Миранда прекарваше част от времето си, като помагаше на мисис Леандър, шивачката, в замяна на това, че тя се грижеше за нея. Предложи помощта си след първите две седмици, когато осъзна, че Дерек няма пари в брой. Знаеше, че се натрапва на жената — която не можеше да устои на чара на Дерек — и се справяше много добре с иглата и конеца. Мисис Леандър се зарадва, че има помощничка за цената на стая и храна.

Миранда прекарваше свободното си време, като правеше дрехи за себе си и за бебето. Понякога двамата с Дерек седяха в спокойна тишина и той я гледаше как плете чорапки, а лицето й сияеше от радостта на бъдещата майка. Той бе стигнал до точката, когато смяташе, че не му пука, че детето не е негово или поне не много. Толкова се радваше да я види щастлива в такива моменти. Само да можеше да е щастлива при него, вместо да живеят разделени.

Дойде моментът, когато усети, че трябва да тропне с крак.

Ранчото бе готово. Бе топло лятно утро и като го видя, Миранда се хвърли на врата му с изненада, понеже бе средата на седмицата.

— Дерек, какво правиш тук?

Той я хвана здраво за раменете.

— Време е да си събираме нещата, принцесо.

Тя го зяпна.

— Взимам те с мен у дома.

Тя заотстъпва.

— Казах ти…

— Не, Миранда. Ти си моя жена и мястото ти е до мен. Ти си нещастна без мен и аз — без теб. Не можем да продължаваме да живеем по този начин. Взимам те със себе си. Бих предпочел да си с по-широки възгледи. Бих предпочел да искаш да ме зарадваш, да ме ощастливиш така, както аз правя всичко възможно, за да те направя щастлива. Но като не успявам да го сторя, просто те взимам с мен въпреки желанието ти.

Те се погледнаха в очи. Тя се изчерви.

Той продължи безмилостно.

— Никога не съм искал много от теб. Държах се с теб като с принцеса, за каквато те смятам. Когато Джон умря, аз ти дадох време, макар че бях толкова влюбен в теб, че не можех да се побера в кожата си. Дори горе, в Пекос, не те насилвах — макар че това беше мое право. Приех това дете. Положих дяволски старания, за да се почувствам като баща. Знам, че те разочаровах няколко пъти и съжалявам, по дяволите. Иска ми се да мога да върна времето назад. Но сега те моля за нещо. Никога преди не съм го правил. Като твой съпруг от мен дори не се изисква да те моля за каквото и да било, но го правя. Моля те, върни се вкъщи с мен, опитай се да живееш с мен, до мен.

Красивите й виолетови очи бяха влажни и две розови петна се изтърколиха по бузите й.

— Ще се опитам, Дерек — рече тя нежно.

78

— Дерек, прекрасно е!

Той се усмихна, нелепо зарадван, и скочи от фургона.

— Имам още много работи за довършване — рече той скромно, като я погледна, за да види дали казва истината. — Ела.

Миранда се наведе към него и той внимателно й помогна да слезе.

— Сигурна ли си, че си добре? — той се безпокоеше. Бяха пътували бавно като охлюви, макар че получи уверенията на двама доктори, че едно пътуване с фургон няма да й навреди в сегашното й състояние. Всяка бразда го караше да се мръщи.

— Чудесно — увери го тя, като се усмихваше и се оглеждаше. Като му каза, че ще се опита да живее с него тук, в пустошта, тя наистина го мислеше — макар че се срамуваше от себе си, като осъзна, че всичко, което бе казал е истина. Тя обичаше Дерек и по време на връзката им той винаги бе давал — докато тя само вземаше. Сега тя щеше да даде всичко, което има, защото го обичаше до полуда.

— Ела да ти покажа къщата — рече той и я хвана за лакътя. Заведе я в кухнята. Огнището бе както преди, а едно голямо желязно котле висеше върху огъня. Той бе направил кръгла дъбова маса, достатъчно голяма, за да побере осем души и край нея бяха наредени осем стола. Подовете също бяха покрити с дъбов паркет. Помещението бе много просторно и Дерек бе инсталирал вътре водна помпа.

— Вътрешна чешма — прошепна Миранда, като се приближи до нея и я изпробва. Усмихна се, когато водата потече в калаената мивка, качена на поставка.

— Не искам да се налага да тичаш нагоре-надолу до кладенеца — рече той. Обърна се, когато Елена нахлу в кухнята с вик.

— Скоро ще има nino — извика тя въодушевена. Както всеки друг, тя смяташе, че детето е на Дерек. — Голямо, смело момче, което ще стане голям, смел мъж като баща си.

Миранда се усмихна и я прегърна.

— Толкова се радвам да те видя — извика тя. Дерек й бе разказал как Елена се е скрила и оцеляла след нападението на Чавес. През последните няколко месеца тя бе живяла в града и с нетърпение се върна в ранчото при тях.

Дерек хвана Миранда за ръка и я поведе към дневната, в която имаше канапе и два стола пред камината, всичките купени на кредит.

— Просто ще продължаваме да добавяме разни неща в къщата, докато стане точно такава, каквато искаш.

Миранда се усмихна.

