Нещо в нея се пречупи. Съпругът й, когото обичаше, стоеше там и защитаваше нея, бебето и дома им от тези диваци. В нея се надигна гняв, бесен и кипящ. Тя се протегна, взе една пушка и се втурна към прозореца до Дерек.

— Какво правиш? — попита той, като хвърли бърз поглед към нея.

Тя стисна зъби и мушна пушката в квадратния отвор на капака, като надзърна навън. Възкликна, отново изпълнена със страх. Никога не бе виждала толкова много индианци на едно място, всичките изрисувани и крещящи. Обстрелваха къщата със стрели. Няколко от тях имаха мускети, а съвсем малко — съвременни пушки. Бяха подпалили останалите сгради и сега палеха дома им. Сърцето на Миранда отново се изпълни с гняв. Тя се прицели, натисна спусъка и извика, когато индианецът, по когото стреля падна от коня си.

— Страхотен изстрел! — възкликна Дерек, като хвърли колта си на Елена и взе една пушка. Подаде на Миранда другия си колт. — Използвай това. Винаги си се справяла по-добре с пистолет, отколкото с пушка.

Те стояха един до друг сякаш с часове, но всъщност бяха минали не повече от трийсет минути. Почти половината команчи дори не спряха, като стигнаха до къщата им, а продължиха към Сан Антонио. Къщата не пламна. Миранда не знаеше колко команчи са застреляли Дерек и Джейк, но тя самата бе улучила поне шестима. После, също толкова внезапно, както бяха нападнали, те се обърнаха и тръгнаха на юг.

Дворът бе пълен с ранени и мъртви индианци — двайсетина, че и повече.

Миранда сложи колта си на перваза и избърса потта от челото си. Осъзна, че Дерек я е загледал и успя да се усмихне изнурено.

— Гърбът ми ще ме убие — рече тя.

— Миранда — прошепна Дерек. — Миранда, погледни какво направи.

Тя го погледна и изведнъж устните й се разтеглиха в усмивка — толкова ликуваща, че сърцето му подскочи лудо.

— Така им се пада — рече тя разпалено. — Тези негодници ще се замислят, преди отново да припарят тук!

Дерек отметна глава и избухна в смях, а после я грабна в обятията си.

— Господи, ти си великолепна — рече той.

80

Бойната група команчи, които наброяваха петстотин воини, бяха минали покрай Сан Антонио, помели Викторио, а после продължили напред и разрушили крайбрежния град Линвил. След това команчите се насочили към равнините си с две хиляди крадени коня, като оставили двайсет и четирима убити тексасци.

Всеки мъж в Тексас, който можеше да носи оръжие се надигна, включително и Дерек. При Плъм Крийк тексасците отмъстиха за мъртвите си, като убиха петдесет команчи, без да загубят нито един свой човек. Дерек се върна в ранчото, но деветдесет тексасци решиха да продължат, като навлязоха дълбоко в територията на команчите. През октомври предприеха изненадваща атака, като убиха около сто и трийсет команчи, включително жени и деца. Линията на поведение спрямо команчите бе решена — агресивно изличаване. Това беше краят на славните дни за команчите.

На Бъдни вечер Миранда усети родилните мъки. Бори се дълго и усилено, двайсет и четири часа, но роди ревящо момче в ръцете на Елена, а Дерек стоеше пребледнял до нея и я окуражаваше. Бебето веднага започна да плаче негодуващо, задето е излязло на бял свят. Миранда се строполи на леглото изтощена. Дерек затвори очи, също толкова уморен. Елена забъбри развълнувано на испански, докато миеше детето, хвалейки всичките му атрибути.

— Дерек?

— Тук съм — рече той прегракнало. Не искаше никога повече да преживее подобно нещо. Никога. Държеше я за ръката. През целия си живот не се бе чувствал толкова безпомощен. Не можеше да стори нищо, освен да окуражава жена си, докато тя страдаше и се мъчеше. Той бе абсолютно потресен.

— Момче ли е?

— Да, принцесо, момче — той се наведе и докосна с устни мокрото й от пот слепоочие. Всеки момент можеше да припадне. Да гледа раждането на жена си бе по-лошо, отколкото да тича по седемдесет мили дневно цяла седмица!

— Сеньор — извика Елена и преди Дерек да се усети, тя му подаде врещящото червенобузесто дете, загърнато в дебела бяла кърпа.

Той се втренчи изумен в бебето в ръцете си. Какво точно трябваше да прави, по дяволите?

— Елена, не мога… Остави на мен — рече той.

Елена почистваше Миранда, но той не гледаше към леглото. Вместо това откри, че се е втренчил в бебето, което продължаваше гръмогласно да реве. Мъничките пръстчета на мъничката ръчичка шаваха. Невероятно. Нима собственият му син бе такъв дребосък, когато се роди? Не можеше да си спомни. Усети, че люлее бебето — не можеше просто да го остави да си плаче. Но бебето продължи да реве.

— Мисля, че е гладно — рече той с мек глас. При звука на гласа му бебето спря да плаче и го погледна със сините си очи. Дерек се усмихна.

— Дерек — прошепна Миранда, прекалено изтощена, за да говори по-високо.

