— Преди тя нищо не умееше. Слугите се занимаваха с тия неща, но когато ни…

Тя затисна устата му с ръка и изсъска:

— Мерик не го интересува това, Таби. Не говори повече.

Детето я изгледа намръщено, но кимна с глава.

Мерик само се усмихна. Протегна ръка към Таби. Детето се втренчи в Ларен, после много бавно и колебливо пъхна своята малка шепа в неговата. Мерик каза непринудено:

— Майка ми готви добре. Дойде ли пътник или роднина, просто не му се тръгва от нас, такива сладки гозби прави. Сега обаче пръстите я болят и тая работа взе да й тежи, но Сарла, жената на брат ми, се учи от нея. — Млъкна за момент, после добави леко навъсен: — Готвиш не по-зле от майка ми.

Не продума повече, само гушна Таби и го отнесе до огъня. Мъжете бяха започнали да си бъбрят тихо и вяло, просто доволни, че седят край огъня със сити стомаси.

— Сега ми се слуша приказка — рече Мерик. — Деглин, имаш ли някоя нова в ръкава си?

Деглин се усмихна на Мерик така лукаво, че котешката му брадичка се изостри още повече. Той обърна очи към Таби и попита:

— Чувал ли си историята за великия воин Грънлидж Датчанина? Не? Тогава седни до Мерик и ще ти разкажа за него, преди да заспиш.

Всички притихнаха, защото обичаха легендите, с които бяха закърмени от деца.

Деглин бе скалд на Харалдсонови от почти четири години и добре познаваше слушателите си. Говореше бавно, наблягаше на думите, които му се струваха най-важни, и не откъсваше поглед от хората, за да следи израженията по лицата им. Гласът му бе дълбок и нисък, когато подхвана:

— О, слушайте всички тая история. Тя е за Грънлидж Датчанина, който можел да строши врата на вол с една ръка. Бил толкова як, че се преборил с четири бика и ги заклал за пира на зимното равноденствие. Но въпреки безмерната си сила знаел що е чест и никога не посягал незаслужено на някого. Веднъж, когато той и людете му плавали към дома, в морето се натъкнали на огромни ледени късове, които заплашвали да разбият корабите им на трески. Грънлидж скочил на първия изпречил се леден къс и започнал да го чупи на парченца направо с голи ръце. Спътниците му го замолили да увие ръцете си в кожи и вълна, но той не им обърнал внимание. Натрошил леда, прехвърлил се на следващия, сетне на по следващия. Когато всичките ледени късове в морето станали на чирепчета, безобидни като песъчинките на брега, той доплувал до кораба си. Погледнал ръцете си, удушили свирепа мечка в Исландия, и видял, че са посинели от студ като замръзналата вода. Тогава казал на хората си: „Не си чувствам ръцете.“ Спътниците му ги увили в кожи и вълна, но било твърде късно. Ръцете му били вкочанени. Когато настъпила пролетта, те се размразили, но били изсъхнали и приличали досущ на мънички животински лапи със сини като морето нокти и без капчица сила. Всички скърбели за участта на Грънлидж, освен враговете му, които тайно злорадствали, пирували и заговорничели срещу него. — Деглин млъкна и се усмихна на Таби. — Толкоз за тази вечер.

Таби и всички останали седяха като вкаменени, проточили шии към Деглин. От гърлата им се надигна дружна въздишка и стон, понеже знаеха, че не могат да го придумат и да го склонят да завърши разказа си, ако той самият не иска.

— Тая нова история бе специално за теб, Таби — рече Мерик на детето, сгушено на скута му и опряло буза в гърдите му. — Благодаря, Деглин. Нали скоро пак ще продължиш?

— Да, Мерик. Момчето трябва вече да спи. Не ща да си хабя думите заради тия негодници, щом Таби е прекалено сънен, за да оцени дарбата ми.

Ларен се прибра в шатрата с разтуптяно от вълнение сърце след току-що чутата легенда и с глава, размътена от бурни мисли и думи, надпреварващи се да изскочат от устата й. Тя си легна между двете дебели вълчи кожи. Каква чудна легенда! Но бе важно да продължи с…

— Таби ще спи с нас — рече Мерик и внимателно настани детето до нея. Не каза нищо повече, само се намести по-удобно и скоро заспа.

Когато тя изпищя, дясната му ръка за секунди грабна меча, а лявата — ножа.

Глава шеста

Той се беше надвесил толкова близо над нея, че Ларен усещаше горещия му дъх върху лицето си и долавяше миризмата на вкиснато вино в устата му.

Отначало не се изплаши, не, само се обърка, защото бе посред нощ, а тя бе заспала дълбоко. А и на кого ли би му хрумнало да я навестява в спалнята й в тоя късен час? Лицето му бе досами нейното, вече чуваше дишането му и тя се насили да отвори очи, за да го зърне в сумрака. Видя го ясно и от това й призля. За миг се вцепени от страх. Искаше да извика, но гърлото й бе пресъхнало като пустиня. Тогава ръцете му я сграбчиха грубо и тя се стресна. Подскочи, опитвайки се да се отскубне, да избяга, но ръцете му обвиха раменете й и я натиснаха надолу, а пръстите му така се впиха в плътта й, че болката я прониза чак до костите. Той се хилеше насреща й и тя внезапно осъзна, че това не е сън, нито шега, и че този мъж е дошъл да я нарани.

Таби!

