— Джъстийн ли? Само не Джъстийн! — извика Меги.

Той посегна да хване ръката и, която неистово се удряше в коляното й.

— Не, не, не, мисис О’Нийл! Джъстийн изобщо нищо не подозира и се надявам никога да не узнае. Спомена ми съвсем неволно, че Ралф не й е вуйчо. Повярвайте ми.

— Сигурен ли сте?

— Да, кълна ви се.

— Тогава защо, за бога, не иска да дойде да ме види? Защо не смее да ме погледне в очите?

Не само думите, но и болката в гласа й му подсказаха какво бе измъчвало майката на Джъстийн през двегодишното отсъствие на дъщеря и. Първоначалната цел на идването му отстъпи пред една нова цел — да разсее опасенията на Меги.

— Аз съм виновен за това — рече той твърдо.

— Как вие? — недоумяваше Меги.

— Джъстийн възнамеряваше да отиде в Гърция с Дейн и е убедена, че ако го беше направила, той щеше да е още жив.

— Глупости — отвърна Меги.

— Разбира се. Само че Джъстийн не мисли така. От нас зависи да я убедим в това.

— Нищо не зависи от мен. Вие, изглежда, не разбирате, мистър Хартхайм: Джъстийн никога през живота си не ме е слушала, а дори и някога да съм имала известно влияние над нея, то вече е напълно изчезнало. Тя не желае дори да ме погледне. — В гласа й звучеше поражение, но не и отчаяние. — Попаднах в същия капан като майка си — продължи тя, поовладяла се. — Дройда е моят живот… къщата, книгите… Тук съм необходима, има смисъл да живея. Тук има хора, които се осланят на мен. Моите деца никога не са се осланяли на мен, разбирате ли? Никога.

— Не е вярно, мисис О’Нийл. Ако беше така, Джъстийн щеше да дойде при вас без никакви угризения. Подценявате обичта, която тя изпитва към вас. Аз наистина съм виновен за онова, което Джъстийн преживява, защото тя остана в Лондон заради мен, за да бъде с мен. Но сега тя страда заради вас, а не заради мен.

Меги се наежи:

— Тя няма никакво право да страда заради мен. Нека да страда заради себе си, ако трябва, но не и заради мен. В никакъв случай заради мен!

— Сега вярвате ли ми, че тя не знае нищо за Дейн и кардинала?

Държанието на Меги се промени, сякаш той й беше напомнил, че има и други важни неща, които тя не забелязва.

— Да — отвърна тя, — вярвам ви.

— Дойдох при вас, защото Джъстийн има нужда от помощта ви, а не може да я поиска — обяви той. — Трябва да я убедите, че е необходимо отново да поеме конците на своя живот, и то не живот в Дройда, а собствения си живот, който няма нищо общо с Дройда.

Той се облегна назад в стола си, кръстоса крака и запали нова цигара.

— Джъстийн е надянала нещо като отшелническа власеница, без да има никакво основание. Единствено вие можете да я накарате да проумее това. Но имайте пред вид, че ако го направите, тя няма никога да се върне тук, а продължи ли да кара както сега, нищо чудно да се върне тук завинаги.

— Сцената не е достатъчна за човек като Джъстийн — продължи той — и скоро ще настъпи денят, в който тя ще го разбере. Тогава тя ще потърси хора: или семейството си в Дройда, или мен. — Той й се усмихна с дълбоко разбиране. — Но Джъстийн не би се задоволила и само с хора, мисис О’Нийл. Ако тя избере мен, ще има и сцената — нещо, което Дройда не би могла да й предложи. — Сега той гледаше Меги сурово, като противник. — Дойдох да ви помоля да направите така, че тя да предпочете мен. Колкото и жестоко да звучи, аз имам повече нужда от нея, отколкото вие.

Меги продължаваше да го държи на разстояние.

— В Дройда няма да й е чак толкова лошо — възрази тя. — Говорите така, сякаш да се върне тук, би означавало край на живота й, но не е така. Тя пак би могла да има сцената. И тази страна е цивилизована. А ако се омъжи за Бой Кинг, на което дядо му и аз се надяваме от години, в нейно отсъствие децата и ще бъдат обградени с не по-малко грижи, отколкото ако се омъжи за вас. Тук е нейният истински дом! Тя познава и разбира тукашния начин на живот. Ако избере него, няма да се чувства чужда. Бихте ли могли да кажете същото за живота, който вие искате да й предложите?

— Не — каза той невъзмутимо. — Само че Джъстийн не може да живее без разнообразие. В Дройда ще се задуши.

— Искате да кажете, че тук няма да се чувства щастлива.

— Не, не точно това. Не се съмнявам, че ако предпочете да се върне и се омъжи за Бой Кинг… кой в същност е този Бой Кинг?

— Наследникът на съседния чифлик, Бугела, и неин приятел от детинство, който би искал да й бъде повече от приятел. Дядо му държи да се оженят, за да се запази наследството, а аз — защото смятам, че тъкмо това е нужно на Джъстийн.

— Разбирам ви. Добре, ако тя се върне тук и се омъжи за Бой Кинг, ще се научи да бъде щастлива. Но щастието е относително състояние. Според мен тя едва ли ще познае онова удовлетворение, което ще има с мен. Защото, мисис О’Нийл, Джъстийн обича мен, а не Бой Кинг.

