Дерек беше прекалено слаб, за да търси Миранда, но въпреки това тръгна, докато следата бе още прясна. Бе минала седмица, откакто треската се уталожи и той можеше само да гадае колко дни са изтекли преди това от деня на атаката. Най-много още една седмица, помисли си той, но ако имаше късмет, само три-четири дни. Миранда бе със седмица и половина — две преднина. Раните му бяха превързани стегнато и заздравяваха, но той бе омаломощен, движенията му бяха сковани и го болеше. Точно сега бе половин човек и го знаеше. Но имаше пистолетите си. Можеше да стреля точно както преди и очите му бяха на мястото си — можеше да намира следи.

Пътеката им бе стара и той я изгуби много пъти. Понеже бе слаб, трябваше да върви бавно, като често се спираше изтощен, за да си почине. Но продължаваше да върви. Около лагера имаше шест трупа на команчи и той скоро видя, че следва още шестима воини, единият от които яздеше с допълнителна тежест — жена му. Ужасно се боеше.

Знаеше, че този път е по-лошо, отколкото с Чавес. Чавес бе вманиачен и я искаше за себе си. Той знаеше, че команчите обикновено изнасилваха всяка пленена жена, като всеки воин се възползваше, стига да иска. Ами ако я бяха убили от продължително изнасилване? Усети как му се гади отвътре.

Ако някога я намереше, щеше да я прати обратно в Англия. Там й беше мястото. Тя не заслужаваше наказанието, което тази дива земя бе нанесла на хората по границите. Той си обеща това и щеше да го изпълни.

Освен това веднъж се помоли на бога, преди да потегли. Това беше единственият път през целия му живот, когато се молеше. Падна на колене, а ръцете му се сплетоха така, както я бе виждал да прави, и затвори очи. Помоли бог да спаси живота й, понеже тя бе прекалено чиста, добра и вярна. Той не се опита да направи сделка, не предложи нищо в замяна, само се помоли.

Никога преди това не се бе чувствал толкова смирен.

Пет дни след като потегли, намери следи от лагер на команчи. Видя къде бе спрял по-тежкият кон, къде бе слязъл конникът му и забеляза поомачканата трева, където явно бяха стоварили Миранда или където тя бе паднала. Видя, че оттам е била замъкната на кратко разстояние по гръб. Виждаше следи от пети и от нокти — нейните пръсти. Мястото, където бе довлечена бе заобиколено от стъпки, които обикаляха в кръг около нея. Прилоша му, понеже тези следи разкриха историята така, сякаш я виждаше пред себе си и той наистина я видя с окото си на апах. Всички я бяха изнасилили там, където бе застанал.

Имаше и следи, че се бяха приближили двама конници, едри мъже с натоварени коне, поне единият от които беше бял. Първият мъж, висок и слаб, носеше ботуши. Едрият здравеняк бе обут в мокасини. Имаше празни кани уиски, разхвърляни наоколо, сдъвкан тютюн, остатъци от огън и огризки от сърна. Той разбра. Миранда бе тръгнала с тези мъже, бе продадена на тях. И те се бяха приближили до нея да я огледат — и може би да я изнасилят.

Решителността надделя над физическата умора и той продължи, като последва двамината, които се бяха насочили на югоизток. Беше лесно да ги следи, понеже конете им бяха натоварени. Той язди, докато се стъмни и вече не се виждаше, а после се свлече от коня, като се насили да изяде пушеното сърнешко месо, което носеше със себе си. Призори пое отново.

74

Дерек стигна в Галвестън с мрачна решителност.

Беше изгубил следите им предишния ден, но по това време вече не се съмняваше, че са се насочили към Галвестън. Бяха отбягвали всички други градове, селища и дори ферми и имения. Дерек знаеше защо. Понеже Миранда бе тяхна пленничка.

Боеше се. Имаше голяма вероятност Миранда дори да не е там, а да е била продадена отново и откарана на юг, в някой мексикански бордей. Той потуши надигащото се гадене и ужаса, който донесе тази мисъл. Знаеше, че трябва да е изостанал с около месец. Движеше се бавно, особено отначало, и освен това многократно бе губил следата и трябваше да се връща, за да я намери.

Той смяташе да претърси всяка кръчма и бордей в Галвестън, преди да се насочи към крайбрежието. Преди това се беше молил на бога тя да е добре. Сега просто се молеше — на всеки, който би го чул — да я намери там.

Няколко часа по-късно той не можеше повече — отчаян, загубил надежда, след като бе обиколил всеки бар и публичен дом, освен двата най-близки до крайбрежието. Стигна до „Червената жартиера“, когато вече се здрачаваше. Улиците опустяваха, но глъчката, идеща откъм бара, растеше. Той се плъзна грациозно от коня си, вече не бе скован и не го болеше. Понякога нощем раната от ножа в гърба се обаждаше, когато бе по-влажно.

Той влезе през широките люлеещи се врати и огледа стаята. Барът вече бе пълен с опърпани, мръсни посетители — моряци, пътници и мъже, облечени в еленова кожа, които крещяха и се смееха, тропаха по бара с празни чаши и искаха още. Сред мъжете обикаляха три момичета и сервираха питиета, всички облечени в крещящи сатенени рокли, разкриващи почти изцяло гърдите им. Потиснат, а после се приближи до бара и намери място между един моряк, който не говореше английски, и огромен мъжага, който вонеше на мечка и мас. Барманът го видя и след малко дойде при него.

