— Искаш ли да ми разкажеш? Може би ще ти олекне.

— Но няма да го върне — рече меко Миранда.

— Съжалявам.

Миранда поклати глава.

— Не мисля, че мога да продължавам без него — гласът й секна.

Лил преметна ръка около нея.

— Трябва, мила. Ако той те обича толкова, колкото и ти, значи ще иска да продължиш.

В думите й имаше истина. А имаше и нещо друго, нещо, за което бе избягвала да мисли през цялото време и ръката й несъзнателно се премести към корема й в стар като света закрилнически жест.

Лил ахна.

— Миличка, да не си бременна? Миранда кимна.

— Тогава трябва да ядеш и да продължиш да живееш — рече твърдо Лил.

Миранда знаеше, че тя е права, но не знаеше дали ще може.

— Толкова е трудно.

— Не, не е. — Тя сложи подноса в скута й и й подаде една лъжица. — Хапка по хапка.

Миранда започна да яде.

— Миличка, ще ида да видя дали не мога да ти осигуря още няколко дни за траур, за да се стегнеш, преди да започнеш работа.

Миранда спря да яде. Бе вцепенена от страх.

— Лил, не мога.

Лил направи кисела физиономия.

— Милинка, ще трябва да си изкарваш прехраната.

Миранда поклати глава и преглътна едно ридание, като видя златистия образ на Дерек. Какво значение имаше? Какво изобщо имаше значение?

Лил я гледаше намръщена. Успокояваше я, докато се хранеше, каза й да се наспи и я увери, че ще дойде да я види на сутринта. Тръгна си и Миранда заспа неспокоен сън, прекъсван от кошмари за убийството на Дерек. Веднъж се събуди с вик и Лил се втурна полуоблечена, за да я успокои.

Следващите няколко дни минаха като в мъгла. Лил идваше често да я види и я запозна с други момичета — проститутки, които изглеждаха мили и жизнерадостни, макар и любопитни. Мъката на Миранда и липсата на живец у нея изтръгна съчувствие и състрадание от всички. Тя рядко се усмихваше, а когато го стореше, това бе съвсем лека, едва забележима, тъжна и изпълнена с болка усмивка. Лил не беше единствената, която я съжаляваше и искаше да я закриля. Така бе и с повечето от останалите момичета.

Дойде денят, когато Моли реши, че Миранда е готова за работа. Лил й донесе вестта следобед и Миранда я загледа уплашено.

— Какво ще правя?

— Ще ти помогна да се облечеш — каза й Лил. — Ще сервираш напитки долу и когато някой мъж поиска да те заведе до стаята ти, първо взимаш парите и ги даваш на Клийв. Никога не прекарвай повече от половин час с един мъж. Още по-добре двайсет минути. Веднага щом приключи го изритваш.

Сърцето на Миранда започна да бие силно. Лил я прегърна.

— Ще се справиш чудесно.

Роклята й бе от розов сатен, избеляла и износена. Имаше много голямо деколте, което разкриваше почти всичко от малкия бюст на Миранда. Лил среса косата й и я пусна — блестяща и дълга до кръста. Понеже Миранда бе толкова бледа, Лил сложи малко руж на устните и страните й. Сетне погледна творението си и си помисли, че Миранда прилича на изрисувана порцеланова кукла. Усети как я пронизва жал. Слязоха долу и с всеки изминал миг Миранда ставаше все по-уплашена.

Барът бе шумен и отвсякъде се носеше гръмогласен смях. Усещаше се остра миризма на мъжки тела и евтино уиски. Лил усети как Миранда се сковава, видя бледото й лице и я хвана за ръката.

— Всичко е наред.

Мъжете спряха да говорят и всички обърнаха поглед към Миранда. Тя беше нова и следователно — обект на значителен интерес. Страхът на Миранда нарасна, когато осъзна, че всичко това действително се случва.

— Миранда, това е Клийв — рече Лил. — Трябва да занесеш парите на него, три гроша, преди да се качиш горе — повтори тя.

Клийв бе висок и дебел, с оредяваща коса и мустаци. Погледна Миранда.

— Ей, ама тя добре ли е, Лил?

Лил настръхна.

— Нищо й няма. Нали, миличка?

Миранда хвърли поглед към Клийв, а сетне към Лил, уплашена до смърт.

Едър мъж, облечен в изцапани дрехи от шевро, брадясал и с няколко счупени зъба, се запъти към тях.

— Ей, малката, аз ще съм ти първият.

Миранда погледна към Лил.

— Лил, не мога.

Той бръкна в джоба си и подхвърли няколко монети на бара към Клийв.

— Как те викат? — той сграбчи ръката й.

Миранда почувства допира му и се ужаси. Пребледня и се опита да се отскубне.

— Името й е Миранда — рече Лил разтревожена. — Всичко е наред, миличка, заведи Мое до стаята си. Той ще знае какво да направи.

Мое се засмя, откривайки жълтите си зъби, няколко от които липсваха. Награби Миранда през кръста.

Сърцето й запрепуска бясно. Тя погледна умолително Лил и започна да се бори.

— Не!

— Много е бойна! — Мое бе очарован. Отново се засмя, вдигна я, сякаш бе перце, и я понесе по стълбите. Тя не спираше да се бори, биеше се с истерична сила. Лил не можеше да изтърпи това.

