Сюзън Филипс - Първата дама

Защото нещо толкова грозно едва ли би могло да му дойде наум.

— Пристигнахме, госпожо Кейс.

Тя едва сега забеляза, че бяха вече пред хотела. Докато оставяше бележките си настрани и изчакваше агентът да й отвори вратата, за да слезе, усети като че стомахът й започна да потреперва.

Цяла тълпа фотографи я чакаха, наред с тях беше и Джим Милингтън, родения в Джорджия учител на политици, говорещ винаги директно, без заобикалки и с ясен южняшки акцент.

— Събрали сме асовете — прошепна й, докато поемаше кожената й папка. — Репортери от цялата страна. Готова ли си да хвърлиш бомбата?

— Готова както винаги.

Джим я съпроводи до балната зала, която беше пълна с такова количество репортери, каквото едва ли нечия друга кампания би могла да привлече. Никой не беше в състояние като журналистите за нула време да се справи с храна, сервирана безплатно, и масите изглеждаха като след безмилостна атака.

Тери се приближи до нея точно когато от микрофоните се раздаде песента на Ван Хейлън Right Now77. Като че юмрук я сграбчи за сърцето. Това беше песента от кампанията на Денис и сега беше станала песен и на нейната кампания. Тя и Тери доста бяха обсъждали дали да я използват, и двамата бяха се оказали на едно мнение, че песента щеше да се възприеме едновременно като отдаване на почит към паметта на президента и като предаване на щафетата.

Тери я беше хванал за ръката.

— Бъди твърда, момичето ми.

— Като чувам тази песен…

— Разбирам. Господи, как щеше да се радва, ако можеше да те види сега.

Тя се усмихна към своя пълничък и така изтерзан приятел. Всъщност сега, за пръв път след смъртта на Денис, той изглеждаше толкова добре.

Усещайки подкрепата на Тери и Джим, вървящи зад нея, тя се усмихна, махна на присъстващите и се запъти към подиума в предната част на залата. Баща й вече беше там заедно с останалите ръководители на партията. Един от тях, популярен местен лидер, пристъпи към микрофона, за да я представи.

Репортерите любезно изръкопляскаха и хората от екипа за кампанията й въздъхнаха с усмивка. Тя застана пред микрофона и се зае с благодарностите. И така се стигна до съществената част от речта й.

— На повечето от вас вече е известна целта на тази пресконференция. Обикновено кандидат-политиците заявяват, че са мислили дълго и обстойно, преди да вземат решението си да се отдадат на политическа кариера. Това е нещо, за което мисля отдавна, но едва напоследък осъзнах до каква степен съм го желала.

В следващите няколко минути тя изложи накратко историята на щат Вирджиния и направи връзка с нуждата от качествено ново и силно управление през новия век. След което декларира намерението си да се състезава с Джак Холингс на първичните избори през юни.

— … днес официално излизам под светлината на прожектора и отправям молба към прекрасните хора на щат Вирджиния да ми поверят честта да ги представлявам в Сената на Съединените американски щати.

Светнаха светкавици на фотоапарати, а репортерите заговориха в микрофоните си на фона на оглушителните ръкопляскания. След като залата се успокои, тя започна да очертава главните теми, на които щеше да наблегне в кампанията си, после изправи глава в очакване на въпроси. До момента се беше държала според предписанията. Сега й предстоеше да мисли със собствената си глава.

— Кали Бърнс, „Ричмънд таймс-диспач“. Госпожо Кейс, до каква степен решението ви да се кандидатирате има връзка с вашето изчезване?

Беше очаквала такъв въпрос. Репортерите знаеха, че читателите много повече се интересуваха от личния й живот, отколкото от политическите й възгледи.

— Излизането от Белия дом ми даде възможност да погледна живота си в перспектива…

Беше се подготвила предварително и отговорът не я затрудни.

— Хари Дженкинс, „Роаноук таймс“. Вие не скрихте разочарованието си от политическия живот. Защо тогава искате да се върнете отново към него?

— Като първа дама аз не притежавах реална власт за ефективни промени…

Въпросите следваха един след друг. Макар да го беше очаквала, при все това изпита разочарование, че малцина репортери се бяха заинтересували от естеството на кампанията й.

Изведнъж един дълбок глас се извиси над останалите:

— Мат Джорик, „Чикаго стандарт“.

Тя се вдърви. Балната зала за миг притихна, като в същото време всички се опитваха да разберат къде е притежателят на този глас.

