Той не знаеше колко дълго е бил в безсъзнание. Това беше първата му свързана мисъл — че е в съзнание. Следващата бе Миранда.

Той се съсредоточи.

Бе ранен — щеше да умре, ако не направеше нещо. Изпитваше ужасна болка в гърба. Гърдите му го изгаряха, но тази болка бе незначителна на фона на другата. Той бе немощен и като отвори очи, вече се зазоряваше — всичко бе обвито в розово-червена мъгла. Той затвори очи и отново припадна.

Като се свести отново, слънцето бе високо и напичаше. Той успя да измъкне ножа от калъфа му. След това усилие трябваше да си почине. Сряза ризата си. Щеше да загуби съзнание. Не! Трябваше да живее… Да намери Миранда.

Бореше се с обгръщащата го тъмнина. Наряза ризата си на неравни ивици. После отново припадна.

Но само за няколко часа, както забеляза, като дойде отново на себе си. Все още държеше ножа в ръка и го пусна с голяма мъка, като сложи и двете си ръце върху копието, стърчащо от гърдите му. Бе на хубаво място, забеляза той, под ключицата, над белите дробове. Беше извадил късмет. Усмихна се наум, като се сети колко е иронична тази мисъл. Трябваше му сила. Той дръпна, изстена от болката и се пребори с вълните от надигащо се замайване.

Опита се пет-шест пъти, преди най-после да успее да измъкне копието и тогава кръвта отново бликна. Само с усилие на волята успя да смачка парче от ризата си и го притисна върху раната. Претърколи се по корем, като продължаваше да държи плата до гърдите си. Отказваше да припадне.

Знаеше, че ножът продължава да е в гърба му, защото бе паднал срещу него, преди да се извърне полусъзнателно настрана. Болката бе непоносима, високо в гърба му, в рамото, в костите и мускулите. Той бе толкова отпаднал. Трябваше да го извади, но още нямаше толкова сили.

Допълзя до потока. На два пъти изгуби съзнание и му трябваха часове, за да измине трийсетте ярда. Тялото му пламтеше и той знаеше, че започва да го втриса. Но нямаше да умре. Плъзна се във водата. Пи дълго.

С ножа си наряза останалата част от ризата си на ивици. Това трая доста. През цялото време стоеше в потока и оставяше водата да измие раните му. Превърза топката плат към гърдите си с ивица плат, като продължаваше да кърви. Бе крайно отпаднал, но решителността му взимаше надмощие над всичко останало. Той забрави за ножа, забит в гърба му, знаеше и без да се опитва, че не може да направи нищо, за да го извади, не и сега.

Не можеше да си мисли и за Миранда. Но за момент се запита дали и апахите са нападнати. Заспа.

Събуди се горящ от треска, но го очакваше. С отчаяние се вкопчи в моментите на ясно съзнание. Раната на гърдите му бе спряла да кърви и бе започнала да се съсирва. Знаеше, че не бива да я мокри, но знаеше и че може да умре от треската. Вече бе разбрал, че раната в гърдите е по-сериозна. Изпълзя във водата, докато го покри, бистра и прохладна, и отново заспа.

Събуди се студен, колкото преди, но не помръдна, защото не можеше. Студените тръпки се редуваха с изгаряща топлина. В един момент започна да се мята, да бълнува и да сънува, най-вече Миранда. Преживя отново времето, което бяха прекарали заедно. Усещаше докосването й по челото си, толкова хладно и меко.

Видя сина си като новородено и усети гордост. Момчето викаше буйно и енергично още от първия си миг на белия свят. Дерек го държеше. Жена му се усмихна уморено. Тя бе апах. После пред очите му се превърна в Миранда. Момчето в ръцете му стана копелето на Чавес. Той се втренчи, прегърнал бебето, без да може да го пусне, но не искаше да го докосва. Детето се промени, превърна се в собствената му плът и кръв, а после пак се върна в образа на нежеланото копеле. Накрая видя сина си, висок, юноша, команч. Дерек защитаваше Миранда от сина си, който я нападаше и искаше да я убие. Браг се приготви да защити Миранда от собствената си плът и кръв.

Той се събуди, огрян от лъчист ден и усети приятната топлина на залязващото слънце. Съсредоточи се и си спомни. Беше в потока, покрит до шията, но вече не бе трескав. Беше изключително отпаднал. Нямаше сили да помръдне, но се опита да направи мислен преглед на раните си. Превръзката на гърдите му бе чиста, сякаш изобщо не бе кървял. Усети, че в гърба му няма нож. Сам ли го беше извадил? Или водата го бе отхлабила? Той не помнеше да го е вадил. Колко дълго се бе борил с треската?

И господи, добре ли беше Миранда?

Той знаеше, че му трябват сили. Зарови пръсти в речното дъно, за да намери червеи и ларви, които изяде. Беше твърде слаб, за да улови някоя риба с ножа си, затъкнат в колана му. Но ако си възвърнеше силата, щеше да успее да хване някоя риба и да я изяде сурова. Дотогава щеше да живее от червеи и ларви. Сънят го обори.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

ВЪЗЛЮБЕНА

71

— Какво й е? — попита подозрително жената, сложила ръце на дебелите си хълбоци.

— Веднага се вижда, че е хубавица — рече едрият мъж, облечен в дрехи от еленова кожа, като почеса въшлясалата си брада.

Жената бе ниска и трътлеста, очевидно проститутка, облечена в сатенена рокля със скандално изрязано деколте. Не бе нито млада, нито стара. Косата й бе червена и естествена, а на лицето й имаше тежък грим. Очите й бяха непреклонни и стари.