— Страшно ми харесва — каза му тя и го мислеше, макар че се изненада от това. — Харесва ми, защото ти си направил всичко това сам, за нас — тя погали корема си.

Понякога майчинската й гордост я караше да изпитва нарастващо терзание, горчивина и изумление от Дерек. Като сега. Той бързо го потуши. Щеше да бъде добър баща. Щеше да направи Миранда щастлива.

— Мисля, че трябва да си легнеш и да си починеш — рече той, като взе ръката й и я заведе в спалнята. — Елена може да ти донесе нещо за обяд.

Миранда се загледа в спалнята, най-уютното помещение в къщата. Леглото бе голямо, дъбово, и тя знаеше, че е било направено по поръчка от един дърводелец швед. Пред камината имаше плюшено кресло и табуретка, както и две кожи — една там а друга — до леглото, от нейната страна, както й каза Дерек, за да не й изстивали краката, като става сутрин. Леглото бе покрито с красив юрган, ръчно направен от много различни парчета, съшити едно за друго. Двата прозореца бяха украсени с перденца на весели шарки — мънички бледочервени рози със зелени дръжки на кремав фон. До леглото й имаше и малка масичка със свещ и книга. В другия край на стаята, до един гардероб от борови дъски, беше поставен параван от японски лак. Зад него стояха мивка, нощно гърне и една медна вана. Спалнята определено беше най-голямата стая в къщата.

Миранда заобиколи леглото и взе книгата от нощната масичка. Беше библия. Тя усети как очите й се насълзяват, отвори я и видя надписа: От твоя любящ съпруг. Винаги твой, Дерек.

Тя се обърна към него. Той чакаше, а погледът му бе толкова напрегнат, топъл и изпълнен с любов.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Това е… толкова красиво, Дерек.

Тя притисна библията до гърдите си. Браг се усмихна.

— Искам да ти дам повече, Миранда, и един ден ще го направя. Бижута, коприни, и…

Тя стигна до него навреме, за да го прекъсне, като сложи пръст на устните му.

— Това е достатъчно.

Той се поколеба, после сведе лице, като много леко докосна устата й със своята. Любовта им ги обгърна и ги издигна.

79

Няколко дни след като я доведе в ранчото, Дерек излезе, за да преброи и да провери къде е добитъкът, останал на земите му. Беше застанал на десетина мили от къщата, високо на един рид, от който се виждаше дома му. Обърна разтревожен погледа си на северозапад и веднага видя опасността. На десетина мили имаше голяма група ездачи, които се приближаваха със спокойно темпо, вероятно в тръс, и не можеха да се различат заради облака прах, който вдигаха. Той изтръпна от ужасно предчувствие.

Окото му бе тренирано. Дори от такова разстояние той виждаше, че са поне двеста конници. Толкова много хора означаваше само едно — че нещо не е наред. Миранда си бе вкъщи — сама, като изключим Елена и едно момче, което бе наел само срещу храна, спане и обещание за заплата. Сръга коня си и се спусна в галоп към ранчото с безразсъдна скорост.

Не можеше да не си помисли: команчите.

Бяха стояли прекалено тихи и мирни през последните няколко месеца. Дванайсетте отцепника, които бяха нападали лагера им в Пекос не се брояха — този вид атаки бяха част от бита на команчите, от начина, по който живееха. Не можеше да има друго обяснение за няколкостотин конници, освен бойна група команчи, която се носеше към Сан Антонио. А ранчото бе почти на пътя им.

Той стигна в галоп до двора, викна на момчето, Джейк, и веднага му даде наставления. Извика и Миранда, която вече се бе спуснала тичешком към него, като го чу да идва.

— Дерек, какво има? — попита тя.

— Започни да помпаш вода — заръча й той — и залей къщата с вода.

— Какво става? — тя се уплаши.

— Веднага — изрева той. — И вземи Елена да ти помага.

Те затвориха кепенците на всички прозорци и ги залостиха. Кепенците бяха направени от шестинчов дъб, предвидени точно за такива случаи. Първата къща бе построена, за да устои на обсада, ако станеше нещо толкова немислимо и Дерек построи новата сграда по същия начин. Всички пушени меса бяха донесени от сушилнята. Четирите коня бяха доведени в дневната и спънати с букаи. Амунициите и пушките бяха извадени да са под ръка. После Дерек и Джейк помогнаха на жените да залеят къщата с вода и изливаха ведро след ведро. Той се радваше, че не е по-голяма и благодареше на бога, че през последните два дни не спря да вали.

— Команчите са, нали? — извика Миранда, като се облегна на един стълб и почеса гърба си.

— Направи достатъчно — рече той остро. — Влез вътре и застани до камината в дневната. Помниш ли как се зареждат пушки, Миранда?

— Не знам — рече тя нервно, а лицето й бе побеляло.

— Просто влез — повтори той.

— Исусе! — извика Джейк. — Чувам ги!

Дерек също ги чу. Тропотът бе като земетръс под нозете им. Видя масата от конници и сърцето му подскочи в гърлото. Не бяха двеста, а двойно повече.

— Всички вътре — заповяда той. Гласът му бе равен и хладнокръвен. Той трясна дебелата дъбова врата зад себе си, залости я и двамата с Джейк избутаха мебелите пред нея.