— Мерик ще се грижи за нас.

Стана й неприятно от непоколебимия му тон, от чистосърдечната му детска увереност. Дразнеше я и фактът, че трябва да разчита на мъж, особено на викинг, навярно едно от най-жестоките и свирепи същества на тая варварска земя. През изминалите две години бе разбрала, че мъжете са груби и зли и не заслужават доверие, че взимат каквото си харесат, без капчица угризение. Бе проумяла, че да се довериш на някого, бе равносилно на смърт или дори по-лошо, макар в момента да не можеше да си представи какво би било по-лошо от смъртта. Спомни си побоя на Траско. Той бе ужасен. Неволно разкърши рамене, стана и се наклони първо надясно, после наляво. Усещаше само известно придърпване, но то бе несравнимо с предишната смазваща болка.

Каза на Таби:

— Не искам да се грижи за нас — Гласът й прозвуча прекалено остро и Таби рязко се отдръпна от нея. — Не, миличко, не е работа на Мерик да се грижи за нас. Той е мъж, а мъжете не обичат да се грижат за хора, които не са от тяхната кръв. Ще се грижи за нас временно, не за дълго. После аз ще поема грижата и за двама ни. Още сме доста далече от дома, но скоро, може би много скоро, ще си идем.

Чудеше се дали сама вярва на думите си. Как щеше да се върне, като дори не знаеше кои са враговете й? И се питаше, както безброй пъти през последните две години, как ли изглежда домът им сега.


Шест дни по-късно с радостни възгласи и гръмки благодарствени молитви към Тор мъжете най-сетне избутаха лодката в Рижкия залив. Бяха се забавили заради силната буря, която вилня едва ден и половина, но макар и не особено страшна, все пак бе неприятна и постави на жестоко изпитание самообладанието и издръжливостта на хората. Когато лодката се плъзна леко в ясносинята вода на залива, Ларен и останалите спътници изпуснаха дълбока въздишка на облекчение.

Никой не ги беше нападнал.

Тор им бе осигурил безопасен преход, бяха спечелили куп сребро от търговията си и затова до един му бяха признателни.

Спрат ли да пренощуват, Ларен бе решила да им приготви такава вечеря, та да си оближат пръстите. Гърбът й бе заздравял, но въпреки това тя бързо се уморяваше и се ядосваше на слабостта си, на проточилата се толкова дълго немощ на тялото й. Сутринта Мерик й се бе присмял, когато бе започнала да ругае изтощението си с такъв цветист език, че той можеше да се мери единствено с ярките пера на горските птици. Колкото до Таби, вече можеше да го гледа, без да се измъчва. Хлътналите му бузи отново се закръгляха. Вървеше изправен, а не превит от глад. От очите му струеше светлина, а не тъпо примирение или мълчаливи въпроси към нея, на които тя не бе в състояние да отговори. А смехът му — това бе най-хубавото. Само преди няколко секунди, когато мъжете надаваха радостни викове след безопасния преход, Мерик бе вдигнал Таби високо във въздуха и го бе преметнал презглава. Таби бе заквичал от смях. Ларен стоеше, наблюдаваше ги отстрани и слисана слушаше радостното пищене на братчето си.

За вечеря й донесоха елен. Тя наряза месото на дебели пържоли, поръси ги с бели малини и смрика и накрая ги уви в големи кленови листа, намазани с еленова лой.

След като се нахраниха, доволни и сити, мъжете извикаха Деглин да продължи разказа си за Грънлидж Датчанина.

Но Деглин се цупеше. Мерик му бе наредил да изчетка и почисти кожите и най-важното, да внимава да не се намокрят в трюма на лодката. Деглин възропта срещу тази унизителна работа, но Мерик не отстъпи и Деглин не спря да мърмори през цялото време, докато я вършеше, изкарвайки всички от търпение и най-вече Мерик, който изпитваше желание да му прекърши врата.

Та Деглин сега отказваше да се помръдне, обяснявайки на Мерик и на останалите, че благодарение на дарбата си им бил разправял разни истории, но те я били изтощили с четкане и чистене на кожи — крайно недостойно занимание за неговите неоценими умения. Той бил скалд и трябвало да го тачат, а не да го мъчат като роб. Той погледна към Ларен, която съсредоточено прибавяше зеленчуци към убития от мъжете елен. Тя била робинята и било нейно задължение да се заеме с кожите. Мерик отвърна:

— Кожите не бяха много, само ония, дето ще отнесем като подаръци на близките си. Не си се преработил, Деглин, а чистенето се налагаше.

Но Деглин изсумтя и рече, че коремът го свивал от гадната помия, която робинята им била дала за ядене. После се отдалечи сред боровете и се облекчава в продължение на час.

Еленовите пържоли бяха невероятно вкусни, но Ларен не каза нищо. Мъжете недоволно замърмориха срещу опърничавия нрав на Деглин. Някои взеха да мятат камъчета, за да изпробват точността си, но след известно време се отегчиха.

Тогава тя се обади:

— Дълго мислих за Грънлидж Датчанина. Навярно ще мога да продължа разказа вместо Деглин.

Мъжете я зяпнаха — като че си бе изгубила ума. Но тя умееше единствено да готви, нали е жена. Бяха си глътнали езиците от слисване.

Тя отвърна сериозно на погледите им, без да продума.

В този момент Таби, който седеше между краката на Мерик и се бе облегнал на гърдите му, се обади:

— Разкажи ни, Ларен, твоите истории са вълшебни.