— В такъв случай го показва по много странен начин — отбеляза Меги и дръпна връвта на звънеца да донесат чая. — Освен това, мистър Хартхайм, както вече ви казах, вие надценявате влиянието ми над Джъстийн. Тя никога не е зачитала и една думичка от онова, което й говоря, а какво остава да изпълни желанието ми.

— Не ме заблуждавайте — отвърна й той. — Знаете, че можете да го постигнете, стига да пожелаете. Не мога да искам от вас друго, освен да помислите върху това, което ви казах. И не бързайте — аз съм търпелив човек.

Меги се усмихна.

— Тогава сте изключение.

Той не се върна повече на тази тема, не отвори дума и тя. През цялата следваща седмица той се държа като обикновен гост, макар Меги да имаше чувството, че все се опитва да й покаже що за човек е. Братята й очевидно много го харесваха: щом узнаха, че е пристигнал, веднага напуснаха пасищата и останаха в къщи, докато той си замина за Германия.

Фий също го хареса. Очите й бяха толкова отслабнали, че вече не можеше да води сметките, но беше съвсем с ума си. Мисис Смит беше умряла, както спеше, още през зимата — в доста напреднала възраст — и вместо да натрапва нова икономка на Мини и Кет, които, макар и остарели, бяха още здрави, Фий предаде счетоводството изцяло на Меги и до голяма степен зае мястото на мисис Смит. Именно Фий разбра първа, че Райнер е пряката връзка с онази част от живота на Дейн, която никой в Дройда не бе имал възможност да сподели, и затова го помоли да им говори за него. Той се съгласи охотно, когато установи, че никой от обитателите на Дройда не се смущава да говори за Дейн и с голямо удоволствие всички слушат нови и нови разкази за него.

Зад прикритието на вежливостта Меги постоянно мислеше за разговора си с Рейн и за избора, който той й беше предложил. Тя отдавна беше престанала да се надява, че Джъстийн ще се върне, а ето че той едва ли не й даде гаранции, като дори каза, че Джъстийн ще бъде щастлива в Дройда. Освен това Меги му дължеше голяма благодарност, загдето прогони призрака на страха й, че Джъстийн е открила връзката между Дейн и Ралф.

Що се отнасяше до това, Джъстийн да се омъжи за Рейн, Меги не можеше да си представи по какъв начин би накарала дъщеря си да направи нещо, което тя очевидно не иска. Не можеше или не искаше да си представи? Рейн в края на краищата успя да й се хареса, и то много, но неговото щастие не би могло да има за нея по-голямо значение от щастието на дъщеря й, на семейството й и на самата Дройда. Въпросът беше доколко щастието на Джъстийн зависеше от Рейн. Освен неговото собствено твърдение, че Джъстийн го обича, Меги не си спомняше дъщеря й да е казвала нещо, от което да проличи, че Рейн има за нея същото значение, каквото Ралф бе имал за Меги.

— Предполагам, че рано или късно ще се видите с Джъстийн — каза му Меги, докато го откарваше до летището. — Бих ви помолила да не й споменавате за това ваше посещение в Дройда.

— Щом така искате — съгласи се той. — А аз ще ви помоля само да обмислите онова, което ви казах, но спокойно, без да бързате.

Но дори и като отправи тази молба, той остана с убеждението, че посещението му се е оказало много по-полезно за Меги, отколкото за него.



Към средата на април, две години и половина след смъртта на Дейн, Джъстийн почувствува непреодолимото желание да види нещо по-различно от многочислените къщи и намусените хора. В този хубав ден с мек пролетен въздух, но все още зъбато слънце, градската атмосфера на Лондон внезапно й се стори непоносима. Затова взе влака до Кю гардънс, смятайки, че като е вторник, там няма да има почти никакви хора. А тъй като вечерта не беше на работа, дори и да се измореше от обикаляне из алеите, нямаше значение.

Паркът й беше добре познат. Лондон с големите си тревни площи и правилни цветни лехи беше истинско удоволствие за всеки жител на Дройда, но Кю беше нещо изключително. По-рано тя обичаше да скита из парка от април до края на октомври, защото всеки месец предлагаше изобилие от различни цветя.

Средата на април беше любимото й време, когато цъфтяха нарцисите, азалиите и всички дървета. Имаше едно местенце, което според нея предлагаше най-красивата гледка в малки, съвсем интимни размери. Точно там седна тя на влажната земя — един самотен зрител, — за да й се полюбува. Докъдето поглед стигаше, се стелеха нарциси; някъде по средата множеството сведени жълти камбанки обграждаха голям разцъфнал бадем с натежали от цвят клони, сведени надолу грациозно и спокойно като на японска рисунка. Пълен покой. Обетовано кътче.

Джъстийн отметна назад глава да запечата в паметта си съвършената красота на натежалото от цвят бадемово дърво сред златистото, леко полюшващо се море от нарциси, и изведнъж на погледа й се натрапи нещо далеч по-малко красиво. Не друг, а Райнер Мьорлинг Хартхайм внимателно си пробиваше път между туфичките нарциси — с неизменното кожено палто, което пазеше масивната му фигура от вятъра, и със слънчеви отблясъци в сребристата коса.

— Ще настинеш — каза той, като си съблече палтото и го постла на земята с хастара нагоре за да седнат.