Тя се втурна нагоре по стълбите с мисълта, че трябва да спре Мое. Настигна ги точно когато влизаха в спалнята на Миранда и ги последва. Мое хвърли Миранда на леглото и посегна да разкопчае колана си.

— Не, Мое — рече Лил. — Не искаш нея, а мен.

— Не, по дяволите. Искам новата, Лил. Тя е по-хубава. Задъхана, Миранда се сви на леглото и се изопна, а по изрисуваните й страни сълзите се смесваха с ружа.

— Доскоро беше болна — сопна се Лил и застана между Мое и леглото. — Мислехме, че е може да работи, но явно не.

— Махни се от пътя ми — изръмжа Мое.

Лил зае заплашителна поза.

Мое изсумтя.

Лил го погледна сърдито и започна да разкопчава роклята си откъм гърба.

— Няма да я бъде, Лил — рече Мое, но се възбуди и се ухили. Лил плъзна роклята си до кръста, разкривайки частичен корсет, който повдигаше гърдите й и над който стърчаха зърната и.

— Знаеш колко съм добра — рече тя дрезгаво.

— По дяволите — изруга Мое. Очите му горяха.

Лил свали роклята си до долу. Не носеше фусти — всъщност не носеше нищо, освен чорапи и жартиери. Мое се загледа в къдравите косми между бедрата й, а после си пое дълбоко въздух, когато Лил се пипна там.

— Кажи ми кого искаш сега, Мое — прошепна тя.

Той я награби. Лил се отскубна, изтича през вратата и се втурна в съседната стая, която бе нейната. Мое я последва. Лил се върна малко по-късно и намери Миранда просната на леглото в същата поза, със затворени очи.

— Добре ли си, миличка? — попита тя, като вдигна роклята си и я облече.

Миранда я погледна с благодарност.

— Имам една идея, Миранда, която ще ти помогне да не лягаш по гръб. Сега ще сляза долу, но ще е най-добре да стоиш тук, докато говоря с останалите момичета и с Моли.

— Говори с мен сега — рече Моли мрачно от вратата, облечена в обичайния си черен сатен. Роклята й, за разлика от тази на момичетата, бе нова. — Тя защо се е скатала тук сама?

— Моли, Миранда току-що е изгубила мъжа си. Та тя е почти дете! Погледни я. Трябва й време…

— Ще й мине — рече Моли.

— Да, с времето — Лил се загледа, сложила ръце на кръста.

— Лил, позволяваш си твърде много — рече Моли, като се намръщи. — Платих пари за нея и очаквам да си ги изкара.

— Аз ще поема нейния дял — рече Лил. — Ако аз и останалите момичета вземаме по още един клиент на вечер, ще е все едно, че и тя работи.

— Останалите момичета никога няма да се съгласят.

— Мисля, че ще ги убедя. Всички й съчувстват.

На Моли не й се искаше да си признае, но откакто видя момичето за първи път, не бе убедена дали да я купи поради странното й душевно състояние. Това я накара да се зачуди какво ли се бе случило с момичето, та бе толкова отнесена и замаяна. Сега, разбира се, знаеше, защото Лил бе разказала на всички. Момичето я трогна и я накара да изпита съчувствие — нещо съвсем не на място точно тук.

— Ако можеш да придумаш останалите момичета да го направят, ще опитаме известно време. Но тя все пак ще трябва да сервира пиене.

— Можем да кажем, че ти е племенница — рече запалено Лил. — И затова не й е разрешено.

Моли просто си тръгна.

73

Дерек беше прекалено слаб, за да търси Миранда, но въпреки това тръгна, докато следата бе още прясна. Бе минала седмица, откакто треската се уталожи и той можеше само да гадае колко дни са изтекли преди това от деня на атаката. Най-много още една седмица, помисли си той, но ако имаше късмет, само три-четири дни. Миранда бе със седмица и половина — две преднина. Раните му бяха превързани стегнато и заздравяваха, но той бе омаломощен, движенията му бяха сковани и го болеше. Точно сега бе половин човек и го знаеше. Но имаше пистолетите си. Можеше да стреля точно както преди и очите му бяха на мястото си — можеше да намира следи.

Пътеката им бе стара и той я изгуби много пъти. Понеже бе слаб, трябваше да върви бавно, като често се спираше изтощен, за да си почине. Но продължаваше да върви. Около лагера имаше шест трупа на команчи и той скоро видя, че следва още шестима воини, единият от които яздеше с допълнителна тежест — жена му. Ужасно се боеше.

Знаеше, че този път е по-лошо, отколкото с Чавес. Чавес бе вманиачен и я искаше за себе си. Той знаеше, че команчите обикновено изнасилваха всяка пленена жена, като всеки воин се възползваше, стига да иска. Ами ако я бяха убили от продължително изнасилване? Усети как му се гади отвътре.

Ако някога я намереше, щеше да я прати обратно в Англия. Там й беше мястото. Тя не заслужаваше наказанието, което тази дива земя бе нанесла на хората по границите. Той си обеща това и щеше да го изпълни.

Освен това веднъж се помоли на бога, преди да потегли. Това беше единственият път през целия му живот, когато се молеше. Падна на колене, а ръцете му се сплетоха така, както я бе виждал да прави, и затвори очи. Помоли бог да спаси живота й, понеже тя бе прекалено чиста, добра и вярна. Той не се опита да направи сделка, не предложи нищо в замяна, само се помоли.