Сюзън Филипс - Първата дама

Нийли беше станала невидима. Тя отметна глава назад и се разсмя, после увеличи радиото, за да се наслади на Били Джоуел и хора в песента му „Uptown Girl“25. Перести облачета плуваха в небето, точно като при Джорджия О’Кийфи26, а стомахът й се свиваше от глад, въпреки бърканите яйца и тоста, с които се беше нагълтала на закуска в малко ресторантче недалеч от мотела, в който беше прекарала нощта. Мазните яйца, мазният тост и съмнителното кафе бяха най-блаженото й ядене от месеци. Всяка хапка се беше плъзгала с невероятна лекота по хранопровода й, освен това нито един от мъжете край нея, след като я бе погледнал веднъж, не я беше загледал и втори път. Чувстваше се толкова умна, така доволна, напълно щастлива от това, което правеше. Успяла бе да надхитри президента на Съединените американски щати. Тайните служби и баща си. Хайл за шефката на шефовете!

Тя се разсмя, възхитена от това, как беше овладяла положението — много отдавна не се беше чувствала по този начин. Затърси на седалката до себе си сникърсите, които си беше купила, но си спомни, че вече ги бе изяла. Заради този неизтощим глад отново я напуши смях. Цял живот си беше мечтала да се закръгли в тяло. Може би сега вече най-сетне щеше да се получи.

Погледна се в огледалото за обратно виждане. Макар да си беше махнала старческата перука, пак никой не я беше познал. Беше се преобразила в блажено щастлива най-обикновена жена.

По радиото пуснаха реклама. Тя завъртя копчето, за да намали звука, и затананика. Цяла сутрин си беше позволила да се размотава по магистралата с две платна западно от Ню Йорк, Пенсилвания — град, прочул се като първата столица и място, където е бил сътворен уставът на Конфедерацията27. Беше се отбивала, когато си пожелаеше, в някои от малките градчета, разположени край магистралата. Веднъж беше се отклонила, за да се наслади на поле със соеви насаждения, макар че, докато стоеше облакътена на оградата му, не можа да се въздържи да не поразсъждава върху сложния въпрос с дотациите за фермерите. После беше спряла пред порутена фермерска къща с табела отвън, на която се четеше „Антики“, и цял един чудесен час прекара сред прахта на изоставените вещи. Поради тази причина не беше стигнала много далече. Но така или иначе нямаше определено място, където трябваше да отиде, а и беше направо чудесно, че можеше да се движи ей така, без цел.

Сигурно беше глупаво да изпитваш подобно щастие, когато президентът без съмнение е впрегнал цялата сила и мощ на правителството на Съединените щати, за да я открие, но тя продължаваше да се наслаждава на завладялото я чувство. Не беше наивна, за да си въобразява, че би могла завинаги да ги надхитри, но именно това превръщаше всяка минута без тях в още по-скъпоценна.

Рекламата приключи и запя Том Пети. Нийли отново се разсмя, после запя заедно с нето. Направо се беше влюбила в свободата си.

Мат беше най-големият глупак на света. Вместо да седи сега зад волана на мерцедеса и само радиото да му прави компания, той караше десетгодишно уинибаго на име Мабел на запад, по магистралата обратно към Пенсилвания, с две деца, проклети колкото всичките му седем сестри накуп.

Вчера следобед се беше обадил на адвоката на Санди, за да го уведоми за ситуацията с Джоан Пресман, но той, вместо да му даде гаранция, че момичетата щяха да бъдат оставени в нейна власт веднага след като се прибереше, беше започнал да се обяснява надълго и нашироко.

— Детската служба ще поиска да се увери, че тя може да осигури подобаващи условия за тях.

— Това е абсурдно — възрази му Мат. — Тя е преподавателка в колеж. При всички положения при нея ще им бъде по-добре, отколкото са сега.

— И така да е, пак трябва да я проучат.

— И колко дълго ще трае това проучване?

— Точно не бих могъл да кажа. Не би трябвало да е повече от шест седмици. Два месеца най-много.

Мат не беше на себе си. Дори месец в приемно семейство би могъл да пречупи дете като Луси и да й нанесе непоправими поражения. Той се чу как обещава да остане с децата през нощта, така че от Детската служба да не могат да ги приберат по-рано от рано следващата сутрин.