— Едно уиски — рече Дерек.

Мъжът му наля.

— Търся жена — рече той, когато мъжът бутна към него една чаша.

— Дошъл си баш където трябва — ухили се Клийв.

— Жената е млада, седемнайсетгодишна, с виолетови очи и черна коса. Красива е, но е тънка. Казва се Миранда.

Клийв присви очи и взе парите, които Дерек хвърли на масата.

— Тука няма такава.

Сърцето му се сви.

— Защо търсиш точно нея?

— Тя ми е жена — отвърна Дерек. — Беше отвлечена от команчите, а после продадена на бели търговци на човешка плът.

Клийв издаде някакъв съчувствен звук и се отдалечи, за да обслужи друг клиент.

Браг глътна уискито на един дъх. Оставаше му само още едно място. Нямаше смисъл да кисне тук, губеше търпение. Отдръпна се от бара.

И тогава я видя да слиза по стълбите. Миранда.

Той замръзна, изпи я с поглед, без да може да повярва на очите си. Тя беше бледа и слаба, но зашеметяващо красива по някакъв деликатен, нежен начин. Бе облечена в червена сатенена курвенска рокля и той се разгневи — ядоса се, че показва толкова много и че идва от горния етаж. Много добре знаеше какво става горе. Приближи се до нея с четири крачки, точно когато тя стигна до най-долното стъпало и я сграбчи, като извика:

— Миранда!

Тя го видя и се хвърли на врата му. Притисна се и затрепери, като викаше името му.

— Ти си жива — изстена Дерек. — О, господи…

— Дерек, Дерек, мислех, че са те убили — проплака тя.

— Никога вече няма да те изпусна от поглед — рече той рязко.

А секунда по-късно усети стоманено дуло в гърба си.

— Пусни я — рече Клийв.

Дерек замръзна и пусна Миранда.

— Клийв, това е мъжът ми, недей! — извика Миранда.

— Сам ли ще си тръгнеш? — провлачи Клийв. — Или да те придружа до вънка?

Дерек го изгледа.

Клийв леко се усмихна, като размаха дулото на пистолета.

— Изчезвай, мистър.

Дерек я видя да скача, преди да успее да я спре. С яростен вик тя се хвърли върху Клийв, а ноктите й се насочиха към лицето му. Докато Клийв се опита да се защити, Дерек изби пистолета. Грабна жена си като нападаща змия, обви кръста й с една ръка и я дръпна от Клийв, притискайки я към себе си, а с другата извади колта си. Миранда се отпусна до него. Мъжете от най-близката маса наскачаха и събориха столовете си. Клийв се загледа и всички в бара насочиха вниманието си към него.

— Казвам се Дерек Браг — каза Дерек на Клийв. — И в случай, че репутацията ми не е стигнала дотук, аз съм рейнджър. — Той се спря, за да проникне смисълът на думите му в мозъците им. — Това е жена ми. Всеки, който се опита да ме спре ще предизвика масово убийство, защото нищо няма да ми донесе повече задоволство, отколкото да изпозастрелям всички в този бар.

Последва пълна тишина. Никой не помръдна. Дерек мрачно се усмихна. После една жена в черен сатен пристъпи напред от края на бара.

— Какво става тук? — попита Моли, като стигна до средата на заведението. — Веднага пуснете племенницата ми!

— Това не е племенницата ви, мадам — рече Дерек, — а жена ми. И точно сега не ми харесва много мисълта, че я намирам тук да проституира за вас.

Моли реагира бързо.

— Миранда само сервира пиене, питайте когото искате. Трябваше й работа и аз й дадох, само от добро сърце.

Дерек не сваляше очи от мъжете пред себе си.

— Миранда?

— Аз никога… никога, Дерек.

Той мрачно се усмихна.

— Днес е щастливият ви ден. Спечелихте си правото да живеете, като не сте разрешили на жена ми да проституира за вас. Но не си търсете белята. Сърби ме пръста на спусъка.

— Хм — изсумтя Моли.

Дерек излезе от салона с Миранда, притисната плътно към него, като предизвикваше хората да не си и помислят да го спират. Никои не помръдна.

Той я качи на седлото, а после скочи зад нея, като отново я хвана здраво. Обърна коня и потеглиха.

75

Дерек погледна Миранда, а гърлото му се задави. Бяха в една хотелска стая в Галвестън. Тя плачеше.

— Мислех, че си мъртъв. Отведоха ме и аз си мислех, че береш душа. — Тя се втурна към него. — О, Дерек, слава богу, че си жив!

— Жив съм — рече той дрезгаво. — Жив и здрав. Не можех да умра, без първо да те спася. — Той усети нещо влажно на лицето си и се стресна, като разбра, че са собствените му сълзи.

— Исках да умра — простена тя срещу гърдите му. — Без теб всичко изгуби смисъл. Яздехме дни наред, нямам представа точно колко.

Той я прегърна по-плътно.

— Миранда, добре ли си? — той трябваше да знае.

— О, господи, да!

Той хвана лицето й, преди да успее да я целуне.

— Команчите… нараниха ли те? А детето?