Той реагира, отиде бързо при нея, подаде й бебето, като се боеше, че може да го изпусне или че ще го нарани само от подаването. Гледаше как Миранда го взима в обятията си, а очите й блестяха.

— Колко е красив — прошепна тя.

Лично Дерек смяташе, че не е никак хубав, но не сподели мнението си. Погледна лицето на жена си, а после се загледа в сина си като омагьосан. Бебето правеше смучещи движения с уста.

— Гладен е — повтори Дерек със страхопочитание.

Миранда премести бебето, то намери гръдта й и жадно засука.

Дерек гледаше и си мислеше за сина си, чудеше се къде е и дали е добре. Усети как тъгата се опитва да се надигне от дълбините на душата му и се изненада. Мислеше, че отдавна се е примирил със загубата. Внезапно усети прилив на закрилническа топлина към това мъничко, ранимо бебе.

Миранда му гукаше и издаваше майчински звуци. Бебето спря да суче, но не заспа. Малките му юмручета запърхаха срещу гърдите на майка му.

— А сега какво иска? — попита Дерек, седнал до нея, без да откъсва поглед от детето.

— Не знам — рече Миранда, като погледна съпруга си и видя в него и топлина, и болка. Сърцето й потръпна. Знаеше си, че Дерек ще обича малкия Никълъс.

— Ник — рече Дерек и докосна с пръст ръката на момченцето. Ник веднага сграбчи протегнатия пръст, а мъничката му ръчичка се уви около него. Дерек се засмя, като се опита да дръпне ръка, но бебето не го пускаше. — Я го виж само! Какъв силен малък юнак.

Миранда се засмя.

— Мисля, че ме харесва — рече Дерек, а удоволствието се изписа по лицето му, докато Ник продължаваше да стиска пръста му.

Миранда нямаше намерение да казва на Дерек, че доколкото й е известно всички бебета имат този инстинкт да хващат. Само се усмихна. Никога в живота си не се бе чувствала по-прекрасно и спокойно.

— Как си? — попита Дерек, като насочи вниманието си към жена си. Видя, че очите й са затворени и тя вече е заспала. Наведе се напред и я целуна нежно, а после се спря, за да погледа бебето. То също бе заспало. Той се усмихна, хвърли поглед към вратата, за да се увери, че Елена няма да нахълта в този момент и целуна Ник по челцето. После се вмъкна в леглото от другата страна на жена си и потъна в дълбок сън.

ЕПИЛОГ

Западен Тексас, 1850


— Тате, тя ни следва!

Дерек се усмихна.

— И издава достатъчно шум, за да заглуши стадо бизони — рече той меко. Но преувеличаваше — всъщност много се гордееше с дъщеря си. Сторм се движеше почти безшумно, докато следваше Дерек и Ник през гората. Не само бе тиха като сърна, но и толкова бърза. Ами че тя можеше спокойно да се мери с брат си. Дори малкият Рейт се движеше като апах. Дерек бе изпълнен с гордост.

— Тате — прошепна кратко Ник, а кафявите му, изпъстрени със златисто очи проблясваха. И двамата стояха неподвижни, вперили поглед в мечката гризли, която стоеше като закована — беше клекнала и душеше. Усети ги.

Дерек докосна рамото на Ник и му даде безмълвен знак, като знаеше много добре къде стои Сторм. Щеше да я накаже, задето не се подчини на нареждането му и ги последва, когато тръгнаха на лов за мечката-убиец, но сърце не му даваше. Поне Рейт бе прекалено малък, за да се забърква в такива бели, но в момента, в който си го помисли, осъзна, че не е истина. Момчето вечно вършеше някоя поразия.

Ник и Дерек се промъкнаха към мястото, откъдето можеха да се прицелят добре и държаха пушките си готови за стрелба. Мечката се изправи, изръмжа и ги видя. Ник бе застанал до Дерек. Двамата се изправиха и насочиха машинално пушките си. Мечката нададе заплашителен рев и тръгна към тях.

И двамата не помръднаха, дори не трепнаха. Мечката стигна в обсега на куршумите им. Бронзовото лице на Ник бе като изсечено — толкова силно се бе концентрирал. Той се прицели между очите на звяра и стреля.

Мечката нададе смъртоносен рев и направи още две крачки, преди да се строполи.

— Страхотен изстрел! — извика Дерек, като потупа Ник по гърба. — Точно между очите. Ник, гордея се с теб!

Ник се ухили, изчерви се от похвалата на баща си и отметна кичур черна коса от очите си.

— Аз щях да се справя по-добре — заяви Сторм, като изскочи от дърветата зад тях.

Ник изсумтя.

— Стрелям точно толкова добре, колкото и той — извика тя. — Не е ли тъй, тате?

— Иска ти се — отвърна Ник, но се усмихна развеселено, както и Дерек. Двамата си размениха погледи и едновременно избухнаха в смях.

— Никога не съм срещал друго момиче, което да се хвали повече от петима мъже, взети заедно — рече Дерек на дъщеря си, като се опитваше да изглежда строг.

— Но аз стрелям добре, добър следотърсач съм, а на езда нямам равна! — Сторм, облечена в кожени дрехи, сложи ръце на кръста, а от сините й очи захвърчаха искри. С изключение на очите, тя бе наследила невероятния златист тен на Дерек. Ник се усмихна.