Докато се опитваше да заспи на разбрицания диван на Санди след пропадналия му опит да ги подложи на кръвен тест, мислите му бяха завладени от убеждението, че сега цялата система за отглеждане на деца в приемни семейства се бе подобрила. Чековете по издръжката бяха много по-старателно премислени, посещенията в приемните домове — много по-чести. Но представата за всички онези деца, които Хавлови бяха малтретирали, не му излизаше от съзнанието.

На сутринта вече си бе дал сметка, че съвестта няма да му позволи да се измъкне и изостави децата. Твърде много се бяха грижили за него като малък, затова не би могъл да остави нито Тийнейджърката Терористка, нито Бебето Демон да прекарат месеци в желязната хватка на грижите в приемни семейства, след като трябваше да ги наглежда само няколко дни и да ги предаде в края на седмицата на баба им.

Адресът на Джоан Пресман в Айова беше записан в бележника на Санди. Налагаше се да изведе момичетата много рано от къщата, затова реши да вземат сутрешния самолет за Бърлингтън. Щом пристигнеха, щеше да вземе кола под наем и да ги откара в Уилоу Гроув. И докато чакаше Джоан Пресман да се прибере, щеше да е приключил с кръвните тестове, дори и ако се наложеше да отнесе Луси на ръце в лабораторията.

За нещастие обаче планът му се провали, когато разбра, че иглите не са единствената фобия на Луси.

— Няма да се кача на самолета, Джорик! Мразя самолетите! И ако смяташ, че можеш със сила да ме принудиш, ще се развикам. Ще кажа на всички на летището, че това е отвличане.

Ако друго дете му го беше казало, можеше да го сметне за блъф, но не и в случая с Луси — усещаше, че тя ще постъпи точно така, както беше казала. А след като вече беше решил да играе на ръба на закона в опит да заблуди Детската служба, а като се прибави и че беше решил да изведе децата извън щата, реши да не рискува излишно.

Вместо това награби колкото можеше техни дрехи наведнъж, храната, която беше купил предната вечер, и ги отведе и двете в караваната. Така или иначе имаше да убива четири-пет дни, защо да не ги прекара в път?

Не беше много сигурен колко упорито щяха да се впуснат да го издирват съответните органи, особено след като адвокатът на Санди със сигурност щеше да се сети накъде се е запътил. И все пак нямаше смисъл да поемат излишни рискове, затова щеше да избягва междущатските пътища и магистрали, поне за известно време, където оператори, събиращи пътни такси, и щатски полицаи вече щяха да бъдат известени за номера на уинибагото. За лош късмет обаче при плачовете на Бебето Демон и постоянните оплаквания на Луси едва ли щеше да може да се наслади на пейзажа.

— Мисля, че ще се издрайфам.

Тя седеше на седалката зад шофьора. Той посочи с глава назад и изрече, опитвайки се да надвика бебешкия хленч:

— Тоалетната е отзад.

— Ако не започнеш да се държиш по-добре с мен и с Бът, ще съжаляваш.

— Ще престанеш ли да й викаш така?

— Това й е името.

Дори Санди не можеше да е толкова луда, че да кръсти детето си с такова име, но така и досега не беше успял да изкопчи от Луси истинското му име.

Хленчовете престанаха. Може би бебето се унасяше в сън. Той погледна през рамо към детската седалка, но детето си беше съвсем будно и намусено при това. Тези сини очи, пълни със сълзи, и тази ангелска устичка. Най-сърдитото ангелче на света.

— Гладни сме.

— Нали ми каза, че ти е лошо?

Хленченето се възобнови много по-силно отпреди. Защо не беше намерил някого, който да се грижи за тези малки чудовища? Някоя възрастна жена с добро сърце, но без слух?

— Става ми лошо от глад. А на Бът вече й е време да яде.

— Нахрани я. Носим толкова много храна и специални каши със себе си, и не би могла да ми кажеш, че няма с какво да я нахраниш.

— Ако я храня, докато караш Мабел, тя ще повърне.

— Не искам повече да чувам, че някой ще повърне. Нахрани проклетото дете!