— Загазила си, Сторм — каза й той. — Тате, нима ще я оставиш да се отърве току така?

— Тц — поклати глава Дерек. — След като така и така си тук, можеш да помогнеш на Ник да одере и да нареже мечката.

Сторм направи кисела физиономия. Ник се ухили, а Дерек наглеждаше двете си деца, докато те му се подчиниха.

Малко по-късно тримата тръгнаха с конете през долината и се изкачиха до голямата къща на два етажа в ранчото, заобиколена от хамбари, обори, две къщи за работниците и една сушилня. Земята бе зелена, а наоколо имаше дъбове, ели и диви цветя. Преди пет години бяха продали ранчото на Джон и бяха построили ново — тяхното.

Слязоха от конете и Дерек спря Ник, докато Сторм се втурна нагоре по стъпалата и прекоси верандата. Ник погледна баща си въпросително.

— Днес надмина себе си — каза му Дерек и прехвърли ръка през рамото на момчето. Ник се ухили и влязоха вътре заедно.

— Тате — Извика Сторм, като се втурна през фоайето да ги посрещне на предната врата. — Имаме гости! Дядо и един братовчед на мама!

— По-бавно — рече Дерек, като последва двете си развълнувани деца в дневната.

Миранда веднага се изправи на крака и както винаги, той усети как през него премина топлина, когато я видя. На двайсет и седем години тя бе позакръглена, по-пищна от когато и да било, невероятно красива жена. Той се усмихна и веднага усети безпокойството и. Много отдавна Миранда му бе разказала за себе си всичко, което трябваше да знае.

— Дерек, това е баща ми, лорд Шелтън. И братовчед ми, Пол Лангдън.

Двамата мъже се изправиха. Шелтън пристъпи напред — висок, красив мъж със сребриста коса и тъжни очи.

— Браг, за мен е удоволствие.

Здрависаха се.

— Удоволствието е мое — рече Дерек. — Толкова се радвам, че най-накрая се срещнахте след толкова години.

Шелтън се усмихна. Дерек казваше истината. Сега, след като бе станал баща, искаше да види как Миранда се одобрява с нейния.

Ник пристъпи напред и протегна ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, сър — рече той с присъщата си настойчивост.

— И аз съм развълнуван да се запознаем — отвърна му Шелтън, като се вгледа в него, а после отмести поглед към Дерек.

Дерек усети как у него се надига гняв, като защитна реакция. Знаеше, че всеки път, когато го сравняват със сина му, се чудят дали той е бащата и това никак не му харесваше. Косата на Ник бе синьочерна, по-тъмна от тази на Миранда, а кожата му издаваше и индианска, и мексиканска кръв. Когато Ник отстъпи, Дерек инстинктивно докосна рамото на момчето и остави ръката си там.

— А вие трябва да сте Анджелина — рече Шелтън усмихнат.

— Сторм — рече тя, като се ухили. — Никой не ме нарича Анджелина. Освен мама, когато е наистина бясна.

Шелтън се засмя.

— Одрала си кожата на баща си, но имаш очите на майка си — тъмносини, почти виолетови. Баба ти имаше точно същите — гласът му се пропи с тъга.

Миранда видя и чу мъката му, когато заговори за майка й и се изненада. Не можеше да сбърка дълбочината на скръбта му, след толкова години. В този момент тя усети, че не е била справедлива към баща си.

— Къде е Рейт? — попита Дерек, след като се здрависа с Лангдън — висок, смугъл мъж наближаващ четирийсетте.

Отгоре се чу трясък и трополене. Миранда и Дерек погледнаха към тавана едновременно и се намръщиха.

— Мисля, че въпросът ти получи отговор — рече Миранда. Дерек отиде до отворените врати и се провикна:

— Рейт, Рейт, веднага слез долу. — Гласът му бе висок и строг.

— Най-малкият ми син има склонност да прави бели — рече Миранда на баща си, като се усмихна извинително. — Мислех, че Ник е лош, като беше малък, после смятах Сторм за лоша, но в сравнение с Рейт те са ангелчета.

— Децата ти са красиви, скъпа — рече Шелтън, като изглеждаше горд. — Иска ми се Анджелина да беше тук, за да сподели радостта ми от семейството ти.

Миранда изпита непреодолимо желание да заплаче и да прегърне баща си. Спомни си, сякаш бе вчера, как баща й зашлеви майка й и я нарече уличница, а после я удари. Но сега бе изпълнен с мъка, която нямаше да умре. Тя бе объркана.

— Ето го разбойника — рече Дерек, като побутна напред едно петгодишно момченце, истинско златисто копие на баща си, с изключение на сапфирено-сините му очи.

— Стана без да искам! — извика Рейт. — Кълна се!

— Недей да лъжеш и да се заклеваш едновременно — рече Дерек. — И ще обсъждаме счупената ваза на майка ти по-късно.

— О, Рейт! — намръщи се Миранда.

— Сега я загази — ухили му се Сторм. Рейт й отправи предизвикателен поглед.

