Една след друга десетки емоции смениха израза на лицето й, но колкото и да се мъчеше, Мат не можа да ги улови и облече в подходящи думи. Тя се облегна назад, прехвърли крак върху крак и пръстите й образуваха фигура, наподобяваща покрив на малка протестантска църква.

— И кога те осени това — очевидно не особено приятно за теб — прозрение?

— В неделя.

Ноздрите й се издуха.

— Миналата неделя?

Това не беше въпрос, а обвинение.

— Да! Но не беше неприятно.

Писъците на бебето ставаха все по-силни. Той започна да го люлее.

— Разбрал си го преди два дни?

— Това не означава, че не съм изпитвал това чувство през цялото време. — Дори и на него, в качеството им на защитна теза, думите му изглеждаха неубедителни. Гласът му стана дрезгав. — Обичам те от доста време.

— Ах… разбирам.

Тя се изправи и се приближи до него, не за да се хвърли в прегръдките му, както се беше надявал, а за да вземе детето.

Приличащото на половинметров Бенедикт Арнолд82 бебе с щастлив вид се отпусна в ръцете й.

— Не изглеждаш много радостен от това откритие — каза тя.

Бебето сключи юмрук около перлите, донесени в Америка с „Мейфлауър“, и ги налапа.

— Радостен съм! Щастлив!

Отново онова аристократично повдигане само на едната вежда.

По дяволите! Вадеше си хляба с думи. Защо сега занаятът му го предаваше? Не му беше в нрава това, което реши да направи в следващите минути, но сметна, че е време вече да се остави единствено и само на милостта на съда.

— Обичам те, Нийли. Съжалявам, че ми отне толкова време да го осъзная, но от това истината не става по-малка. Това, което се случи между нас, беше твърде хубаво, за да се отказваме от него само защото аз се провалих на финала.

Тя не изглеждаше да е впечатлена.

— И представата ти да ми покажеш нежните си чувства е да се покажеш по Си Ен Ен и да разкажеш за мен на целия свят, така ли?

— Само блъфирах. Ти не отговаряше на телефонните ми обаждания, нали така? Трябваше да привлека вниманието ти по някакъв начин.

— Грешката е моя. И какво предлагаш да сторим във връзка с новооткритите ти чувства?

— Предлагам да се омъжиш за мен — какво ще кажеш за това?

— Ах…

Бебето с щастлив израз на лицето смучеше перлите й. Мат също би искал и той да вземе в устните си нещо нейно — долната й устна, крайчеца на ухото й… гърдите й. Едва не изстена. Сега не беше време да мисли за гърди или други части на тялото й.

— Какво?

— Какво какво?

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя го изгледа студено, което го накара да си помисли, че трябва да подкрепи предложението си с аргументи. Нещо логично, не емоционално.

— Съзнавам, че може би възприемаш подобен брак като неравностоен, след като аз не съм от аристократично потекло като теб. Но може би е време да се освежи кръвта на Личфийлд. С малко източноевропейска селска кръв.

— След което ни остава единствено да се преборим и за трите корони83?

Той присви очи. Какво ставаше тук?

Нийли видя как Мат изправи глава и я загледа изучаващо — така, сякаш беше някакъв особен микроскопичен екземпляр. Толкова силно я беше заболяло, че едва успяваше да се държи на краката си. Той сериозно ли си беше помислил, че тя ще повярва на подобна суха и безвкусна декларация — сякаш му се свидеха думите, и ще приеме жалостивия му аргумент да й поиска ръката?

В този момент осъзна каква грешка беше допуснала, като така рязко го беше отстранила от живота на момичетата. Макар да не се оказа способен да го изрази добре, тя трябваше да знае, да помни колко много ги обичаше той. Но нито за миг не беше допускала, че би си позволил да стигне толкова далеч, за да си ги върне. Изобщо не си беше представяла, че в отчаянието си ще стигне дотам да й предлага брак.

Изглежда обаче не му беше дошло наум, че спокойно можеше да ги отведе със себе си. Беше законният им попечител и процедурата с осиновяването им от нея още не беше приключила. Можеше просто да каже, че си е променил решението. Чувството му за чест обаче не би му позволило да постъпи по този начин.

Коленете й се разтрепериха. Дали чувството му за чест би му позволило да предложи брак на жена, която не обича, само за да си върне децата?

Главата й започна да бучи. Ами ако казваше истината? Ако наистина я обичаше? Би ли могло поведението му да е пример за очаквано объркване заради неочакваната дълбочина на чувствата му? Или единствено към момичетата чувствата му бяха толкова дълбоки, че да пожелае да се ожени за жена, която харесва, но не обича, само за да ги задържи близо до себе си?