— Да — рече Олег не особено убедено. — Нямаме друга работа. Разправи ни каквото искаш.

— Тъй съм сит с еленово месо, че ми е все едно какво ще чуя — обади се старият Фиррен. — Давай, момиче.

Мерик мълчеше, прегърнал Таби. Но тя знаеше, че и той като останалите не вярва в умението й да разказва така, че да омае слушателите си — всеизвестно е, че жените не притежават подобна дарба. Скалдовете са мъже, само мъже и никой не се съмнява…

Ларен заговори с тих, равен глас и леко се наклони към спътниците си, за да прикове към себе си цялото им внимание — така бе виждала да прави стотици пъти нейният чичо скалд.

— Когато Грънлидж рекъл: „Не чувствам ръцете си“, всички мъже се натъжили при вида на отвратително съсухрените лапи, в които се били превърнали ръцете му, сякаш завинаги лишени от неземната сила и пословична смелост. Само след броени месеци той се смалил, понеже главата и плещите му били все приведени, погледът — забит в земята, а сърцето — отчаяно, че някога ще получи избавление от небето… Приятелите му се умълчавали, щом го зърнели да се приближава. Не минало много време и той се запилял някъде. Мнозина решили, че се е скрил, за да умре, защото какъв ли смисъл имало да продължава? Силата му си била отишла, а с нея и гордостта, едничкото мерило за собственото му достойнство и величие. Но подир три дни той се върнал притихнал, с безизразно лице… Враговете му ликували, но тайно, защото знаели, че Грънлидж е всеобщ любимец надлъж и шир и не е разумно да се злорадства открито за сполетялата го участ. Някои започнали да кроят планове. Те били лоши хора, без капчица доблест. Не били викинги, юначни воини, а по-скоро саксонски разбойници, жалки и подли, способни само на коварства и мерзости. Решили да нападнат именията му… И тъй в последвалите месеци те грабели военните му кораби и отмъквали робите, среброто и златото му. Избивали хората му и задигали овцете и добитъка. Един дори поискал да отвлече красивата му жена Селина…

Така се започнало и така продължило. Хората на Грънлидж го викали и се молели да ги спаси, но Грънлидж не отвръщал нищо, седял със сведена глава и пиел бира, докато паднел в несвяст и робите му го отнасяли в леглото.

Една гореща лятна утрин обаче, рано призори, Парма, лош саксонски разбойник от Уесекс, успял да се промъкне в главното имение, където живеела Селина. Бил висок на бой, с мургав лик и с толкова гъсти вежди, че се сключвали над очите му. Той мразел Грънлидж и знаел, че най-жестокото отмъщение към него не би била смъртта, а загубата на любимата жена. Някога Грънлидж убил брат му, когато той, замаян от изпитата медовина, умъртвил с камшик един от любимите му коне. Оттам идвала омразата на Парма. Онази сутрин Парма зърнал Селина, била сама, седяла кротко до едно поточе, гледала втренчено пред себе си и мислела за своя съпруг и за злочестата му орис. Той се промъкнал до нея, без да издава звук, и когато се озовал точно зад гърба й, рекъл: „Казвам се Парма и съм дошъл да те отвлека, Селина, жена на Грънлидж. Ще се държа с теб така, както бих се държал с Грънлидж, ако беше мой пленник. Ще те накарам да паднеш на колене и да молиш за милост. После ще те пребия с камшика също както Грънлидж постъпи с брат ми“. Тя не се уплашила, а се обърнала да види злодея и отговорила: „Ако ме докоснеш, Парма, ще съжаляваш до сетния си дъх“. Той гръмко се изсмял, понеже тя била най-обикновена крехка жена и не представлявала никаква заплаха. Да, ама не каква да е, а жена на Грънлидж и затуй Парма се домогвал до нея. Навел се да я сграбчи. Но щом ръцете му пипнали плещите й, случило се нещо много странно.

Ларен се усмихна и каза на Мерик:

— Брат ми почти заспа. Ако искате, ще продължа историята утре вечер. Вярвам, че не съм ви отегчила.

Мъжете я гледаха ококорени. После замърмориха. Тогава Роран се обади:

— Добре де, но какво се е случило? Един мъж докосне ли жена, най-много да я пожелае, а в това няма нищо странно.

— Таби хич не е уморен, нали, момче?

— Каква е тая магия?

Мерик мълчеше, втренчен в нея с тънка усмивка. После се засмя. Внезапно нададе одобрителен вик и всички го последваха.

Преди да се прибере в шатрата за през нощта, някой пъхна в шепата на Ларен четири сребърни монети. Тя ги зяпаше слисана как проблясват върху дланта й.

Четири монети за една история. Докато заспиваше, се питаше какво ли е станало с Парма, когато е докоснал раменете на Селина.


След ден вече гребяха в Балтийско море. Нямаше вятър и водата бе тиха и спокойна като настроението на Мерик. Той мълчеше замислен. „Навярно си мисли за нови приключения“, рече си старият Фиррен, докато внимателно насочваше лодката покрай един плаващ дънер.

— Ако излезе попътен вятър, подир пет дни ще бъдем у дома — каза Мерик на Ларен късно следобед, когато тя дойде отпред и застана до него. Бе учил Таби да гребе и сега детето спеше дълбоко на коленете му. Мерик се облакъти на огромното весло и извърна лице към нея: