— Обичам те — повтори той и после се плъзна в нея.

Той видя как от очите й се зарониха сълзи и тя започна да плаче все по-силно и по-силно.

— Миранда — възкликна той, без да разбира, на прага на способността си да се владее.

— Толкова те обичам — изхлипа тя, като хвана главата му здраво и го целуна. Той вкуси сълзите й. — Никога, Дерек — започна тя, а лицето й бе още мокро, — никога не ме оставяй. Не искам да се разделяме повече.

— Никога няма да те оставя — отвърна искрено той с пресипнал глас. Прегърна я, затвори очи и започна да мисли, да усеща и да осъзнава колко много я обича. А после животворното му семе изскочи от него като експлозия и го изпразни. Той потръпна в нея, като й даде всичко, което имаше, и те наистина се сляха.

76

Той се облегна на лакът и й се усмихна. Тя срещна погледа му и му се усмихна в отговор. Хванаха се за ръце.

— Обичам те — рече той с дрезгав глас.

— Обичам те — отвърна тя.

Той се протегна и я докосна по бузата. Ръката му се плъзна надолу и хвана гърдите й, усещайки как у него отново се надига жажда. Започна да гали гладката й, извита плът, като се дивеше на красотата й. Прокара ръка по тялото й, към леката извивка на корема й. Спря я там, а после започна бавно да търка малкия хълм.

— Страхувах се, че си умрял, преди да успея да ти кажа колко те обичам — рече тя.

— Кажи ми сега.

— Не мога да живея без теб — рече тя.

Погледите им потънаха един в друг.

— Кожата ти е толкова гладка — прошепна той, като започна да изследва корема й — толкова бе стегнат и копринено гладък. Той се наведе и с езика си накара зърното й да щръкне. Пое го с уста и леко го засмука. Тя притаи дъх. Кръгообразните му ласки се увеличиха, като се спуснаха по-надолу. Той плъзна пръст във влажната, мокра долина отдолу. Тя потрепери.

Той нежно я милваше, а устата му си играеше със зърната й. Тя хвана главата му и разтвори бедра, като се изви срещу него. Той внимателно се претърколи настрана, допрял гърди до гърба й. Тя се обърка.

— Повдигни крак — промълви той и Миранда вдигна горния си крак, като го сви в коляното. После влезе във влажния й пулсиращ вход изотзад, като хвана хълбоците й и се спря, пълен, тежък и изопнат в нея.

— О, Дерек — прошепна Миранда.

Той се засмя, смях на сексуална мощ и желание. Започна да се движи бавно.

— Как се чувстваш?

— Толкова пълна. Дерек…

Той се протегна, за да погали гърдите й, докато я милваше бавно. Целуна врата й, рамото й, шията й отстрани. Тя възкликна, без да може да помръдне заради позата им, но искаща, искаща още. Изстена.

Той разбра и започна да тласка по-силно и по-решително. Ръката му се спусна по-надолу от гърдите й, мина по корема й, към издутата перла. Започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Когато тя извика, той я обгърна с ръце, като тласна още веднъж, и втори път, потрепери и се изпразни целият в нея, изстреля всичко, което имаше. Те лежаха потни и неподвижни, дишаха тежко, а сърцата им биеха учестено.

Тя се обърна по гръб.

— Само като си помисля, че някога смятах любенето ни за нещо лошо.

— Вече не мислиш ли така?

Очите й бяха по-възрастни, по-мъдри, загатващи за тъга и трагедия.

— Глупачка ли съм?

Искаше му се да си бе спестила изпитанията, през които премина. Сложи ръка върху нея и леко я целуна.

— Дерек?

— Да?

Вече не изглеждаш изтерзан заради детето ми. Той взе ръцете й.

— Няма да те лъжа. Не е леко. Но мисля, че овладях гнева си, поне по-голямата част. — Той я погледна сериозно. — Ще направя каквото мога, Миранда. Кълна се.

— Знам, че е така — рече тя и се усмихна, а в очите и заблестя надежда, надежда и любов. — Понякога си мисля за сина ти — прибави тя.

Внезапно той си спомни един сън, в който новороденият му син се бе превърнал в сина на Чавес. Намръщи се.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди доста време се сетих, че някое семейство команчи отглеждат момчето ти, а ти ще отгледаш момче с кръв на команчи. Може би това дете е дар от бога.

Той я погледна. Не вярваше, че това бебе е божи дар, но го порази как случката се бе обърнала наопаки — почти прекалено идентично, за да е съвпадение. Той бе полуапах, Чавес бе полукоманч…

— Неведоми са пътищата господни.

— Знаеш ли — подхвана той замислен, — забрави за малко за господ. Някой е взел момчето ми и го е отгледал като свое, несъмнено понеже е нямал собствен син. Някой се е грижил за него и може би го е обичал — той се загледа през прозореца.

— Точно както ти ще отгледаш детето ни и ще се грижиш за него — довърши Миранда. Тя знаеше, че е поразен от съвпадението на паралелните ситуации. Знаеше, че така е било предопределено и един ден и той щеше да го осъзнае.

Дерек я притегли по-близо.

— Нямам търпение да те заведа у дома.

Тя се надигна.

— У дома?

Той я погледна в очите и видя притеснението й.

— Ще построим наново ранчото на Джон — рече той. — То ще е много по-безопасно от моя край, тъй като е близо до Сан Антонио. Онзи път бе нещастна случайност, Мир…

— Не!

Те се спогледаха, сърцето му се сви, а тя изглеждаше готова да заплаче. Когато той заговори отново, гласът му бе много спокоен.

— Миранда, ранчото на Джон бе нападнато по воля на Чавес…

— Не! — тя седна в леглото и дръпна завивките нагоре. — Не мога. Дерек, обичам те. Ала мразя тази земя.

Той се уплаши.

— Какво искаш да правим?

— Да живеем в някой град — който и да е. Дори Сан Антонио. Но няма, Дерек, няма да ида да живея в тази забравена от бога пустош, не и сега, след като те открих отново, не и когато ще имаме дете. Дерек, теб едва не те убиха!

— Разбирам — рече той. Миранда се протегна към него.

— Моля те. Заради мен. Моля те.

Той се опита да се усмихне, но не успя.

— Добре, принцесо. Знаеш, че никога няма да те накарам да направиш нещо против волята си.

С облекчено изхлипване тя се отпусна в обятията му.

Той я прегърна, като се питаше как ще се справят. После се зарече, че ще направи всичко, което зависи от него, за да успеят.

77

Дерек я заведе обратно в Сан Антонио, а после замина да построи отново ранчото на Джон.

Отначало Миранда възразяваше с думи, а после мълчаливо. Той я остави на грижите на една възрастна шивачка, вдовица, която живееше в града. По пътя на обратно осъзна, че никога няма да е щастлив, ако живее в града — нито пък можеше да я пусне да се върне в Англия. Никога. Щеше да построи наново ранчото на Джон, което бе близо до Сан Антонио, и преди Чавес никога не бе имало проблеми с команчите заради големината и местоположението си. И по някакъв начин щеше да я накара да промени мнението си, независимо колко време щеше да му отнеме.

Веднъж седмично ходеше до града, за да я види. Подобно на повечето тексасци, Дерек нямаше почти никакви пари в брой, така че трябваше да построи всичко сам, от нула, и започна с къщата. Тъй като бе законният собственик на ранчото, можеше да взима на вересия материалите, от които се нуждаеше. До началото на август къщата бе построена, макар и по-малка от предишната — един етаж с три стаи: кухня-трапезария, кабинет, служещ за дневна, и спалнята им. Помогна му и фактът, че всички камини бяха още на мястото си. Къщата можеше да се разширява по-късно. Съседите му дойдоха да помогнат за построяването на хамбара, сушилнята също бе завършена. Той беше построил основите на къщата за работниците, но реши, че ще я довърши на спокойствие по-късно. Трябваше да наеме хора, които да съберат добитъка на Джон, но нямаше пари за заплати, така че, докато не продадеше малко месо, се налагаше да почака и да се справя сам. Продаде собствената си земя в Пекос. След всичко, което се случи, той знаеше, че никога повече няма да може да живее там — за Миранда да не говорим.

Вече си личеше, че е бременна — в петия месец, а може би и в шестия. Толкова му беше трудно да живее далеч от нея и седмичните му посещения просто не бяха достатъчни. Знаеше, че и тя се чувства по същия начин. Харесваше му как очите й грейват, когато се появяваше при нея в неделната сутрин. Понякога, макар да бе изтощен от целодневната работа, той се прибираше в града в събота вечер, за да я види. Водеше я на вечеря и на разходка на лунна светлина. Намираха някое закътано място край реката и се любеха така, сякаш им бе първият път. Само когато бяха заедно, се чувстваше цял и макар че тя го слушаше с любезен интерес, като й разказваше докъде е стигнал строежът, той знаеше, че все още е разстроена от действията му. Нямаше представа как ще я вразуми. Бързо приближаваше точката, когато щеше да му дойде до гуша.

Миранда прекарваше част от времето си, като помагаше на мисис Леандър, шивачката, в замяна на това, че тя се грижеше за нея. Предложи помощта си след първите две седмици, когато осъзна, че Дерек няма пари в брой. Знаеше, че се натрапва на жената — която не можеше да устои на чара на Дерек — и се справяше много добре с иглата и конеца. Мисис Леандър се зарадва, че има помощничка за цената на стая и храна.

Миранда прекарваше свободното си време, като правеше дрехи за себе си и за бебето. Понякога двамата с Дерек седяха в спокойна тишина и той я гледаше как плете чорапки, а лицето й сияеше от радостта на бъдещата майка. Той бе стигнал до точката, когато смяташе, че не му пука, че детето не е негово или поне не много. Толкова се радваше да я види щастлива в такива моменти. Само да можеше да е щастлива при него, вместо да живеят разделени.