— Честър, какво си му направил на това момиче?

И двамата погледнаха към Миранда. Косата й бе цялата сплъстена, а от роклята й бяха останали само мръсни парцали. Честър бе измил лицето й, за да може Моли да види по-добре колко е красива, но нищо не можеше да промени празния поглед в очите й. Ако ги видя да я гледат или ги чу, то с нищо не се издаде. Всъщност изобщо не погледна към тях, а само през тях, сякаш не съществуваха.

— Нищо не съм й направил. Тя май не е съвсем с всичкия си. Не говори, не се усмихва, нищо. Ама е хубавица. Мамка му, няма нужда да говори, Моли, сама го знаеш. Мъжете не плащат на курва, за да говори.

Моли се намръщи и се приближи до момичето, после я обиколи и я огледа.

— Слабичка е. — Искаше да попита Честър как е попаднал на момичето, но не го направи — никога не задаваше такива въпроси. А не искаше и да знае. — Имаш ли си име, момиче?

Миранда я погледна невиждащо. Толкова я болеше. Защо не я оставеха насаме с мъката й?

— Казах ти, не говори. Ама ние с Уил я кръстихме Бела, защото е такава сладурана. Виж, ако не я искаш, мога да я дам в Чихуахуа, няма проблеми.

Моли се намръщи.

— Трябват ми две момичета, Честър. Проклетите кучки избягаха и се ожениха, можеш ли да си представиш? Както е взел да расте тоя град, ще ми трябват всички момичета, до които успея да се докопам.

— Тъй си е — окуражи я Честър. Нямаше да й каже, че той самият смята жената за откачена. Луда за връзване. Нощем стенеше и скимтеше, като непрекъснато повтаряше името Дерек. Мъжът й — този, който бе убит от команчите. Той винаги се бе страхувал от ненормалните и това беше лошо, понеже, ако тя не бе откачила от мъка, щеше да легне с нея. Колко жалко. — Галвестън е три пъти по-голям, отколкото преди пет години — рече той.

— Тук на практика нямаше нищо преди пет години — изсумтя Моли. — Добре. Ще я взема. Може би като се наяде и наспи както трябва, ще се оправи. Само да те питам откога е в такова състояние?

Честър се поколеба. Не искаше да й казва, че е така от първия ден, когато я видя и я купи от команчите.

— Разбирам — рече Моли проницателно. — Е, няма да ти дам стандартната цена, не и за тази. Седемдесет и пет и това е.

— Проклятие! Това си е пладнешки обир! Знаеш, че не продавам момиче за по-малко от сто и петдесет. Ти си ги връщаш за шест месеца.

Те започнаха да се карат и се спазариха на сто, както и двамата си знаеха, че ще стане. Честър си тръгна.

— Е, красавице — рече Моли, като я хвана за ръката, — ще накарам едно от момичетата да те изкъпе и да ти донесе нещо хубаво за ядене.

Тя я изведе от кабинета зад бара, който й служеше и за спалня. Имаше задно стълбище до стаите, където момичетата живееха и работеха. Бяха осем момичета — с тази ставаха девет. По-добре от нищо, помисли си тя.

— Лил, ела с мен — рече Моли на една висока, стройна брюнетка.

Лил стоеше на вратата, облечена в ефирен халат и говореше с някакъв дебел мексиканец и слабо момче с рижа коса. Тя послушно тръгна след Моли и Миранда до една малка стаичка, в която имаше легло, мивка, стол и гардероб.

— Коя е тази? — полюбопитства Лил, а сините й очи бяха дружелюбни.

— Бела. Нуждае се от грижи. Искам да я оправиш и да видиш дали не можеш да я накараш да проговори. Може да е глуха и няма, не знам. Аз лично не мисля, че е слабоумна. В тези очи има такава празнота — Моли се вгледа намръщено в Миранда. А после добави: — Погрижи се и да хапне нещо. Искам да я поохраним.

Моли си тръгна. Тя се притесняваше за момичето и това не й харесваше. Беше пресметлива търговка. Ако не беше такава, щеше да продължава да е по гръб всяка нощ като момичетата, вместо само когато й се прииска.

— Здравей, Бела — започна Лил. — Леле мале, колко си мръсна. Обаче наистина си хубава. Дай да свалим тези дрехи.

— Тя се запита дали момичето изобщо я чува. Сигурно не, понеже само седеше в средата на стаичката, където Моли я бе оставила.

Лил я съблече, след като поръча да донесат топла вода и вана. Момичето бе слабо и цялото в синини. Съжали я. Знаеше, че Честър я е довел тук. Лил сама си бе избрала този живот, така че имаше разлика. Въздъхна и помогна на Миранда да влезе във ваната, като не спираше да говори през цялото време.

— Нещата тук наистина не са толкова лоши. Моли се преструва на подла, но всъщност не е. Имаме много храна и един почивен ден в седмицата. Моли казва, че е важно да си почиваме. По-добре било за бизнеса, така казва. Иска да сме свежи. Ти си толкова хубава, че ще си много популярна. Изобщо ли не говориш?

Миранда погледна към жената, която я къпеше, и я видя като през мъгла. Жената й говореше и думите идеха от много далеч. Тя се зачуди къде е. А, да, Галвестън. Честър я бе купил от команчите. Продаде я в един бордей — точно както Дерек й бе казал. Дерек. Тя не можа да му каже колко го обича и сега той никога нямаше да го узнае.