— Стана случайно! Кълна се!

— Рейт, това е дядо ти — рече Миранда, като го хвана здраво за ръката. Момчето сякаш преливаше от енергия и едвам го свърташе на едно място.

— Здрасти, Рейт.

— Значи ти си дядо ми. Наистина ли живееш в Англия? И наистина ли си граф? Как така Ник ще стане граф, а пък аз не? Мога ли да ти дойда на гости? Имаш ли коне?

— Да, Рейт, наистина живея в Англия и наистина съм граф — Шелтън му се усмихна топло. — Боя се, че само най-големият син може да наследи семейната титла, но естествено си добре дошъл да ми погостуваш. Може би ще дойдеш да видиш брат си, когато стане граф на Драгмор. — Шелтън намигна на Ник.

— Страхотно! — извика Рейт и започна да подскача нагоре-надолу.

— Надявам се, че ще останеш с нас известно време — рече Дерек. — Ще се радвам децата ми да имат възможност да опознаят дядо си.

Шелтън погледна Миранда.

— Възможно е, макар че Пол ще заминава от Галвестън след няколко дни.

— Треска за злато — усмихна се Лангдън.

— Отиваш да натрупаш богатство, така ли? — попита Дерек.

— Не виждам защо не — отвърна спокойно Лангдън.

— Хайде, Лангдън — рече Дерек. — Ние с децата ще те разведем из ранчото. — Той погледна Миранда и Шелтън. — Мисля, че трябва да ги оставим да се наприказват.

Дерек хвана здраво Рейт за ръка и Лангдън последва групичката. На вратата Рейт се отскубна от баща си, изкрещя и се втурна тичешком в коридора. Дерек се ухили на Миранда и сви рамене, преди да затвори вратата зад госта си.

Бащата и дъщерята се спогледаха.

— Имаш чудесно семейство, Миранда — рече Шелтън нежно. Изгледа продължително дъщеря си.

— Благодаря ти, татко. Какво ще кажеш за едно питие?

— Да, ако обичаш.

Миранда наля и на двама им по чаша бренди и седна на дивана, покрит с кретон на цветя. Баща й седеше на канапето, облицовано в раирана коприна.

— Толкова се радвам, че си щастлива — рече Шелтън. — Макар че не ми пишеше много често, любовта ти струеше от всяко изречение.

— Щастлива съм — отвърна Миранда. — Напълно. Обичам съпруга си и обожавам децата. Имаме прекрасен дом. — Тя направи жест с ръка. — Не беше лесно.

— Изглеждаш точно като Анджелина — каза Шелтън с разтреперан глас. — Все едно гледам привидение.

Миранда видя болката в очите му и сърцето й омекна.

— Ти я обичаше.

— Ужасно много.

Тя се замисли и осъзна, че това, което бе видяла като малка може да е било единичен случай. Сякаш прочел мислите й, Шелтън заговори.

— Бих искал да споделя миналото с теб, Миранда.

Тя го погледна.

— И аз го искам — каза тя, а очите й се насълзиха. — Но не си длъжен да го правиш, ако не искаш. Виждам колко си я обичал. Осъзнавам, че съм сгрешила, татко.

Той й се усмихна с разбиране.

— Ще се връщаш ли в Калифорния?

— Не. Но трябва да призная, че мислих по въпроса. Последните десет години бяха много мъчителни за мен. Но не мога да зарежа имението и задълженията си. — Той се усмихна. — Решението на Пол да дойде в Калифорния ми даде повод да пристигна и не можах да устоя на изкушението.

— Радвам се, че дойде.

Настъпи тишина — тъжна, но някак топла. Миранда се запита как е възможно да се е бояла от баща си. Той не бе звяр, нито ужасно чудовище, а просто човек.

Отвън се разнесе глъчка. Ник викаше, Сторм пищеше, а Рейт имитираше съвършено точно индианския боен вик. Сред всичко това се чуваше гърленият смях на Дерек. После трите деца закрещяха едновременно, борейки се за вниманието на баща си и смехът на Дерек продължи да кънти. Мира и да се усмихна.

— Какво става? — попита изненадан Шелтън. Миранда вдигна рамене.

— Кой знае? Понякога Дерек сякаш смята, че децата са тук само за да го забавляват, нещо като личната му циркова трупа — тя се усмихваше нежно.

Въпреки това не можа да устои. Заедно с баща си се приближиха до прозореца и погледнаха иззад дългите кадифени завеси. Дерек бе взел Рейт на конче и се заливаше от смях. Лангдън стоеше до него и гледаха Сторм и Ник, които яздеха един и същи кон. Сторм бе отпред, изправяше се върху коня и падаше, а животното пръхтеше неодобрително. Ник го подкара в тръс. Сторм нададе вик. Кобилата забърза в галоп и Ник стоеше зад нея грациозно.

— Браво! — извика Дерек.

Със смях Сторм се плъзна и дръпна Ник със себе си и те се претърколиха на земята. Дерек продължаваше да се смее и Миранда се опита да сдържи усмивката си.