Той лежеше до нея, защото неспокойната му детска природа го бе довела в спалнята й. Тя го бе прегърнала, за да го успокои, и му бе пяла за подвизите на чичо му и баща му, докато отново се унесе.

— Да — рече мъжът, — държа я здраво.

Нямаше да спечели нищо, ако тепърва започне да се съпротивлява. Положи неимоверни усилия и успя да се отпусне безжизнена. За нейно неизразимо облекчение ръцете на мъжа разхлабиха хватката си и той изсумтя:

— Май момиченцето припадна от уплаха.

Някой друг каза:

— Видяла е грозното ти лице. Добре, че припадна. Предупредиха ме, че е дива като вълчица. Аз пък пипнах детето. Не е по-голямо от самунче хляб. Вържи й ръцете и краката и я изнеси. Наоколо се навъртат прекалено много стражи, доста повече от обещаните. Не са близо, но все пак искам да свършим по-бързо.

Тя изчака още малко, насилвайки се да не мърда. Беше напълно отмаляла. Броеше бавно всяка секунда, усещаше как мускулите й се сковават от страх, а гърлото й се стяга от липса на въздух, но не смееше да си поеме дъх. Най-накрая другият излезе с Таби. Тя грабна бронзовия свещник до леглото си и го стовари върху главата на мъжа. Той изрева и се люшна встрани. Тогава тя скочи и го зарита по корема и краката, блъскаше го, докато той се свлече на колене. Забеляза, че от едната рана на слепоочието му бликна кръв. В този момент другият се извърна, зяпна слисан разигралата се сцена и се втурна обратно. Ларен разбра, че не ще може да се пребори и с двамата. Той метна Таби на леглото и се спусна към нея с протегнати ръце. Тя понечи да се изплъзне, удари главата си и запищя с все сила, без да спира…

Но те се нахвърлиха върху нея, впиха пръсти в плътта й и тя закрещя от неистова болка, защото те бяха побеснели от яд. Тя продължаваше да пищи. Мъжът я халоса по брадата, но тя не млъкна, докато в съзнанието й не се възцари пълен мрак. Все се питаше, дори и когато всяка мисъл се изпари от главата й: „Защо никой не ни се притече на помощ?“


— По дяволите, събуди се!

Писъкът й секна и се превърна в дълбоко стенание. Мерик захвърли меча и ножа си, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Събуди се! — извика в лицето й.

— Да не си посмял да нараниш сестра ми!

Ненадейно Таби се озова върху гърба на Мерик, взе да го блъска с юмруци по раменете и да скубе косата му. Ларен напълно се събуди, видя мъжа над себе си и отново запищя. Вдигна ръце, за да го удари. Не, не, чакай, чакай… Това беше Мерик. Таби бе възседнал гърба му, крещеше, налагаше го и хлипаше, а по мършавите му бузи се стичаха сълзи. Риданията му бяха толкова сърцераздирателни, че тя изпита желание да вие от мъка.

Ето че го бе изплашила с ужасните си викове, с воплите си, които бяха като ехо на страха й от онази отдавнашна нощ. Почувства дълбоко унижение и яд, че се е поддала на спомена и е викала като глупачка. От месеци не бе сънувала кошмара, но той отново се бе върнал, този път по-страшен от преди. Би трябвало да е свикнала с ужаса, който предизвикваше у нея, толкова осезаем, също както през нощта на самата случка. Само че този път бе разбудила Мерик и бе изплашила братчето си. Дълбоко си пое дъх, помъчи се да придаде спокоен тон на гласа си и каза:

— Таби, миличък, няма нищо. Не, престани да удряш Мерик. Той се опитваше да ме събуди. Сънувах кошмар и той бе страшно истински, но вече свърши. Хайде, Таби, всичко е наред. Ела при мен.

Мерик не се помръдна. Просто я изчака да прегърне детето в обятията си, без да си дава сметка до този момент, че я е прекрачил и че голите му бедра са стиснали хълбоците й. Нищо чудно Таби да си е помислил, че напада сестра му.

Бавно се надигна и се отпусна на една страна, зяпнал Ларен в бледата светлина на зората. Тя бе с лице към него, прегръщаше Таби, люлееше го и му пееше, сгушена във врата на детето. Усети, че я гледа, и вдигна очи.

— Разкажи ми — рече той.

Тя сведе глава и продължи да люлее Таби. Детето се отдръпна от нея и приседна на колене. Наклони се и докосна с пръсти лицето й.

— Пак ли бяха лошите чичковци?

— Да, но всичко беше само сън, Таби, само сън.

— Какви лоши чичковци? — попита Мерик.

— Просто сънувах кошмар, който ме спохожда, когато съм много уморена. Съжалявам, че те събудих. Такава глупачка съм. Но всичко бе само безсмислен сън, нищо повече, Мерик.

— Така значи — каза той и се изправи. Взря се в нея в бледата светлина, видя как брадичката й се вирна толкова високо, че тя чак впери очи в тавана на шатрата, и излезе.

Ларен чу мърморенето на мъжете, когато Мерик им извика да стават. Притисна Таби силно до себе си и промълви:

— Не бива да казваш нищо на Мерик за оня път. Освен това едва ли го помниш много добре. Той няма да разбере. То е отдавна минало, Таби, отдавна, отдавна.

— Защо тогава още те мъчат лоши сънища?

„Децата винаги попадат право в целта“, помисли си тя и го целуна по бузата.

— Беше ужасно — отвърна искрено. — Наистина ужасно, но вече сме в безопасност.