В едно беше сигурна… независимо че през изминалите месеци беше прегръщала глупавата му фланелка и беше плакала на онази песен на Уитни Хюстън, тя вече не беше онази жена в емоционална нужда, която се беше омъжила за Денис Кейс. През изминалата година тя беше научила, че заслужава по-добра участ и нищо вече не беше в състояние да я накара да се измъчва от любов. Ако Мат Джорик изгаряше от чувства към нея, трябваше да намери по-добър начин да я накара и тя да почувства пламъка на любовта му.

— Нийли, разбирам, че се получи доста зле…

— Зле не съдържа дори намек за случилото се. — Тя погледна часовника си, изправи се и се насочи към коридора. — Извинявай, но нямам повече време.

Мат нямаше друг изход, освен да я последва.

— Какво ще кажеш да те придружавам днес? Една статия от вътрешен човек за кухнята на щаба ти няма да навреди.

Не й бяха нужни повече подобни статии — и двамата го знаеха. Тя отвори вратата и излезе навън, принуждавайки го по този начин да я последва.

— Опасявам се, че не е възможно.

— Дай ми телефонния си номер. Трябва отново да поговорим.

— Сигурна съм, че ако се потрудиш, ще откриеш начин да го научиш.

Вмъкна се бързо обратно в антрето, преди той да успее да я спре, и затвори вратата. Вътре притисна силно бебето към гърдите си, опитвайки се да реши дали повече й се плаче, или й се крещи.



Мат съзнаваше, че отново беше провалил всичко. Беше прекарал твърде много години да гради бариера между себе си и сестрите си с едничката цел да си осигури спокойствие и уединение, и сега, когато най-много беше имал нужда да издърпа тази бариера настрани, не беше успял да го стори. Седна на волана, но не запали — просто седеше и гледаше, без да вижда, през предното стъкло. Ако само беше проявил достатъчно смелост да я вземе в прегръдките си, още щом я видя, и да й каже всичко, което му е на сърцето. Вместо това беше фъфлил като идиот.

И сега беше с празни ръце. Не разполагаше с нищо. Нито дата, на която да я види отново. Нито телефонен номер. Нищо.

Толкова беше ядосан на себе си, че за малко да пропусне просветването на ивица жълто иззад гаража, когато потегли с колата. Вгледа се по-внимателно и осъзна, че вижда всъщност ивица от задницата на жълтото уинибаго.

Не можеше да повярва на очите си. Малко преди да напусне Айова беше продал Мабел и беше изпрати чека на адвоката на Нийли за момичетата. Защо й е трябвало да тръгне по обратния път, за да си върне уинибагото? Усети в него да се разгаря искрица надежда. Не беше кой знае какво, но беше единственото, което имаше.

Изрови името на училището на Луси от паметта си и се обади по телефона, за да разбере къде точно се намира. След като пристигна там, се легитимира като неин законен попечител пред директорката и беше въведен в празен кабинет. Точно преди окончателно да му се е стегнало сърцето, вратата се отвори и в рамката й застана Луси.

Лицето му беше моментално превзето от усмивка. За миг усети нещо като носталгия по оня грим като на проститутка и боядисаната в лилаво коса. Изглеждаше прекрасно — като пречистена — блестяща и красива. Дали Нийли се беше постарала да позаглади острите й ръбове, или Луси просто вече не се нуждаеше от маскарад?

Прииска му се до болка да я прегърне, но разнородните емоции, които видя да се изписват по лицето й, го възпряха. Той я беше наранил, като я беше оставил да си тръгне, и тя нямаше да му го прости така лесно.

— Какво искаш?

Той се поколеба, после реши, че не би могъл да си позволи повече грешки.

— Искам си моето семейство обратно.

— Твоето семейство? — Тя не беше изгубила предишните си рефлекси и сега го изгледа подозрително. — Какво искаш да кажеш?

— Теб, Бътън и Нийли.

Тя го изгледа с познатия намусен поглед.

— Ние не сме твоето семейство.

— И кой го казва? — Той я приближи с една крачка, но тя се отдръпна. — Все още си ми ядосана, нали?

Тя сви рамене, после, вярна на смелата си натура, го погледна право в очите.

— Защо си тук?

Той се замисли. До каква степен можеше да й признае истината и да остане честен към Нийли?

По дяволите честността!

— Тук съм, защото разбрах, че не бих могъл да понеса повече да не сте заедно с мен.

Тя се наведе и опря ръце на бюрото, позата й издаваше неудобство и несигурност.