

— Разправи ми за братовчедите си.

— Един от братовчедите ми е женен за жена, която не чува. Казва се Лоти.

Ларен не можеше да повярва.

— И така е пораснала?

— Да. Еджил, нейният съпруг и мой братовчед, се грижи за нея още когато тя бе на възрастта на Таби. Тя може да чете думите по устните, докато говориш, но Еджил е измислил разни знаци с пръстите, за да общуват по-лесно. Прекрасно е да гледаш как размахват пръсти и се смеят, защото двамата дори се шегуват на този своеобразен език. Много са щастливи и имат четири деца. Лоти е рядко създание.

Тя кимна и се умълча. Мъжете загребаха по-близо до брега и от време на време надвисналите скали, когато затулваха слънцето, ги обвиваха в сянка.

— Не знам дали би ми харесало тук през зимата. Чувала съм за зимите по тия места. Разправят, че… — Тя отново не довърши, но този път той не се намръщи, а само спокойно зачака, взрян в планините, покрай които минаваха. Ларен каза: — Изглежда са трудни за преживяване.

— Не са по-трудни от останалите неща. Просто красотата им е по-различна — отвърна Мерик. — Но ти си права — когато дните се скъсят, а планините и дърветата се покрият със сняг, всичко става толкова еднакво, че започва да те гнети. През зимните месеци прекарваме повече вкъщи, защото снегът понякога е страшно дълбок и излезеш ли навън, затъваш до шия. — Той замълча и след малко продължи: — О, но да се озовеш съвсем сам в гората, заобиколен от борове, тишина и от ослепителната белота на прясно навалял сняг… Рядко някой може да остане равнодушен към подобна гледка.