Мат пристъпи напред иззад една от квадратните колони в задната част на залата. Беше пъхнал едната си ръка в джоба на панталона си, над който леко се люшна незакопчано износено кафяво яке. Макар да беше далеч, той като че изпълни залата — с огромното си тяло, доминиращ глас и сурово изрязани черти.

В съзнанието й се заредиха един след друг спомени. Усети как пръстите й се вледениха, докато се опитваше да отпъди мислите си и да се концентрира отново върху пресконференцията. Чу се да говори и за нейна изненада гласът й звучеше равно и спокойно.

— Здравей, Мат.

Залата оживя. Защракаха фотоапарати. Неговото присъствие само по себе си беше сензация.

Той кимна. Леко. А сега на работа.

— Казахте, че в кампанията си ще наблегнете на икономическата тема. Може ли да конкретизирате?

Тя някак успя да се усмихне на публиката си.

— Благодаря за възможността да изкажа съображенията си по една тема от първостепенна важност за хората на Вирджиния…

Макар под прицела на неговия поглед тя успя да се концентрира и да следва предварително набелязания ход на излагане на мислите си по темата, но едва беше свършила и последва нов негов въпрос. Когато приключи, последва въпрос от друг репортер, който я прехвърли към проблемите на Балканския полуостров.

Мат повече не взе думата, но продължаваше да стои на същото място с кръстосани ръце, с едното рамо, опряно на колоната, не свалящ очи от нея.

Дойде и моментът, когато Тери сложи край на пресконференцията и благодари на всички. Веднага двама души застанаха до нея, баща й — от едната й страна, а Джим Милингтън — от другата. Тери застана зад нея. Тя се огледа наоколо, но от Мат нямаше и следа.

До мястото на следващата й изява я закара баща й.

— Предполагам, че не трябва да се учудваме на присъствието на Джорик. Той ще направи кариера, пишейки за теб.

Тя потрепери.

Час и половина след пресконференцията трябваше да държи реч в приемната на банкетна зала. Едва беше започнала, когато съзря Мат, застанал в дъното, да я наблюдава. Не й зададе повече въпроси, но тя нито за миг не се усъмни какви бяха истинските му намерения. Беше абсолютно сигурна, че докато не му определеше среща, той нямаше да престане да я следва.

Когато в девет и половина приключи с последната си реч за вечерта, на вечерята в търговската камара, вече беше взела решение. Ако смяташе, че ще го остави да си играе с нея като котка с мишка, дълбоко се лъжеше.

Тя се изплъзна от церемонията по ръкуването с членовете на търговската камара на Фолс Чърч и се насочи към него, преди той да успее да й се изплъзне. Фотографите, които продължаваха плътно да я следват, веднага се втурнаха, за да направят първите снимки на Мат и Нийли заедно.

Тя погледна Мат право в очите.

— Искам да те видя в къщата си утре сутринта в десет.

Той се усмихна.

— Да, мадам.

Не успя да спи добре през нощта, което съвсем не беше хубаво, като се имаше предвид запълненият със срещи следобед, който й предстоеше. Веднага след като Тамара сложи Андре да полегне за утринната му дрямка, тя я изпрати с Бътън в града, натоварвайки я с толкова много поръчки, че да може Бътън да се прибере вече след като Мат е напуснал къщата. После постоянно гледаше как стрелките на часовника неотклонно пълзят към десет часа.

Скуид наостри уши, когато откъм интеркома в бебешката стая се дочу звук. Андре обикновено спеше продължително преди обяд, но сега явно беше решил да се събуди по-рано. Икономката нямаше да пристигне преди обяд, така че Нийли се спусна да го вземе на ръце, следвана от кучето.

Бебето лежеше по гръб в креватчето си. Беше облечен със синя пижамка с апликация на Мечо Пух и кафявите му очички бяха пълни със сълзи, които моментално пресъхнаха, щом я видя. За миг Нийли забрави собствените си тревоги и се наведе над него — толкова беше сладък и игрив.

— Какво има, малкото ми момченце? Лош сън ли сънува?

Тя плъзна ръце под топлото му телце, повдигна го и го притисна към гърдите си. Той беше красиво бебе с шоколадова кожа и като че ли постоянно въпросително изражение на лицето — сякаш още не беше решил какво точно да прави на този свят.

Интеркомът откъм външната врата избръмча два пъти, известявайки я, че в скоро време компанията им ще се увеличи, и Нийли изрече на глас любимата думичка на Бътън Джорик:

— Гати!

Тя премести бебето в едната си ръка и се отправи към предната част на къщата.

— Добре, приятелче, сега напред ти, аз и кучето.

Звънецът иззвъня. Тя преброи до десет, после посегна към бравата.